Духовен реализъм – отстъпление или възвръщане
Никога досега не се бях замислял колко различни са измеренията на реалността. По своята същност тя е една, единствена и константна. Всъщност обаче ние разпознаваме нейни разнообразни проявления – вътрешна психологическа реалност, духовна трансцедентална реалност, материална реалност, социална реалност, политическа реалност и още, и още реалности с техните реалии.
Разнообразни, преплитащи се, противопоставящи се, влияещи една на друга, с различна визия и оценявани по различен начин. Всяка от тях би могла да бъде разглеждана по особен вътрешен или външен признак. Често пъти определяме като най-контрастна разликата между заобикалящата ни материална, социална и политическа реалност и нашите очаквани за нея. Може би защото сетивата ни все повече са притъпени към духовната реалност и тя все по-рядко и в по-малка степен е наша цел, наше призвание.
Духовната реалност също не изключва своето вътрешно многообразие. Това, което днес наричаме духовност, обвързваме с Бог и небесната действителност и с Църквата и земната действителност, както и в тяхната взаимосвързаност и невъзможност да съществуват една без друга. Православното учение за Църквата я представя като единство между небе и земя. Светият Дух е във всеки, който е приел тайнството Кръщение, а Иисус Христос ни предлага Своето Тяло и Своята Кръв по време на всяка една Литургия, безрезервно и настойчиво. Въпреки това ние рядко откликваме на този призив и оттук следва най-голямото различие между небесната и земната реалност.
Разделението на Църква на Изток и Църква на Запад, на източни православни и източни неправославни (дохалкидонски) църкви, на протестиращи църкви и поместни национални църкви, на съвременни старостилни, истинно-православни и други разколи е доказателство, че ние все по-трудно възприемаме и осмисляме твърдението на ап. Павел, че трябва да бъдем единомислени и по-конкретно апостолския призив: „да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5). Религиозно-култовото многообразие на Христовата църква не е типично за нейната същност, така както небесната реалност не може да бъде разнообразна, разновидна, разносъщностна. Въпреки това различните практики са факт както между Изток и Запад, така и вътре в поместните православни църкви и дори в рамките на една епархия или енория. Това ясно показва отдалечаването от съборността в Църквата. Съществено необходимо е тя да се върне към своето общо, единно, евхаристийно начало и отново да преосмисли развитието на своите култови практики, за да ги изчисти от нехристиянски и дори еретически наслоения.
Реалността днес в Православната църквата е твърде смущаваща. Отдалечаването от евхаристийната ѝ същност води след себе си редица сериозни последици, свързани с погрешни практики, с неправилно осмисляне на култовия ѝ живот, с възприемане на редица несъществени белези на този живот като същностни от религиозно гледище. Днес мнозина невъцърковени християни възприемат църковната свещ не като символ на светлината, която трябва да свети в душата на всеки вярващ, не като пожертвувание за нуждите на храма, а като „чиста и свята безкръвна жертва”. Затова често отиват в храма, не за да участват в богослужебния живот на Църквата, не за да изповядат своята вяра и да приемат в себе си Тайните Христови, а за да палят свещи.
Тайнствата в Църквата до голяма степен в съзнанието на народа са се превърнали в култови практики, извършвани за здраве. Кръщението не се възприема като вход в Църквата и възможност за пълноценно участие в нейния евхаристиен и тайнствен живот, а като обред, извършен над дете за здраве и предпазване от зли сили. Изповедта се е превърнала от средство за духовно израстване и възстановяване на общението в Църквата, от което мнозина отпадат, поради своите грехове, във формално изброяване на дребни прегрешения, които човек е извършвал и продължава да извършва след като се покае. Това се дължи и в определена степен и на превръщането на тайнството в необходимо условие за приемане на Тялото и Кръвта Христови. Подлагането на определен външен натиск за регулярно изповядване, съобразно време и условия, формализира отношението към самата изповед. „Задължителното каене” профанизира тайнството и не позволява вникване в дълбоката му същност. Липсата на дълбоко психологическото осмисляне на греховете и тяхното отхвърляне, предпоставят повторното им извършване. Изповедта трябва да приключи със съзнаването, че не трябва да позволяваме грехът, който сме изповядали, никога повече да ни завладее.
