За иконите и техния ученик

Иконографският семинар, организиран от Православния богословски факултет към Великотърновския университет и Балканския православен младежки съюз, завърши. В този текст искаме да ви разкажем за лектора на курса архидякон Анастасий – брат на манастира Путна в Румъния. Манастирът се намира на около 70 километра от Сучава.

Путна в легендите

Щефан чел Маре (Стефан Велики) е румънски княз, роден през 1435 година, известен в Европа с твърдата си съпротивата срещу Османската империя. Той е един от най-добрите румънски командири, дипломат и политически гений. Освен с борбата за независимост на Молдова делото му е свързано и с културния й разцвет.

Легендата разказва, че някога в битка воеводата бил ранен и, скитайки из страната, стигнал до килията на един пустинник. Той бил възрастен, с бяла, дълга да пояса брада. Не би могъл да е някой друг освен Даниил Сихастру. Воеводата бил приютен и нагостен. В полунощ пустинникът хванал Щефан за ръка и го извел от килията. Посочил с пръст едно място и попитал три пъти дали вижда нещо там. На третия път воеводата му отговорил, че вижда светлини. Даниил Сихастру обаче казал, че това не са светлини, а ангели; мястото е свято – и ако иска да победи врага, ще трябва да построи там манастир.

Същата легенда разказва, че мъдрият воевода, когато решил да построи манастира на посоченото от пустинника място, се качил на върха на планината и изстрелял една стрела. Там, където паднала, построили олтара.

Путна в историята

На 10 юли 1466 година се поставят основите на манастира Путна, посветен на Божията Майка. Строежът на Църквата приключил през 1469 г. Църквата е осветена на 3 септември 1470 г.

На десет минути път от източната стена на манастира в гробището се намира дървена църква, посветена на воеводата Драгос. Говори се, че тази църква е построена през 1353 година и към 1468 Щефан чел Маре я преместил в Путна.

Още от самото начало в манастира се основала работилница за църковна бродерия. В работата си използвали сребърни и златни нишки, скъпа коприна, скъпоценни камъни. Имали са също скрипториум, известен в цяла Югоизточна Европа. Пергаментът и украсената с филигран хартия получавали от Западна Европа. Няколко грънчарски и златарски работилници работели денонощно.

Годината 1490 е една от най-важните в историята на манастира. Тогава той става един от най-привилегированите манастири в Румъния. Щтефан чел Маре присъединява към манастира 16 църкви от Сучава и Чернауц и дава правото на игумена на Путна да ги ръководи.

Освен територията и властта, дадени на манастира, воеводата не спира да обогатява съкровищницата му с ценни духовни богатства: подвързани и илюстрирани ръкописи, свещенически одежди и други църковни предмети с голяма художествена стойност.

През 1503 година, усещайки своя край, Щефан чел Маре издава документ с последната му воля и завещание, в което се уточняват привилегиите на Путна от неговото основаване до днес:

“След като преминем отвъд, който и да управлява тази страна, потомци на нашите деца или на нашите роднини, или някой, когото Господ е избрал да управлява Молдавия, той няма да пристъпва нашето завещание и заповеди, а ще ги утвърждава и изпълнява".

След 47-годишно управление воеводата умира през 1504 и е погребан в манастира, построен от него. След неговата смърт много хора се грижат за опазването на манастирското културно наследство.

В момента в манастира живеят около 100 братя, които пазят традицията и монашеския живот на манастира Путна. За християните Путна е молитвена и духовна крепост, където поколения монаси се стараят да постигнат духовна пълнота и знание за Бога. Монасите са призвани да се молят за целия свят и това е основната им задача в полза на човечеството. Благодарение на тях молитвата на земята не прекъсва и това е велико служение.

Да изпълняваш задълженията си и да показваш послушание е задължително за монаха. В манастира всички монаси показват послушание – от игумена до най-младия послушник. Послушание можем да видим и в традиционните занаяти, запазени от монасите – в ателиетата по иконопис и дърворезба, но също и в съвсем ежедневни задължения.

Архидякон Анастасий рисува икони от десет години и е последовател на Критската школа. По време на семинара той показа техниката си на работа, обясни защо работи по този начин и какъв е смисълът на иконата. Участниците получиха знания, както за иконата, така и за нейната догматичeска стойност. Сближиха се като християни и облякоха мислите си в дела, следвайки съветите на отеца.

Впечатленията на някои от участниците в семинара

Катя (организатор), бакалавър по иконография, бакалавър по богословие, магистърска програма "Историческо и практическо богословие"

Бог е с нас! “Doamne ajuta!” е поздравът на румънски език. На български в най-добрия случай чуваме и казваме – „Честит празник!” Забравили сме „Помага Бог!”, а повечето ми връстници въобще не са чували този поздрав. Дали се страхуваме да признаем, че без Него не сме? А това е така: ние Сме, защото Той Е.

