Булат – Йоан – Окуджава
На 12 юли 2012 година се навършват 15 години от смъртта на руския поет, композитор, литератор, прозаик и сценарист Булат Окуджава. Той ни остави в наследство около двеста авторски и естрадни песни, написани върху собствените му стихове. Преди смъртта си Булат Шалвович е бил кръстен с името Йоан. Вечна му памет!
Каждый пишет, как он слышит.
Каждый слышит, как он дышит.
Как он дышит, так и пишет,
не стараясь угодить…
Так природа захотела.
Почему?
Не наше дело.
Для чего?
Не нам судить.
Булат Окуджава за себе си
Роден съм през 1924 година на 9 май, на улица Арбат в дома на Грауерман. Първият наш апартамент бе на номер 43, на четвъртия етаж. По комуналните мащаби – среден размер с петима съседи. Преди нас тук е живял фабрикантът – непман Каневский. След времената НЕП-а е бил директор на собствената си фабрика, а след това е емигрирал във Франция заедно със семейството си.
Моят баща беше изпратен от Грузия да се учи в комунистическата академия. На Арбат му предоставиха две малки стаички в същата тази комуналка. След моето раждане, обаче баща ми се върна в Грузия и продължи да работи като комисар в грузинска дивизия. А мама работеше в апарата на градския комитет на партията в Москва.
Когато трябваше да постъпя в първи клас ме изпратиха в Тбилиси. Това беше странен първи клас с изпити по руски език. На изпита на всеки даваха листче с нарисуван лабиринт. В центъра на лабиринта — салам, а отстрани – мишле и трябваше да намерим най-краткия път до саламчето. За Пушкин не бяхме и чували, той не съществуваше, Лермонтов не съществуваше, Толстой също. Те бяха помещици.
Баща ми вече беше секретар на Тбилиския градски комитет на партията. Той имаше сериозни разногласия с Берия. Стигна се дотам, че баща ми замина за Крим при Серго Орджоникидзе и го помоли да го изпрати на работа в Русия, защото му е невъзможно да работи в Грузия. И Серго реши да го изпрати на Урал като пратеник на ЦК на строящия се там вагоностроителен завод. През 1932 година баща ми замина за Урал — там все още беше дива тайга и няколко бараки. Ние с мама също заминахме и живяхме там до ареста му през февруари 1937 година.
Ние с мама се върнахме в Москва, пак в същите две стаички. Разбира се, майка ми веднага беше изключена от партията и си намери работа като касиерка. В свободното си време търсеше начини да се срещне с Берия. Това търсене на връзка с Берия продължи до нейния арест през една тъмна нощ. Аз и роденият ми през 1934 година брат останахме само с баба си. Живеехме зле, гладувахме и аз се учех лошо.
Чувствахте ли се син на врагове на народа?
Постоянно изпитвах върху себе си това, но смятах, че е грешка. Аз бях „правилно” политически ориентирано дете. Знаех, че родителите ми са истински комунисти и че е станала грешка. Когато тази грешка стигне до Сталин, той всичко ще оправи. Семейство Окуджава пострада от терора през 30-те години. Но въпреки това, у детето и след това у юношата Булат се раждат жаждата за добро и надеждата. Тава е била Божията милост, разбира се, незабележима и неосъзната. Бог действа в света и във всеки човек, когато е посеял у него жаждата за добро и състрадание.
С какви средства живеехте?
В края на 1940 година леля ми реши да ме прибере, защото аз бях почти пропаднал, не исках да уча, не исках да работя. Пристигнах в Тбилиси малко преди началото на войната. Веднага след 22 юни започнах да бомбардирам военкомата. С приятелите ми искахме да ни вземат в армията. Ухажвахме някой си капитан Качаров. Той отначало ни гонеше, но после свикна и за да се отърве от нас ни възложи да разнасяме повиквателните. Обикаляхме града, понякога ни биеха, с тези повиквателни носехме мъка по къщите на хората.
Напуснах училище и започнах работа като шлосер-ученик. Извършвах „ровировка” на дулата на огнехвъргачките. И до днес не знам какво е това „ровировка”. Работехме тежка работа по 14-16 часа без прекъсване, ден след ден, нощ след нощ. Но постоянно ходехме при Качаров. Най-накрая той не издържа и ни даде повиквателни, които ние сами си написахме.
Ах, война, что ж ты сделала, подлая:
стали тихими наши дворы,
наши мальчики головы подняли -
повзрослели они до поры,
на пороге едва помаячили
и ушли, за солдатом — солдат…
До свидания, мальчики!
