Духовният реализъм: споделянето

Словосъчетанието “духовен реализъм” крие в себе си съчетаването, но и противопоставянето на духовността като проявление и реалността като обективна картина на заобикалящия ни свят. 

Защо могат да бъдат съчетани? Принципите на духовното – нравствено, добро, състрадание, милосърдие, помощ и подкрепа са така необходими за всеки от нас. Всеки е техен носител, но и има нужда да ги получава от околните. Не е невъзможно да ги прилага, защото са заложени в нас, ние по правило имаме духовността в себе си. Но както можем да даваме гореизброеното, така имаме и немалка нужда и да го получаваме. Духовността трябва да бъде споделяна, защото тя не е просто някакво статично състояние вътре в нас, тя е сила, която расте и се укрепява, когато е раздавана. Напълно реално приложимо е в света около нас да даваме от своята духовност. 

 

Но защо духовен реализъм може да бъде и противоречиво словосъчетание? Отговорът се крие в приоритетите, които са поставени в съвременния свят. Стремежът към материалното е водещ. Често, за да достигнем материалните блага, потъпкваме съзнателно духовните ни качества и така губим от човешката си същност. Създава се контраст между това, което ни е заложено да сме и това, което светът ни кара да бъдем. Всъщност същността на духовния реализъм е да устоиш, да запазиш духовното в себе си и да го даряваш, колкото и да ти се струват обстоятелствата за това предизвикателни и да се опитват да те пречупят.

 

Ако обаче споменаваме духовния реализъм и той бъде споменаван без Бог, би звучал като пълна абстракция, ще бъде лишен от смисъл. Към какъв духовен реализъм можем да се стремим, ако нямаме Бог в сърцето си? Да, със сигурност има хора, които от куртоазия биха демонстрирали духовност или пък истински да вярват в себе си, че я имат, даже и да нямат вяра в Бога, но това не е духовност, а самозаблуда. Бог е Този, Който извисява нашите сърца и души и ни прави изпълнени с човечност. 

 

С горяща вяра в Бог ние имаме плодове, нашата духовност придобива реални измерения. Пътят Христов е бил винаги труден и трънлив, тесен и стръмен, но винаги е правилният Път, водещ към Истината и Живота. Божийте пътеки и светските приоритети са силно разминаващи се. Човек се пита коя страна да заеме и коя посока да избере. Често се мамим по масата, губейки индивидуалността си. Благородните дела, извършени от помпозност, сякаш все намират отзвук, все биват забелязвани и оценявани. Когато извършим някое дело в името на Бога, много хора нямат очи да го видят и сърца да го оценят. В единия случай подбудите ни са подвластни на духовността, произлизаща от духовността на християнството. В другия – от показността, която е фалшива и лицемерна, но част от реализма, от който изживяваме. 

 

Пътят на християнството не е лек. Не е лесно да го отстояваш, но направиш ли го, неминуемо ще си духовно извисен. Християнският живот не е утопия, делата на християнството не са невъзможни за реализиране. Духовният реализъм като форма, в която се сливат християнството и реалността, имат приложимост. Към тази духовност трябва да вървим. Всичко друго извън нея е продиктувано от суета и нужда от показност. Там няма искреност, там няма човечност, там не присъства Бог.

{jcomments on}