Пита ме една приятелка от семинара: „Абе, само едно не можах да разбера – кой ви изпрати вас?”(става дума за мен и за Гергана).

Отговарям: „Как кой? Та ние сме си тук от години, в града, в университета, в съседното ателие…” Сякаш за първи път ме разпознаха като жив човек…

Така е, мисля си – за да видиш другия, трябва първо да погледнеш към Този, Който отваря очите ни. Свидетелството на обикновения архидякон Анастасий буквално отвори очите и сърцата ни за уникалността на другия. Видяхме Божия образ във всеки един от нас.

Пак в края на тази неповторима среща, завършвайки рисунката на лицето на св. Димитър, отецът отбелязва, че е вдигнал малко веждите и светеца изглежда учуден. Някой се шегува: „Сигурно се чуди какво прави тук”. Всички се смеем. В мен обаче се появява ревност и се питам: Нима не вярваме, че заслужаваме св. Димитър да е с нас, точно тук и сега? Сякаш нещо пречи да молим за неговото присъствие и закрила. Не знам какво е, но знам, че Бог не ни оставя, дори когато не искаме да Го видим. Докосва всеки по различен начин.

Въпреки, че видеокамерата беше включена през цялото време, Любовта не се запечатва на лента – тя се живее. Ако пък можеше, щях да ви изпратя снимка от семинара :-). Остава ми надеждата, че тази любов ще ме топли дълго, а когато остане само споменът, ще започна да се моля още по-силно, за да се върне.

Когато видях плачещата икона на Богородица, седмица след кончината на Румънския патриарх миналата година, в един техен манастир, помислих си: „Слава на Бога!…Обаче не мога да споделя преживяното пред нея…”. Но пък мога да се помоля и Живото Слово да бъде сред нас, както беше на срещата ни с монаха Анастасий.

Хората в България имат нужда от любов. Родителите я търсят, но децата страдат, и не я намират, защото все по-рядко я търсят на правилното място. Това място не е само в Румъния, в Гърция или в манастира, далеч от света. Любовта е в нас, защото Бог е в нас.

Мълча, а отец Анастасий усмихнато ми казва: „Не бъди тъжна!” Отговарям му наум: ”Не, не съм! Защото знам: Бог е с нас!”

Да ви помага Господ и когато решите да споделите нашата радост или имате чисто професионален интерес, може да поговорите с отеца – както казва той, "на осем очи" (неговите срещу вашите и тези на преводача, пред очите на Господ Иисус Христос).

Гергана, (организатор) и бакалавър по иконография

През изминалата седмица (21-26.10.2008г.) във ВТУ ”Св. Св. Кирил и Методий” се проведе семинар на тема: “Светците-войни”, на който гостуващ лектор бе архидякон Анастасий (Робу) от манастира в Путна, Румъния.

За участниците (сред, които бях и аз), това бе не само поредната седмица, през коятo се учим как да създадем една икона, а и едно духовно преживяване и израстване. Мисля, че за първи път разбрахме истинският смисъл на иконата и разликата между нея и едно художествено произведение.

Иконата е не само исторически преразказ или портретно изображение. Тя съдържа и тези елементи, но в основата си показва Обожената човешка природа, такава, каквато ще бъде в Есхатона. Тя е и връзка с Бога.

Много важен за нас участниците беше фактът, че наш лектор, а мога и смело да кажа – и наш духовен баща, бе един човек, които притежава дара на Светия Дух.

Той успя в рамките на пет дни да ни събере в ателието, на трапезата и в църквата. Показа ни какво е да си смирен и да обичаш Бога. Това, което ни остава след този семинар е да продължим да сме заедно, да работим и да се молим за още такива срещи. Срещи в Бога!

Наталия, магистърска програма “Църковни кавалетни изкуства”

“Трудно е в няколко изречения да опиша преживяването, мислите и емоциите, породили се по време на срещата ни с о. Анастасий. Но поглеждайки в очите на колегите, виждам техните емоции и разбирам какво ни свързва. На първо място вярата, желанието да рисуваме и да се развиваме в тази посока и разбира се БЛАГОДАРНОСТ за възможността да се запознаем и общуваме с отеца.

По време на лекциите, в разговорите и беседите получихме много отговори, но възникнаха още въпроси. Оттук нататък предстои да търсим и техните отговори…

Марина, ІІІ курс Иконография

Как мина ли? Като се огледам сега…

Стоим в кафенето (след като отец Анастасий замина), заедно и развълнувани. Споделяме един през друг впечатленията, които се изливат като бурен поток, разчупващ и малкото останал лед между нас. Смеем се и подсъзнателно се опитваме да не допуснем прокрадващата се тъга.