Мальчики, постарайтесь вернуться назад.
Нет, не прячьтесь вы, будьте высокими,
не жалейте ни пуль, ни гранат
и себя не щадите, и все-таки
постарайтесь вернуться назад.
Той е написал всичко за себе си
Много е трудно да пишеш за песенното творчество на Булат Шалвович Окуджава. Той всичко сам е написал. За неговото творчество не са нужни тълкуватели, преводачи, критици. Никога не сме чували от устата му шокиращото клише — «…в това произведение съм искал да изобразя…». Каквото е искал – той е изобразил. Каквото е възнамерявал да каже, го е казал. Неговите концерти завършваха с бурни аплодисменти, той ни беше нужен и ние му бяхме нужни. Там, на тези негови концерти възникваше онова единство между поета и аудиторията, която знаеше наизуст всичките му песни и му поръчваше да изпее тази или онази песен. Окуджава никога не пишеше за елита. Той пишеше сантиментални стихове, напомняйки на слушателите, «представете си колко много доброта в мълчанието има»…
Я с ними не раз уходил от беды,
Я к ним прикасался плечами…
Как много, представьте себе, доброты
в молчанье,
в молчанье.
Той обичаше да се иронизира и никога не се сърдеше, когато някой от приятелите му го иронизираше. Самоиронията му никога не замлъкна. Но само веднъж го видях да плаче. През онова лято, както обикновено летувах в Переделкино в Творческия дом на писателите и той или жена му Олга ме вземаха при себе си на вилата. Но в този ден, година преди смъртта му се оказахме сами в кабинета, където сега се намира неговият музей. Спомних си, че по телевизията ще показват «Списъкът на Шиндлер». Булат пусна телевизора. През тази нощ мълчахме, седяхме в тъмната стая, гледахме филма и плакахме…
Поразителното в песните на Булат Окуджава е тяхната пушкинска простота. Във времето, когато цялата млада и втурналата се след тънкокраката мода стара поезия се опитваха да удивят света, то със стълбички от стихове, то с крясъци по стадионите, песните на неизвестния младеж достойно и спокойно представяха дълбоката и основна струя на националната ни поезия. В тях имаше две истини – истината на живота и истината на художествения образ.
Булат Окуджава беше наш утешител
Фазил Искандер:
Преди Булат Окуджава с усилията на нашето официално изкуство частният живот на човека се разглеждаше като нещо дребно и даже доста неприлично. И изведнъж дойде един обикновен човек, който със своите песни доказа, че всичко това, за което хората си говорят в кухните, в тесен кръг или си мислят в безсънните нощи е наистина най-важното. На неговите песни е присъща такава истинска лирическа интимност, че даже когато той ги изпълнява в препълнена зала ти се струва, че пее единствено и само за теб.
Достоевски някъде е казал, че човек винаги трябва да има дом, където да може да се прибере. В най-безнадеждните времена такъв дом за нас бяха песните на Булат. Тъгата в изкуството, която разбира и отразява нашата жизнена тъга, е ободряваща тъга. В този смисъл Булат Окуджава е нашият велик общонароден утешител. Крайната цел на всяко изкуство е утехата.
Песните му бяха и останаха съвременни и въобще не мислят да остаряват. И това не се случва, защото в тях не е изобразена бързопроменящата се технология на времевото мислене или архитектурата на преходните ценности.
Формулата на времето
Виктор Астафиев:
Не познавах близо Булат, пътувахме веднъж заедно в творческа командировка из България, в Москва се срещахме в движение. Той беше приветлив към мен, прегръщаше ме, допираше си челото до моето и питаше: «Жив ли си? Е, слава Богу! За здравето не питам, нашето здраве не е в нашите ръце». Веднъж ми изпрати своя книга с песни – голяма, красиво направена с ноти към нея. Аз бях не толкова удивен, колкото потресен, че половината песни от тази книга вече се смятаха за народни.
Песните на Булат Шалвович са истинска формула на времето, започвайки от прекия и израз «колко просто е да бъдеш войник» — и завършвайки със сложните философско-поетични иносказателни построения, за които можем да пишем цели трактати.
Той ни доведе до прага, където ни чака Христос
Свещеник Георгий Чистяков:
Като Вергилий в «Божествена комедия» на Данте, той, езичникът ни преведе през ада и ни доведе до този праг, където ни чака Христос… Неговата «Молитва» бе повтаряна от хиляди хора, които никога не са умеели да се молят и не познаваха Евангелието… Именно затова песните на Окуджава не се покриват с прахта на времето и смея да твърдя, като действащ изпълнител, че тези песни с четвъртвековна давност могат да се пеят пред всяка аудитория. Те станаха истински народни песни много преди плахите издатели да се решат да ги публикуват.
