Русенска епархия
През втората четвърт на ХІХ в. българите провеждат десетки масови протестни движения насочени срещу политиката на гръцката Патриаршия. Този непрекъснато задълбочаващ се конфликт поставя началото на българската национална църковна борба, която по своята дълбока същност е борба за духовна еманципация.
Русенци се включват в движението за царковна независимост още през 40-те год.на ХІХ в., когато само Русе и Свищов се отзовават на призива на безспорния духовен водач Неофит Бозвели за общи действия пред Високата порта по църковния въпрос. През 1845 г. в Цариград се събират депутати от вътрешността на страната, с цел да подкрепят подадения от Бозвели мемурандум. Русенският представител х.Петър х. Петкович проява най-голяма инициативност, приет е лично от министъра на външните работи, пред когото той обосновава идеята в Цариград да съществува постоянна делегация, която да защитава българските интереси.
През този период русенци започват упорита борба срещу гръцкия владика Синесий, който открито се обявява срещу извършване на богослужения на български език и изучаването му в училищата. Синесий е един типичен представител на гръцкото духовенство и ревностен проводник на налагащата се след 40-те години на ХІХ в. политика на Цариградската патриаршия, целяща да постави под свое ръководство духовния и културен живот на всички християни в Цариградския диоцез. По повод антибългарската му дейност в свое писмо от 1857 г. Найден Геров пише: “Владиката друго не гледа, освен да сее раздор в народа и да прави партии, та гражданите да не могат да се сговорят, за да се погрижат задружно за общите потреби.” Но благодарение на усилията на русенци Синесий е принуден да се откаже от властта си и на негово място е избран протосингел Нил Изворов. Младият духовник започва ревностно да изпълнява своите обязаности и да представлява българите в Меджлиса.
През същата 1861 г. русенци подават молба до управителя Ариф паша, в която открито заявяват желанието си за духовна независимост. Под документа се подписват повече от 200 души. Според мнението на всички, мнение нееднократно изтъквано в тогавашната преса, през този етап българите в Русе са много по-организирани и по- категорични в исканията си.
Борбата за духовна независимост избухва с нова сила през 1864 г., когато владиката Синесий отново повдига въпроса да се събере такса владичина, за трите години, през които не е служил. Русенци нямали никакво намерение повече да търпят своеволията му и незабавно изготвят жалба, която е поднесена на местните власт от шестчленна депутация. Управителят застава на страната на владиката и заповядва членовете на българската депутация да бъдат арестувани. Действията на властите ескалират напрежението и за по-малко от час около конака се събират 2000 души, в защита на арестуваните българи. В същото време група жени и деца, предвожадни от легендарната Баба Тонка, разрушават владишкия дом. По повод участието на жените в тези събития в.”Зорница” помества следната оценка: “Приключението от 16 януари полага на вашите благородни чела славен венец. То показа на българския свят, че българката не е само вярна другарка на мъжа си, но още, че е защитница на народните права против грабежите на зломислените фанариоти.“
Русенци изпратили писмо да българските представители в Цариград – Т.Чомаков, Н.Тъпчилещов, Д. Гешооглу, д-р Струмски и Минчев, подписано от членовете на Русчушкото общество – Пенчо х.Пенчович, Костаки Маринович, Симеон Златов и Юрдан Бояджиев. В жалбата се описват протелите събития и се иска незабавното отстраняване на Ариф паша и Синесий, а под нея са положени 367 подписа и 2000 печата
След всичко това оставането на гръцкия владика става невъзможно и той напуска града. През 1865 г. Русенската епископска катедра е въздигната в митрополитска и през месец май за пръв митрополит е избран българинът Паисий. Фактът, че той е представител на прогръцки настроеното българско духовенство, дава основание на русенската община да откаже да го признае за свой духовен водач. Виждайки, че мисията му е провалена, Паисий благоразумно се оттегля във Враня, където пребивава до избирането му за скопски владика, а Русенската община сама урежда всики свои училищни, църковни и финансови въпроси, сама контактува с властите.
