Гневът – моите наблюдения
.jpg)
Продължаваме с «наблюденията» на Мария Городова, коментатора на «Российская газета». Днес нейните размисли са посветени на страстите на гнева, които спокойно могат и да убият избухливия човек.
Моят баща се гневи лесно. Не, неправилно, той е избухлив. Тази избухливост («Ах, тези змии!») се компенсира, слава Тебе, Господи, с доброта – ще даде и последната си риза и с бързо успокояване. Но все пак нуждата от това «да избухне», «да се погневи» си е на мястото, а повод винаги се намира. Сега, когато е слаб и лежи, всичко това изпъква като на длан. Като че ли му е необходимо да натисне някакво невидимо копченце, да последва буря и веднага след нея да настъпи мир. И понеже татко е болен, бурите не са толкова страшни и зад словесните и емоционалните вихри това същото копченце е видимо с просто око.
Може би това е наследствена черта, защото и аз бързо навлизам в същия този вихър. Помня, когато бях «млада и красива», глупаво вярвах, че да избухнеш, да покажеш характер, да хвърлиш нещо по някого е отлична добавка към собствената ти неотразимост. Слава Тебе, Господи, правех това крайно рядко – един или два пъти за цялата си младост, явно съм притежавала някакви вътрешни спирачки. Но убеждението, че това е ярко, неординарно, че впечатлява околните живееше в мен дълго време, не без влиянието на Андре Мороа: той има една красива приказка за освежаващата сила на скандалите.
Спомням си, веднъж се опитах да се покажа пред годеника си, бъдещия ми съпруг – моя Вася. Изобщо не мога да си припомня същността на конфликта, а само това, че се опитах да кажа нещо рязко-красиво-обличително и да яхна вълната на гнева. Моят Вася, който бе не само по-умен, а и по-мъдър спокойно (!!!) отбеляза: «Знаеш ли, можеш да се разпуснеш до немай къде. А ти се опитай и се стегни!». След това, когато Вася си отиде, животът ми се превърна в перманентно събиране и стягане: вдовица с две деца, без постоянна работа, постоянно жилище, адресни регистрации. Аз зависех от всички: от скандалната хазяйка (общуваш с нея все едно, че ходиш по тънък лед, – не дай Бог, да не я обидиш, да кажеш нещо не така!), от своенравната собственичка на издателството… – неизброими са. И аз по стечение на обстоятелствата бях по-слаба от всеки един и зависима от всички. По неволя се научаваш и да свиваш ушите на демона на собственото «Аз», и да се вслушваш в този, който е до теб, и да се опитваш да го разбереш, да намериш общи допирни точки, да търпиш… Да не избухваш. Слава Богу, през огромната част от своя живот на възрастен човек бях в постоянна зависимост от всички! Слава Богу! По-добре е да се учиш на смирение в такава зависимост, отколкото чрез други изпитания. Сега ясно осъзнавам това.
С времето проумях колко ужасяващо разрушителни са тези, особено женските, приливи на гняв. Ако са и с оттенъци на истерии, те са просто некрасиви, тормозят децата, превръщат ги в невротици, разрушават отношенията със съпруга, разбиват нервната система. Както ми каза една опитна лекарка-гинеколог, довежда и до редица болести – от хипертонията, та до гинекологията.
Ако обаче жената уверено навигира в завихряните от нея самата бури на агресия и гняв, получавайки удовлетворение във вид на обикновена «психологическа победа», или на съвсем конкретни материални придобивки, колкото и да ни се струва странно, това е още по-страшно. Първо за тези, които са попаднали в зоната на подобен зверилник (в такова място на мен ми е пагубно лошо), но и за самата нещастна любителка на гнева, нека и да не е веднага. При по-детайлно вглеждане се оказва, че в рода на такава особа има психично болни, тоест, намирайки се на границата, тя сама се подбутва към пропастта. И второ, звярът на ненавистта, злобата, завистта, подхранващ гнева, превръщащ го от обикновена избухливост в нещо много по-опасно и страшно, в края на краищата изяжда тази, която доброволно е станала пристанище на тези демони. И тук вече спасение няма…
Тази вечер с татко се разбрахме, че той няма повече да избухва: толкова е слаб и е очевидно, че всяка «порция гняв» може просто да го убие или в по-добрия случай да го парализира. Разбира се, можем да изключим телефона заради нежеланите дразнители, но най-добре е ако у него има осъзнато жалание – не трябва, гневът е моята гибел.
Що се отнася до мен, аз и до ден днешен не зная как да се държа при подобен род женски агресии: да се озъбя в отговор ми се струва недопустимо мерзко. Спасявам се обикновено с бягство, нищо, че според тях това е поражение и давайки им всичко, което искат. Външно да дам отпор – не мога, а вътрешно – просто не съм се научила. | www.taday.ru
Превод: Презвитера Жанета Дилкова