Булат Окуджава е въплъщение на скъпите на целия свят демократични и интернационални традиции на руската интелигенция. Знаменателно е, че през 1993 година в Швеция на тържеството по връчването на Нобеловите награди от Русия бяха поканени само Дмитрий Лихачов и Булат Окуджава.
Преди много години съпругата на Булат Окуджава – Олга ходеше в Псково-Печорския манастир при отец Йоан (Крестянкин). В разговор с йеромонаха тя обсъдила темата за равнодушието на Булат Шалвович към въпросите на вярата, той не бил кръстен и изобщо не смятал да се въцърковява. Всичко това силно тревожело дълбоко вярващата Олга. В отговор на нейните притеснения отец Йоан спокойно отбелязал: «Не се вълнувай, ти самата ще го покръстиш». Олга се удивила: как така тя – обикновен човек и при това жена ще кръщава съпруга си! «А точно така и ще го кръстиш!» – загадъчно отговорил старецът. Олга едва успяла да попита от вълнение: «А с какво име ще го кръстя? Все пак Булат е неправославно име?» А отец Йоан казал: «А ще го кръстиш като мен – Иван» — и бързо се отдалечил по своите си дела.
Този странен разговор Олга си спомнила след много години в Париж – и даже не в дните, когато съпругът и умирал, а едва след смъртта му. Вълненията и скръбта, свързани с кончината на Окуджава не и позволили да си спомни за този разговор. Чак после, когато се успокоила и подредила мислите си, се поразила колко прозорлив е бил отец Йоан.
А ето какво се случило: на смъртния си одър Булат Шалвович изказал пред жена си желание да бъде кръстен. Окуджава вече бил съвсем зле и да се вика свещеник е било твърде късно. Олга знаела, че в подобни особени случаи църквата признава тайнството кръщение за действително, даже когато е извършено от мирянин — главното е да е налице искрена и гореща Вяра. Именно такава е била ситуацията в Париж. В отговор на въпроса на жена си, какво име избира при кръщението, Булат Шалвович тихо прошепнал: «Иван!».
Опелото на Булат – Йоан Окуджава (Фото: tapirr.ru)
Ето така Булат Окуджава се преселил в онзи по-добър свят с името на кръстения во Христа раб Божий Йоан, 15 години след пророческите думи на отец Йоан (Крестянкин) – архимандрита на Псково-Печорския манастир.
Опелото на Булат Окуджава бе отслужено в московския храм на светите безсребърници Козма и Дамян в Столешников переулок… Изпратиха го и го оплакаха много приятели, съратници и почитатели на таланта му. Но най-искрено за него тъгуваше провинциалната интелигенция — учители, селски лекари, вестникари, жители и служители от крайните квартали, които почитат и помнят не само певеца, но и изпратения им от Бога за утешение и просветление на вечно тъжащата за нещо руска душа.
Вярата, която той никога не призна, че изповядва
Зоя Крахмалникова:
Препрочитайки написаното от Булат Окуджава, слушайки отново и отново неговите записи, спомняйки си нашите разговори за християнството, за Бога, чак сега след неговата смърт аз усетих в неговото творчество тази вяра, която той никога не призна, че изповядва. Възможно е това да е била вяра неосъзната, тайна, наричана с други имена, но усещаща се в тази светлина, която струи от неговото творчество.
Вот комната эта — храни её Бог! -
Мой дом, мою крепость и волю.
Четыре стены, потолок и порог,
И тень моя с хлебом и солью.
И в комнате этой ночною порой
Я к жизни иной прикасаюсь.
Но в комнате этой, отнюдь не герой,
Я плачу, молюсь и спасаюсь.
В ней всё соразмерно желаньям моим -
То облик берлоги, то храма,
-
В ней жизнь моя тает, густая, как дым,
Короткая, как телеграмма.
Пока вы возносите небу хвалу,
Пока ускоряете время,
Меня приглашает фортуна к столу
Нести своё сладкое бремя…
Покуда по свету разносит молва,
Что будто я зло низвергаю,
Я просто слагаю слова и слова
И чувства свои излагаю.
Судьба и перо, по бумаге шурша,
Стараются, лезут из кожи.
Растрачены силы, сгорает душа,
А там, за окошком, всё то же.
www.pravmir.ru, www.privetvse.narod.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова
