Софийска епархия
Християнството прониква в Сердика рано. Затова и след проведената през 4 век религиозна реформа от св. Константин Велики градът става седалище на епископ, както и оживен църковен център.
Една от най-големите светини от това време, направила града прочут в цялата Римска империя, е храмът „Св. София”. В късния средновековен период, градът дори е именуван по неговото име. А за друга оцеляла и досега достолепна сграда от римския период – ротондата „Св. Георги”, се предполага, че именно в нея е проведен през 343 г. изключително важният Сердикийски събор. По същество този събор е продължение на Първия вселенски събор (325 г.). На събитието присъстват около триста от най-известните епископи на Православната църква, сред които св. Атанасий Велики и св. Осий от Кордоба. На този събор е определена политиката на държавната власт и Църквата спрямо разколите и ересите, от които към онзи момент най-актуална била арианската ерес.
По времето на хан Омуртаг (9 в.) Сердика окончателно се присъединява към Първото българско царство. По онова време възниква и новото му име – Средец. Когато през 972 г. Преславска България рухва, Средец става временна столица на държавата и Българската архиепископия, начело с патриарх Дамян, се премества тук от гр. Дръстър (дн. Силистра). Едва след консолидацията на Самуилова България българските патриарси преместват седалището си в Охрид.
В периода на византийското владичество (1018-1194 г.) градът е седалище на богомилска община. Богомилите с помощта на настанили се в околността вдигат бунт срещу средечкия епископ Мануил.
След възобновяването на Българското царство през 1185 г. Средец отново става важно религиозно и духовно българско средище. Местният епископ е въздигнат в митрополитски сан. Тогава в околностите на града се построяват множество манастири, които формират т. нар. „Средечка Света гора”.
През 14 в., по време на турското робство, религиозната свобода е силно ограничена. Голяма част от запазените храмове са превърнати в джамии, а жителите на Средец дават своите свети жертви за православната вяра. През 1515 г. е изгорен на клада младият златар Георги, а през 1555 г. е убит с камъни и изгорен обущарят Никола. Тленните останки на св. Георги Нови Софийски са прибрани тайно и са погребани в съборната църква „Св. Марина”. Софийският митрополит Яков веднага след смъртта на св. Никола Нови – на свикан за целта събор – обявява официално канонизацията му за светец. Мощите на св. Никола Нови – малкото останали части от черепа и костите, първоначално са положени в ковчега с мощите на св. крал Милутин в църквата „Св. Архангели”. Впоследствие са пренесени в църквата, посветена на самия него и издигната на мястото на смъртта му в квартала „Три кладенци” („Ючбунар”).
Друг софийски светец – св. Георги Най-нови (26 май), в началото на 16 в. е затворен, мъчен и накрая обесен насред града. Църковната история на София споменава и св. свещеномъченик Терапонтий Софийски, който загива посечен, а част от дъба с неговата мъченическа кръв се съхранява и досега в старинния храм „Св. преп. Петка-Параскева”, който е част от митрополитския комплекс в центъра на София. От софийските светци единствен св. преп. Пимен Софийски (Зографски) не загива мъченически, а по Божи промисъл съумява да остави за бъдещите поколения великолепни иконографски образци в манастирите на Софийската Св. Гора.
Независимо от засиленото мюсюлманско присъствие, София не престава да бъде важно средище на християнската духовност. От малкото известни оттогава факти, се знае, че през време на светителството на софийския митрополит Силват (1445-1469) в София са пренесени мощите на сръбския крал Стефан Милутин, които са положени в храм „Св. Неделя”, наричан поради това и „Св. Крал”. Действащи тогава са около 12 църкви в града, между които съборната „Св. Марина”. През целия османски период, към тях се поддържали килийни училища, което дава основание да се говори за Софийска книжовна школа с по-видни представители поп Пейо и Матей Граматик.
В годините на Българското възраждане Софийска епархия в църковно отношение била дълго време на подчинение на Охридската епископия, което я държи в зависимост спрямо Цариградската патриаршия. Това дава своето отражение и още през 1818 г. софиянци се включват в борбите по отстраняване на местните гръцки владици и участват активно в борбите за църковна независимост.
След Освобождението, макар София на 3. 04. 1879 г. да е обявена за столица на Княжество България, градът не е седалище на Българския църковен предстоятел. По политически причини до Балканските войни от 1912-1913 г. седалището на Екзарха на Българската православна църква остава в Цариград.
На 15.10.1872 г. в храм „Св. Стефан”, Цариград, Българският екзарх Антим I извършва хиротонията на Първия екзархийски Софийски митрополит Мелетий.