През декември 1868 г. русенци тържествено отпразнуват правителствения проект за пълното освобождение на българите от гръцкото духовно иго. Учители и ученици, заедно с училищните знамена и много граждани преминават от църквата “Св.Троица” и училището до пристанището, за да посрещнат видинския свещенослужител Доротей и да присъстват на неговата служба. Русенци са нетърпеливи и настоятелно отправят искания да се избърза с решаването на българския църковен въпрос. На свое заседание членовете на Общината решават да се подаде изложение до правителството, което е отразено и в протоклоната книга: “..понеже народните иерарси не разбрали задълженията си и представителите прескочили границита на представителството си, да се изготви махзар до Правителството, за да се предотврати спогажаденто с гръцката църква, а общото желание на целия народ било самостоятелна и независима иерархия.”
След официалното провъзгласяване на фермана от Високата порта през февруари 1870 г. и създаването на автономна българска църква – Екзархия, българите в Русе ликуват. Общината си позволява дори да направи допълнителни разходи и отпуска суми за осигуряване на вино, ракия и музика по отпразнуването на голямата победа.
В тези месеци на тържествуване, русенци продължават да действат и искат от Временния съвет в Цариград да приложи по-голяма демократичност при изготвянето на Екзархийския устав. В тези напрегнати месец Тулченската, Силистренската, Свищовската и други общини предлагат на Русенската разглеждането на проекта за устав на Екзархията да стане тук и след това да се изпрати в Цариград. Силистренци се мотивират с това, че Русе се брои център на вилаета и общината тук е една от най-силните. Стига се дотам, че дори се говори за установяване на Екзархията в Русе – идея на която не е чужд и граф Н.П.Игнатев. Много висока оценка на ролята на Русенската община в църковните борби дава Иларион Макариополски: “С такова благоразумно разсъждение, с такава деятелност и с такова благородно честолюбие,с които се отличава честната ваша русчушка община, като се въодушевяват и другите български общини..”
На народния събор в Цариград се решава Русенска и Силистренска епархии да се обединят в една Доростоло-Червенска митрополия, със седалище Русе, а през 1872 г. за духовен глава е избран митрополит Григорий. На своята първа среща с русенци той произнася прочувствено слово: “Благоговейни священници и прочие благочестиви наши духовни чада. Редки са такива всенародни празници. Редки са такива тържествени дни в живота на един народ. Редки са и подобни часове в живота на един човек. Благословен нека бъди всевишнийт, който приготовлява в непроницаемата си мъдрост тези радостни дни..”
За мястото на Русе в борбата за национално признаване най-обективно е мнението, отразено в тогавашната преса: “… когато у Цариград черковният ни въпрос беше най-много задушен, русенци му дадоха такъв напън, щото додето не се свърши за в полза на всичкия народ, не престана да върви напред.” (www.diocese-ruse.org)
Катедра: Русе
Надлежен архиерей: Неофит, митрополит Русенски
тел. (082) 832 317, 820 956, 225 185, Секретар
адрес: Русе 7000, пл. Св. Троица 9
www.diocese-ruse.org
На 15 август 1975 година монах Неофит е ръкоположен в чин йеродякон, на 25 март 1976 година – в чин йеромонах. На 21 ноември 1976 година е възведен в архимандритски сан. От 15 юли 1977 година архимандрит Неофит се връща към преподавателската си дейност в Софийската духовна академия, а на 1 януари1981 година е назначен на длъжността протосингел на Софийската митрополия.
На 8 декември1985 година е ръкоположен за Левкийски епископ и е назначен като втори викарий на Софийската митрополия. През 1989 година, с решение на Светия Синод е назначен за ректор на Софийската духовна академия, а след реформирането на академията в богословски факултет при Софийския университет, временно е назначен за негов декан.
От март 1994 година Левкийският епископ Неофит изпълнява длъжността главен секретар на Светия Синод. На 27 март 1994 година епископ Неофит е избран и на 3 април провъзгласен за Доростолски и Червенски митрополит (с митрополитски център град Русе), а след отделянето на Доростолската епархия, той е Русенски митрополит.
