Православните идват!
Източник: New Europe Review
Николай Ен Петро е завършил Университета на Вирджиния с диплом (summa cum laude) по история през 1980 год. Магистър е по обществена администрация и доктор по философия на външната политика в същия университет. Основател е на Центъра за изследване на съвременна Русия в Калифорния. Бил е съветник в Държавния департамент на САЩ и временен политически аташе на посолството на САЩ в Москва. Лауреат е на почетни звания на частни и държавни организации, в това число – почетен доктор на Новгородския държавен университет. Автор на множество публикации и книги. Най-новата му книга е Крафтинг Демокраси (Създаване на демокрация), (Cornell University Press, 2004) и излиза от печат на английски и на руски език.
Колкото и невероятно да изглежда описаното събитие от 1966 година, още по-невероятно е стечението на обстоятелствата в съвременна Европа. Благодарение на разширяването на Европейския съюз, милиони православни заседават сега в изпълнителните органи на Европа. Приемането на Румъния и България ще учетвори броя на източно-православните християни в Европейския съюз – от 10 милиона на повече от 40 милиона души, но това е само върхът на извънредно голям айсберг. Ако Европейският съюз продължи да се разширява на Изток, един ден в него може да се окажат 200 милиона православни, превръщайки Източноправославното Християнство от незначително малцинство в най-голямата верска конгрегация в Европа, а Руската Православна Църква – в нейн главен политически глас. Това е факт – независимо дали Русия стане един ден членка на Европейския съюз, тъй като повече от половината православни енории са извън нея. За първи път отпреди падането на Константинопол, православни политически елементи са част от изпълнителните структури на Европа. От друга страна никой още не се е замислил сериозно какво може да е отражението на православния фактор върху политическата мозайка на Европа.
В това отношение има някои потенциално обезспокояващи аспекти. Едно нещо е сигурно. Политическият авторитет на Църквата в тези страни не намалява, както в Западна Европа, а напротив – расте. Православните вярвящи очакват да им се чуе гласа в европейските политически институциии, в които те сега участват, и това представлява директно предизвикателство за светски-ориентираните структури на Европейския съюз. Освен това, с рухването на комунизма, различните клонове на Християнството са още веднаж в непосредствено съперничество за членове. Религиозният проселитизъм се очертава вече като източник на напрежение в редица православни страни. В крайна сметка, докато повечето считат за даденост, че народите на Източна Европа ще следват западния модел на модернизация, струва си с положителност да се прецени какво ще бъде отражението на Православна Източна Европа върху Запада, и потенциалната опасност от вътрешноевропейски сблъсъци на култури, ако не се намерят общи допирни точки.
Много хора вярват, че обща почва няма. Вървейки по стъпките на историци като Осуалд Спенглър и Арнолд Тойнби, Самюел Хънтингтън предупреждава за неизбежен сблъсък между «Славянско-Православната» цивилизация и Католическо-Протестантския Запад. Той твърди, че основните западни културни ценности («индивидуализъм, либерализъм, конституционализъм, човешки права, равенство, свобода, законност, демокрация, свободни пазари, разделение между Църквата и Държавата») не заемат голямо място в православните култури. Според него малък е шансът православните култури да се присъединят към Запада, освен ако те не преобразуват своята самоидентичност през определено светска призма. Хънтингтън описва Източната и Западната половини на Европа като дълбоко отчуждени, а «източната граница на Западното Християнство (като)… най-значителната демаркационна линия в Европа».
Напоследък, обаче, далеч по-обнадеждаваща преценка започва да се налага както в Източна така и в Западна Европа. Тя представя по-широк кръгозор на процеса на европейска интеграция, като препоръчва Западният и Източният клонове на Християнството да се посвещават по-малко на онова, което ги разделя, и повече на възстановяването на общото им културно наследство, което някога ги е обединявало. Повечето хора си дават сметка, че общото културно наследство започва с Римското право и гръцката философия – заедно допринесли за стабилитета на Византийската империя. Някои обаче се заеха да разгледат по-обстойно нейния принос към теологията на Християнската Църква и най-вече доктрините й за отношенията между Църквата и Държавата. От особена важност е еволюционното православно гледище за Демокрацията и Гражданското общество, които могат да бъдат най-ясно свързани с Руската Православна Църква, поради нейната величина и влияние върху цялата Източноправославна общност.
Според старши говорителят на Патриарх Алексей Втори, Отец (Капелан) Всеволод, в Руската Православна Църква има подновен интерес към Демокрацията. Демократичните институции помагат на Църквата да изпълнява социалната си мисия по-ефективно, и да издига глас на загриженост относно моралното разложение в следсъветска Русия. Въпреки всичко, казва той, застъпничеството за демокрация от страна на Православието може да бъде само условно. Демокрацията, особено светската демокрация, никога не може да бъде считана за идеал сама по себе си, тъй като Църквата няма никога да приеме за идеал форма на управление, която се разграничава умишлено от Божественото. В живота на Църквата, обаче, има два важни елемента, които допринасят директно за демократизацията на обществото, а именно: 1) източникът на нейния авторитет и 2) общественополезната й дейност.