Най-сериозно отклонение наблюдаваме в същностното тайнство на Църквата – св. Евхаристия. Отдалечаването от евхаристийната еклесиология (евхаристийното учение за Църквата) превръща Тайнството на тайнствата в средство за индивидуално благочестие, към което човек може да пристъпи след като изпълни определени условия и то само няколко пъти в годината. Всяка Литургия – неделна и празнична, често пъти се възприема като обикновено богослужебно последование, възхваляващо дадено събитие или личност, просияла пред Божия престол. Време, в което да проявим своите певчески възможности, време, в което да сме в молитвена църковна атмосфера, за да се помолим за нашите лични нужди и, разбира се, да палим свещи.
Литургията съдържа елемент от всичко това, но нейната същност и предназначение е изключително практично и точно регламентирано, а именно – да осъществи извършването на св. Евхаристия, да се приготви Трапезата Господня и всеки един член на Църквата (всеки приел Кръщение) да участва в нея. Н. Афанасиев отбелязва, че единственото участие на Трапезата е, когато „ядем и пием от нея”. Следователно единственият смисъл от присъствие в неделното богослужение и най-вече в неговата Евхаристийна част е приобщаването с Тялото и Кръвта Христови. Всяко друго осмисляне на Евхаристийната част на Литургията, с оглед на „благочестиви послания”, които тя отправя, на молитвено застъпничество, с онези, които ще се причастяват, на „благоговейно следване” на църковната традиция, която повелява „в неделя да сме храма”, извън активното участие, чрез приемане на Тялото и Кръвта Христови, е погрешно. Неслучайно и Църквата в древността определя всеки, който три поредни недели не е участвал в Евхаристията, като отлъчен от Църквата. (8 и 9 апостолско правило, 80 правило на Шестия вселенски събор и др.).
Мнозина днес не осъзнават тази същност на Литургията, същност на църковния живот изобщо, единствената църковна реалност, която в пълнота свързва небе и земя, единство на небесната и земната Църква. Евхаристийната същност на Църквата е същност на единството, което трябва да се възприема като единение – обединяване на всички християни, но и като единственост – една Църква, извън която няма Евхаристия, няма спасение. Това всъщност трябва да бъде действителността, от която съвременната реалност сериозно се е отклонила.
Днес свещенослужителите приготвят по време на Литургията св. Дарове, молитвено изпросват тяхното пресъществяване, причастяват се всеки път с тях, след което ги „потребяват”. В това време народът, който се причастява само по време на пости, стои и гледа как свещенослужителите пълноценно участват в Господнята Трапеза, но не откликва на призива „Със страх Божи, с вяра и с любов пристъпете”, призив, който се отнася до всички. Важно е да отбележим, че подобно наблюдаване и молитвено съучастие в никакъв случай не означава участие в Тайнството, защото не е възможно да си поканен на Трапеза, да стоиш на нея, но да не вкусваш от нея. Подобно участие би оскърбило всеки домакин, още повече, когато Домакинът е Самият Господ.
Евхаристията не е просто приемане на осветени хляб и вино, но истинско и реално приемане на Тялото и Кръвта Христови. За тяхното приемане е необходимо съзнание, че по този начин се съединяваме с Бога и във всеки един момент трябва да се стремим да бъдем достойни за това. Не само във времето на пост, не само за 2 часа по време на неделното богослужението, в което участваме и молим милост и прошка, но всеки един ден, всяка една минута трябва да отбягваме греха, да се стремим към съвършенството, за да бъдем достойни отново и отново да участваме в Господнята Трапеза. Тогава ще бъдем реални участници в тайнствата на Църквата. Тогава покаянието ще бъде средство за духовно израстване, а постът – за духовно усъвършенстване.
Това не може да стане без формирането на църковно съзнание, посредством непрестанно разясняване на основните християнски истини в рамките на енорията и епархията, в богослужебно време чрез проповедта и в извънбогослужебно време – чрез беседи в църковно-енорийските училища, чрез препоръчване на подходяща литература и др. Необходимо е богослужението да се извършва на разбираем език, за да се вникне в неговата същност и да се осмисли значението му, както и посланията, които то отправя. Превеждането на текстовете е само първата крачка към това. Необходимо е разясняване на стилистико-семантичната същност на самия богослужебен език от гледна точка на многообразието на образи, символи и специфики на изказа, наслоени в продължение на две хилядолетия. Уеднаквяването на богослужебните практики също е важен фактор. Днес сме свидетели на многообразие от съкращения, изменения в литургичните последования, употреба на различни езици и др., извършвани не с благословението на епископа, а по лично усмотрение на съответния презвитер.
