Всичко предстои

За верността на Църквата в епохата на промените

Със страх и болка започвам тези бележки.

Църквата е наша майка и е неправилно и недостойно да показваме бедите й публично. Да, Ной наистина се напил, бил е мерзък и непотребен. Всичко това е ясно, но работата не е там. Въпросът е как да не станем като Хам.

 

Църквата е чиста и непорочна. Църквата е свята. Но се състои от хора. А хората грешат; понякога грешат много, независимо от мястото си в Църквата. “ …Тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши…”

Колко интересно… Допреди две-три години се събирахме и дълбокомислено обсъждахме какво означава за Църквата животът в условията на сегашното открито информационно общество. Ето какво означава. Гледайте, любувайте се… Новата реалност ни беше представена обременяващо, грубо и осезаемо. Няма накъде по-обременяващо да бъде. Остава само да се молим Господ да ни изпрати по-нататъшните вразумления (а никой трезвомислещ човек не се съмнява, че такива ще последват) по възможност “безболезнено, мирно и без срам”.

Човек е грешен. Грешен е и в Църквата. Църквата всъщност е създадена за грешници.

И е напълно закономерно човешките грехове, престъпленията на отделната личност против Христовата правда, да се оказват тясно свързани с повреди и дефекти на обществените институти, които хората строят на грешната земя. Това се отнася и за църковните институти.

Такава връзка не допуска праволинейност и плоска еднозначност в разсъжденията за Хамовия грях. Къде е любящото и жертвеното прикриване на греха и порока на бащата, къде е безразличната слабост и боязливото снизхождение към порока на всеки по-голям и по-силен? И дълъг ли е пътят до активното съгласие с този порок?

Напоследък се говори за призрака на Реформацията. Още преди година на повърхностните хора им се струваше, че със съвременното протестантство “всичко е ясно”; че неговите проблеми са очевидни – раздробяване на деноминации до ситен пясък от секти и сектички, извращения от типа на женски свещенства или венчания на хомосексуалисти. Но ние нямаме право да забравяме, че исторически Реформацията е възникнала от мощен нравствен импулс, от праведно негодувание, обърнато към реални пороци на високопоставени в Църквата. Днес ситуацията е съвсем различна, но се повтарят много ключови обстоятелства.

Ще успеем ли да си вземем поука от чуждия опит, отстоящ от нас с няколко века? Да си вземем поука от собствения си опит със столетна давност?

Това, че Църквата има врагове, е тривиална очевидност, произтичаща от факта, че човешкият род винаги е имал врагове. Но ние не сме свободни в отношението си към тях; симетричните отговори са ни забранени.

Наистина, днес трябва не да се опълчваме на ненавистниците и злословещите, а непрестанно да благодарим на Бог за всичко, което е направил за нас през последните десетилетия, и за всичко, което ни е позволил да направим за Него. Този списък е дълъг и удивителен. Последните десетилетия бяха време на велики чудеса.

Да, имаше и скърби. Сега обаче скърбите стават по-забележими.

Дълбоко съм убеден, че, взето заедно, всичко, случващо се в момента, може да бъде много полезно за Църквата ни и за всеки един от нас. Но тази възможност трябва да превърнем в реалност. Пътят на преодоляване на двусмислието и двузначността, на страстното нетърпение на първо място не към външното, а към ближния, задължително ще е дълъг и труден.

Всъщност ние просто забравяме простичките думи на блажения Августин: “Обичай Бога и прави, каквото искаш”.

Имаме само едно общо дело – Причастието с Кръвта и Плътта Христови.

Литургията означава “общо дело”. Във всичко останало ние сме свободни хора, много различни, и тази разлика трябва на първо място да се види, а след това – да се признае и приеме.

Започваме да разговаряме.

Интонацията е най-важното.

Без фанатизъм.

С почитание на образа Божий във всеки събеседник.

С любов и внимание към Христа и към Майката наша – Църквата.

С внимателно, даже педантично съблюдаване на етикета.

Вежливостта, както казва руският философ Олег Генисаретски, не е нищо друго, освен приложно благочестие, умение да видим и почетем образа Божий във всеки срещнат.

Да не бързаме. Ще имаме нужда от търпение.

Бидейки по своята същност не от този свят, тук на земята Църквата усвоява и използва социалните и икономическите механизми на всяка епоха. Днес Църквата за първи път в историята се е оказала в ситуация на отворено информационно общество. Така живее човечеството днес – и ако Църквата не се съобрази с това, тя няма да може да живее и действа в този свят. Това не означава нито опортюнизъм, нито пораженство пред духа на този век. Напротив, това означава твърда вяра, че Църквата ще усвои и преработи и тези предизвикателства, както и по-рано се е справяла с предизвикателствата на другите исторически епохи. Но за това ще трябва да се потрудим. В момента пред нас няма готово решение.

През двайсетте години на миналия век Честъртън весело е казвал: Много пъти ми се е струвало, че Църквата върви към ада, но всеки път дяволите умират. Това е казано за преодоляването на великите разломи, на подобните граници на Средновековието и Новото време. Днес обаче имаме просто един ненастъпващ свършек на страната на Съветите. Наистина, откъде в нас понякога има толкова малодушие…

Струва ми се, Корней Чуковски беше казал: “В Русия трябва да се живее дълго”.

Около нас има лъжи и насилие.

Хората на труда живеят в нищета. И общите думи от името на Църквата, че икономиката трябва да е нравствена, не ни водят наникъде. Трябва напрегнато да мислим за това, как, не влизайки в обществено-политически конфронтации, не заемайки ничия страна, освен тази на Христа Спасителя, да сме много по-конкретни в съжденията си за случващото се. Само тогава ще ни повярват.

Неочаквано се разбра, че границата между църковната и светска публицистика в голяма степен е мнима. Душата на всеки човек по природа е християнка и през последните горещи месеци неведнъж ми се случваше да срещам дълбоки и премерени съждения от нецърковни хора за случващото се.

В Църквата не трябва да се хвалим с особеностите си. Да сме благодарни за поучението и от външни хора.

Разбира се, не преставайки да се упражняваме да различаваме внимателно духа, стоящ зад отправените към нас думи.

Да, нарочните намеци са силни. Получените от тях травми болят и до днес. И ние помним как “публичността” не само ни носеше свобода и пречистване, но и целенасочено бе използвана като инструмент за разрушаване режима на страната. Както стана и насилственото присъединяване към архаиката вместо естествената еволюция и растеж.

Днес се страхуваме от същото.

Но моето дълбоко убеждение е, че тези законни опасения не трябва да ни водят към доброволно съгласие за запушване на душата, към отказ да мислим и говорим.

Не сме само вярващи християни. Ние сме и граждани. А там, където живее гражданинът, е площадът, агората.

Гражданското съзнание в самата си същност е публично. И ако се уповаваме на въцърковяване на обществото и държавата, на това, че християнско гражданско съзнание е възможно, в обсъждането на днешните църковни проблеми не можем да избегнем открит разговор с всичките му рискове.

За пътуването ще ни трябват две неща.

Доверие в Бога.

Упование в Него.

Останалото ще ни се придаде. | www.foma.ru

Превод от руски: Павла Сивова