За разлика от Римокатолическата Църква, Източноправославната е силно децентрализирана и разпръсната. Няма върховна папска власт, която да надзирава 15-те автокефални местни православни църкви. Върховната власт е в ръцете на църковните Синоди, които обединяват цялата религиозна общност – както духовенството, така и миряните. В този контекст, очаква се епископите да ръководят своите енории в хармония с желанията на тези две групи. Исторически погледнато, подобно управление приема най-различни варианти в Русия – от стриктно йерархичен контрол до масов народен контрол, включващ публично избиране на епископи. Най-подходящата форма на управление зависи от нуждите на дадена църква и преобладаващата политическа култура на местната конгрегация. В настоящия контекст на разширяваща се демокрация, Руската Православна Църква реагира с разширен диалог относно начините по които да се демократизира животът в нея.
Ново поколение западни теолози (Зое Нокс, Кристофър Марш, Елизабет Продрому, Никълас Гвоздев) дори приложиха западна литература за гражданското общество спрямо съвременната православна общност. Взимайки предвид извънредно поддаващата се на делегиране, почти «конфедерална» система на управление, като се спират върху нейните общественополезни инициативи, те твърдят, че Руската Православна Църква (РПЦ) играе важна роля като най-голямата гражданско-патриотична организация в страната. В това й качество РПЦ трябваше също да се адаптира към де-факто религиозния плурализъм в модерна Русия. След рухването на атеистичния комунистически режим, православната общност бе изложена на широка гама нови икономически и политически доктрини, включително някои от православните общности извън Русия. При липса на ясен консенсус, ръководството на РПЦ реши да изостави ролята си на институционна църква като политически съперник, и да се установи като неутрален арбитър. В резултат на това, самата Църква се превърна в място на диалог, във форум настрана от Държавата, от правителството или семейството – посветен на запазване автономната сфера на личността и защитник на «вродените основи на човешката свобода от произволния ефект на чужди сили». Никълас Гвоздев много правилно отбелязва, че става въпрос за теологично одобряване на гражданското общество.
Настина, православните общности изглеждат значително по-близки до идеалите на гражданското общество, отколкото до тези на либералната демокрация. Една от причините е, че те считат либералната демокрация за продукт на конкуренция и конфронтация, докато Църквата е ориентирана към хармония и към местната общност – традиция, която Отец Всеволод нарича «събиране на разпръснатите« (или буквално, на църковно-славянски, «собрати расточеная») – тоест да се съберат хора от различни етнически, политически и социални убеждения за доброто и благоденствието на всички. Избягването на конфронтация с държавната власт е дълбоко вкоренено в теологията на Православието, което произлиза от византийското гледище, че с дължимото уважение на Свети Агустин, пропастта между «Божествения град» и «човешкия град» може и трябва да бъде преодоляна. Обществата на Земята трябва да се стремят да бъдат «отражение» на небесното царство, и за да стане това действителност, Църквата и Държавата трябва да работят съвместно за доброто на цялата общност.
Православната църква не се изолира от света, нито стои настрана от политиката. Нейната политика обаче е безпристрастна и представлява апел за «успокояване на политическите страсти и загриженост за граждански мир и хармония», както и за граждански диалог. Типичен пример са посредническите усилия на Руската Православна Църква в политическата криза между Борис Елцин и Държавната Дума в 1993 година. Лидери на Православната Църква играха подобна роля в политическите кризи в Сърбия, България, Грузия, и напоследък в Украйна.
Дейността на Православната църква в полза на обществото поставя също въпроса дали Източното Православие е съвместимо с капиталистическото икономическо развитие и глобалната пазарна икономика, които много хора смятат жизнено-важни за демократичното развитие. Докато Макс Уебер подчерта духовните аспекти на православните култури (както той стори с Исляма, Хиндуизма и Католицизма), икономическите развития в Русия подсказват, че понятието за Православно Християнско стопанисване предоставя широко поле за бизнес и икономическо развитие. Фактически, възраждането на Руското Православие (от 7,000 енории в началото на 90-те години на повече от 26,000 в наши дни) съвпада с не по-малко внушителен икономически подем, особено след 1999 година. Рекордният производствен растеж, бързото нарастване на вътрешните инвестиции, и повсеместното утрояване на заплатите от 2000 година насам, бяха съпътствани от седемкратно нарастване на корпоративната филантропия, която Патриарх Алексей Втори обяви за жизнено-важна за нацията. Определено, Православието се доказа, че е добро за бизнеса.
Ние, в Католическо-Протестантския Запад, трябва да се готвим за настъпването на «Православният Век», като оценим всичко, което ни свързва. Ако водоразделът между Изтока и Запада продължава да съществува в сърцата и умовете ни, изваждането му от политическата карта на Европа няма да допринесе с нещо значително. Дългосрочно, европейците трябва да се образоват по-добре относно своето общо византийско и Източно-Християнско наследство. Дори краткосрочно, необходимите елементи на това общо наследство може да бъдат използвани за укрепване на паневропейските демократични институции. Отпуснати напоследък стипендии от Силвия Рончи, Хелен Аруейлър и Антонио Карил осигуряват концептуална връзка между византийската политическа мисъл и модерната ера, и може да изтъкнат до каква степен текущите европейски аспирации към културен плурализъм и подконтрагентство (идеята, че нещата трябва да бъдат движени от властите с най-ниска компетентност), имат допирни точки с византийския политически модел.
Най-лошото възможно разрешение е да се възприеме гледището за «сблъсък на култури», според което Източно-православието е антимодерно и антизападно. А това може да има за единствен резултат отчуждаването на православните вярващи от «Общия европейски дом» в който те току-що са се озовали. Ако това стане, ние ще сме успяли само да преместим още повече на Изток демаркационната линия през сърцето на Европа.