Митрополит Мелетий поема управлението на епархия та си в началото на 1873 г., но през 1877 г. турскитепусне София, по обвинение, че е укривал Ботеви четници и че е събирал сведения за по време на Априлското въстание. Той се установя ва за кратко време в Цариград, но още в края на същата година отново се завръща в София и започва активно да сътрудничи на временното Руско управление и да участва в организирането на Кресненско-Разложкото въстание. През 1879 г. е избран за народен представител в Учредителното народно събрание във Велико Търново. власти го принуждават да на турските жестокости
На 24.02.1883 г. политическите власти го отстраняват като епархийски архиерей. Митрополит Мелетий първоначално се оттегля на покой и книжовна дейност в Рилския манастир, а след това в гр. Кюстен дил.
От 1881 г. е член кореспондент, а от 1884 г. е и дописен член на БАН. Автор е на множество трудове и е един от основателите на Народната библиотека в София. Своята лична библиотека и 70 000 лв. той завещава на БългарскатаБПЦ за издателска и просветна дейност. гимназия в Солун и на Св. Синод на
В началото на 1891 г. заминава на лечение в Египет, където почива на 06 май 1891 г. в гр. Кайро и е погребан е в манастира „Св. Георги” в стария град.
На 26. 01.1892 г. за Софийски митрополит е избран епископ Партений. Като епархийски архиерей митрополит Партений изисква високо ниво на просветеност от своите свещенослужители и е инициатор за строителството и възобновяването на множество храмове и параклиси. Става известен с голямата си щедрост и добро сърце като създава и организира редица благотворителни организации в диоцеза на епархията, чрез които помага на своите нуждаещи се епархиоти.
Член е на Св. Синод от края на 1900 г. до 1904 г. и от 1909 г. до смъртта си, а през 1915 г. след смъртта на Българския екзарх Йосиф I става по старшинство синодален наместник-председател. Представя се в Господа на 20. 06.1918 г. в София. Погребан е до столичния катедрален храм „Св. Неделя“.
На 26.03.1922 г. за Софийски митрополит е избран епископ Стефан. В периода от 15.10.1944 г. до 21.01.1945 г. той е наместник-председател на Св. Синод.
През ноември 1913 г., когато екзарх Йосиф I, поради влошеното си здравословно състояние, се установява в София, седалището на Българската екзархия също се премества в столицата. На 20 юни 1915 г. екзарх Йосиф I почива и е погребан до столичния катедрален храм „Св. Неделя”.
Оттогава до 1945 г. БПЦ се управлява от наместник-предстоятел на Св. Синод, а София остава седалище на църковния предстоятел на БПЦ и център на духовния живот в страната. Синодалната палата, храм-паметникът „Св. Александър Невски” и сградата-паметник на Българската екзархия, предоставена от Св. Синод за помещаване на Софийския Богословски факултет, са между най-импозантните и характерни сгради на следосвобожденската България.
На 21.01.1945 г. в София се свиква Екзархийски събор за избиране на митрополит, който да заеме овдовелия от тридесет години Български екзархийски престол. На него за Трети Български екзарх е избран Софийският митрополит Стефан. Месец след този избор, на 22.02.1945 г., Цариградският патриарх Вениамин II отменя наложената от 16. 09.1872 г. схизма над Българската православна църква.
През септември 1948 г. под политически натиск екзарх Сте фан подава оставката си и тя е приета от Св. Синод. В края на 1948 г. той принудително е изселен в с. Баня, Карловско, където живее до смъртта си. Почива в гр. Пловдив на г. Погребан е в съборния храм „Успение Богородично“ на Бачковската св. обител. 14. 05.1957
На 8.05.1953 г. в София е свикан Третият църковно-народен събор, който прераства в Патриаршески, когато на него след почти 600-годишно прекъсване се възстановява патриаршеското достойнство на Българската църква. На 10 май за Български патриарх и Софийски митрополит е избран Пловдивският митрополит Кирил.
Като книжовник и учен патриарх Кирил е автор на печатни произведения от църковно-исторически и нравствено-богословски характер, събрани в 33 тома. Той е отличен с титлата „Доктор хонорис кауза” на Софийската, Московската и Петербургската духовни академии. На 27. 05.1970 г. е избран за Академик по Културна история и редо вен член на БАН.
Почива на 7.03.1971 г. в гр. София. Погребан е в съборния храм „Успение Богородично“ на Бачковската св. обител.
На 4.07.1971 г. всички 101 членове на Патриаршеския избирателен църковно-народен събор, се събират в големия салон на Синодалната палата, за да изберат нов Български Патриарх и Софийски Митрополит. По резултатите от писменото гласуване председателят на изборното бюро обявява Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрoполит Максим за зaконно и канонически избран от клира и народа Български Патриарх и Софийски Митропoлит.
Днес Софийска епархия има водещо значение в развитието на духовно-просветната, социалната и културната мисия на Църквата сред българското общество. В лицето на своето духовно ръководство тя активно съдейства за развитието на ползотворния диалог и съвместната работа с най-висшите държавни и общински институции, с неправителствените организации и с медиите за слава на Бога и за спасение на българския народ. | bg-patriarshia.bg
Катедра: София
тел. (02) 987 23 28, 987 23 29, Секретар
Роден е в София на 15 октомври 1945 година със светско име Симеон Николов Димитров в работническо, безпартийно и силно религиозно семейство.[1] След завършване на основното си образование, през есента на 1959 г. е приет за ученик в Софийската духовна семинария при гара Черепиш, курсът на която завършва през 1965 г. От септември 1967 г. е студент в Духовната академия „Свети Климент Охридски“, която завършва през 1971 г. От есента на 1971 г. до 1973 г. е на богословска специализация в Катедрата по църковно пеене при Московската духовна академия.[2]
На 1 септември 1973 г. е назначен за преподавател по източно-църковно пеене и диригент на студентския хор при Духовната академия. Четири години по-късно става старши преподавател по източно църковно пеене и богослужебна практика в Духовната академия, където преподава до края на 1980 г.
Неофит е подстриган за монах на 3 август 1975 г. в Троянския манастир с името Неофит. През следващия месец става диригент на Софийския свещенически хор. На 25 март 1976 г. патриарх Максим го ръкополага за йеромонах, а на 21 ноември 1977 г. отново патриарха го въвежда в архимандритско достойнство в софийската катедрала „Света Неделя“. От 1 януари 1981 г. до декември 1985 г. архимандрит Неофит е протосингел на Софийската митрополия.
На 8 декември 1985 г. в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ е хиротонисан в епископски сан с титлата Левкийски и е назначен за втори викарий на софийския митрополит.
На 1 декември 1989 г. епископ Неофит е избран за ректор на Духовната академия, а след възстановяването на академията като Богословски факултет при Софийския университет „Свети Климент Охридски“ на 26 юли 1991 г. е избран и за пръв декан. Заема поста до януари 1992 г., когато е назначен за главен секретар на Светия Синод.
Като главен секретар на Светия Синод и председател на църковното настоятелство при храм-паметника „Свети Александър Невски“, по време на разкола в БПЦ, изиграва важна роля в преговорите за освобождението на окупираната Синодална палата.
На 27 март 1994 г. е избран, а от 3 април същата година е и канонически утвърден за доростолски и червенски митрополит. През 2001 г. Петият църковно-народен събор взема решение да раздели Доростоло-Червенската епархия на Русенска и Доростолска епархия, а Неофит е титулуван русенски митрополит.
След кончината на патриарх Максим, на 10 ноември 2012 г. с тайно гласуване Неофит е подкрепен от 1 от 12 присъствали митрополити за наместник-председател на Българската православна църква.
На 24 февруари 2013 г. на Патриаршеския избирателен църковен събор е избран за патриарх на Българската православна църква.
Завършва прогимназия в родното си село. От 1929 до 1935 година учи в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличие. През следващите три години Марин е певец и деловодител при храма „Успение Богородично“ в Русе. От есента на 1938 година до 1942 година изучава богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като през ваканциите е певец, билиотекар и проповедник в Троянската света обител.
На 13 декември 1941 година, през последната година на обучението му, приел в параклиса на Богословския факултет монашески подстриг с името Максим, от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил.
Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския Митрополит Паисий. След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. На тази длъжност иеродякон Максим е близо пет години – от 1942 до лятото на 1947 година.
Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ се състояло ръкоположението на о. Максим за йеромонах от Врачанския Митрополит Паисий.
На 12 юли 1947 година по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1 септември 1947 до 1 май 1950 година архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 година) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.
След завръщането си в България от 15 юли 1955 до 1960 година заема поста главен секретар на Св.Синод, като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на БПЦ (от 1957 до 1960 година).
Хиротонисан е в епископски сан с титлата „Браницки“ на 30 декември 1956 година в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“.
На 30 октомрви 1960 година е избран, а на 20 ноември е канонически утвърден за Ловчански митрополит.
След смъртта на патриарх Кирил, митрополит Максим е наместник-председател на Св. Синод от 13 март до 4 юли 1971 година.
По решение на Патриаршеския църковно-народен избирателен събор в София е интронизиран на 4 юли 1971 година за Софийски митрополит и Български патриарх.