Духовната, небесна, божествена реалност е една, единствена и неизменяема. Реалност, в която ние можем да се впишем, и реалност, която ние можем съзнателно или несъзнателно да пренебрегнем или отхвърлим. Възстановяването на евхаристийната същност на Църквата, чрез активното участие на народа в тайнствата и най-вече в Евхаристията, е стъпката, която ни приближава до небесната реалност, която ни задължава да се съобразяваме с нея. Възвръщането към древната богослужебна практика ще превърне Църквата от институция отново в общност, в Тяло, чиито Глава е Христос. Тогава и ние ще бъдем пълноправни членове. Само и единствено по този начин земната реалност ще бъде истинска духовна реалност, образ и отражение на небесната, която очакваме и към която сме призвани да се стремим през целия си живот.
{jcomments on}
Следвайте ни
Гласувах заради тежестта на мислите и важността на засегнатите проблеми. Адмирирам грамотността и приветствам всесърдечно справедливостта на критичността. Същевременно се боя, че разбирането за евхаристийния проблем може да отклони в сериозна погрешност. Мечтаното днес често причастие ще доведе до констатацията, която вярно сте подчертали, че [i][b]“Тайнствата в Църквата до голяма степен в съзнанието на народа са се превърнали в култови практики, извършвани за здраве“[/b][/i]
Само по себе си ежедневното причастие не може да донесе с магична сила душеспасението. Причастието е и може да бъде единствено за спасяващите се реално във вярата. Спасението предполага не на последно място духовна грамотност. Ако човек не познава вярата си, ако не живее по Евангелието, ще се започне да се дрогира с причастие. Честата употреба на причастието „опиум“ може да уреди нечии души. Християнство без аскеза е видимост без съдържание.
Радвам се, че такъв млад автор е достигнал да такава дълбочина на размислите. Дано да има повече млади хора с такова съзнание и знание!
Към Прокимен: Безспорно аргументите Ви са в правилна насока, но така остава за мен въпроса, как Бог приема моят отказ да участвам в Евхаристията и всеки път, когато свещеника изнесе Даровете и призовава аз зная, че не съм готова, но също така зная, че съм отишла с нагласата да не съм готова, т.е. не съм се и готвила за Причастие, защото не е пост, а без пост не може?!
Възстановяването на древната християнска традиция на често причастяване е немислимо без формирането на църковно съзнание, без превръщане на неделното богослужение от индивидуалистично присъствие на случайни хора в дадено пространство в събрание на общността, обединена около Христос. Когато хората осъзнаят себе си като членове на Църквата и приемат всички произтичащи от това задължения за духовен живот и бягство от греха, само тогава честото причастяване би имало смисъл.
[quote name=“Иванка Чолакова“] …не съм се и готвила за Причастие, защото не е пост, а без пост не може?![/quote]
В моето съждение не съм визирал постенето. Човек може да се причасти без никакъв пост и [b]не бива да се мисли, че постът ни прави достойни за причастието.[/b] Принципно съм привърженик на честото причастие, но както отбелязах, то да е за спасяващите се или за християните, живеещи по Евангелието. Засега, „евангелските“ православни са нищожно малко и в този контекст дръзвам да апелирам за едно бавно бързане с въвеждането на всеобщо причастие, защото[b] за неграмотните[/b], за живеещите без понятие за грях, то ще е нещо като наркотик. [u]Ако свещеникът познава своите енорияши и последните са осъзнати и грамотни християни, живеещи в светлината на Евангелието, няма причина да не се причастяват, независимо дали е постен период или не.[/u] За да стигнем до реформата с причастието, Църквата трябва да въведе катехизацията преди всяко кръщение.
[quote name=“Plamen Ivanov.“]…Когато хората осъзнаят себе си като членове на Църквата и приемат всички произтичащи от това задължения за духовен живот и бягство от греха, само тогава честото причастяване би имало смисъл.[/quote]
Радвам се да прочета съждението Ви, с което съм безрезервно солидарен. Да се надяваме, че независимо от резултатите в конкурса, ще пишете по-често за реалността на църковния живот в православна България. Не заривайте дадения Ви от Бога талант – да виждате реалността с християнска трезвост и да пишете с лексикална точност като швейцарски часовник 🙂
Молитвено Ви желая Божието споспешителство в словесното Ви служение, както и многолетно пребиваване на божествена стража, разбуждайки съвести и печелейки граждани за Небесни Иерусалим!