Мислите ми се въртят, преплитат, надпреварват се една с друга. Не ще съумея да опиша тъй добре какво стори с нас едноседмичната семинарна среща с този монах. Той донесе със себе си ред, духовна атмосфера; смиреността, уважението към това, което вършим (към светците, които (се опитваме да) изобразяваме). Сега него го няма, а ние останахме да се борим да запазим сплотеността, разкъсвайки се между задачи…Да се борим със събудения дух за оцеляване и смиреност, дори пред ония, които са се представяли за добронамерени. Той много добре съзнава, какво откри пред нас. Изключително прозорлив, тактичен, мъдър, страхотно свободен и способен в работата, тъй като подхожда с разбиране – богословско и технологично. Работи с нас, до нас е от сутрин до вечер, до късно-късно, говори ни, рисува. Беше много сериозен, но и с шега разтърсваше сърцата ни. Някои останаха, други си тръгнаха.

Архидякон Анастасий пося семената и сега ще трябва да си ги пожъне, (ако) като му се стоварим на главата в манастира Путна. 🙂

Бог да ни е на помощ, живот и здраве на добри и лоши и да си вършим добре работата.

Николай, магистър по богословие

Казвам се Николай. Присъствах на иконографския семинар, който беше воден от архидякон Анастасий от манастира Путна в Румъния. Малко е да се каже, че съм просто впечатлен. Аз не съм иконограф, но отецът през цялото време говореше (било с думи или излъчване, с вътрешен душевен мир) за най-дълбоките и проникновени неща, за живота на всички ни в Христа. Сякаш се опитваше деликатно да ни подскаже, че тук не ние рисуваме нещо, а имаме възможността да бъдем изписани и докоснати от Божия Дух, живеейки в смирение и послушание и следвайки Христовите поръки. Отец Анастасий очевидно се е научил, за годините, прекарани в послушание, да разпознава и изпълнява волята Божия, а от там и да споделя почувстваното с ближните.

Иконата, която той успя да изрисува за няколко дни е тази на възможността да се живее при нозете на Христос, Който ще ни даде вечната радост на небесния пир. Както авва Касиян казва: “Кроткият човек е чудо на чудесата.” И той наистина спасява хиляди около себе си. Тези думи могат да се кажат и за отец Анастасий. Молитвата му да имаме.

Мариела, магистърска програма “Църковни кавалетни изкуства”

От срещата си с отец Анастасий научих много – както за иконата, нейното изпълнение и значение, така и за духовния живот. Начинът, по който той ни поднасяше всичко и любовта, с която го правеше, ме накара да се замисля за много неща. Не съм срещала досега толкова харизматичен човек. Духовното му излъчване ме караше да съм в една вътрешна еуфория; вярвам, че не само аз съм се чувствала така. Преди да се срещна с отеца знаех, че да си иконограф е голяма отговорност, но сега тази отговорност е придружена и с благодарност за това, че Бог ми е дал този дар. Вярвам, че трябва да направя всичко възможно, за да го запазя и ще се постарая. Благодаря на всички, които направиха тази среща възможна.

Никола, магистърска програма “Църковни кавалетни изкуства”

Този иконографски семинар беше много ценен за мен. Монах Анастасий със своето смирение и прозорливост ни даде възможност да видим иконографията през един поглед, който изцяло я обхваща и изпълнява. Това е начин на живот, живот в Бога. Нещата, които научих са следните:

Научих, че трябва да сме смирени в Христос. Нашето понятие за красиво трябва да отстъпи пред Божията същност, за да бъде възможна синергията. Това е предпоставка за изографисването на иконата в съработничество с Бога.

Научих, че както богословието не е разговор за Бога, а с Него, така е и с иконографията. Иконографията е богословие.

Научих също, че красотата на иконата се разкрива отвътре навън, постепенно, стабилно, бавно – и не е резултат на външни ефекти.

Научих също, че където има голяма борба има и голяма корона.

За тези шест дни ние видяхме и бяхме част от този църковен начин на живот. Рисувахме заедно, хранехме се заедно, пеехме заедно (някои повече, други – по-малко) по цял ден. А иконографията беше резултат от този начин на живот. Каквото и да предприеме човек с това разбиране, ще успее, защото накрая е Христос.

Елена, ІІІ курс, иконография

Да споделя впечатленията си от семинара? Дали ще успея? Безспорно силата на словото е неизмерима, но това, което искам да споделя трудно може да се опише.

Не по свое желание, но… няма нищо случайно, нали? Та, случи се така, че не успях да присъствам на иконографския семинар още от самото му начало – пропуснах първия ден. Казах си: “Е, какво пък толкова, нали ще продължи още няколко дни, все ще наваксам…” – така разсъждава човек, който не познава отеца. През времето, когато бяхме заедно, се стараех и минута да не се отдалечавам от него. Той постоянно проповядваше, посяваше в нас семето на вярата, на добродетелта. И не само говореше, но сам се стараеше да изпълни онова, което изричаше.

Далеч съм от мисълта, че бе дошъл само да ни научи да рисуваме, макар че и това не е малко. Трудеше се толкова усърдно, сякаш Господ го укрепяваше, даваше му сили. Ниe се струпвахме около него, обсъждахме работата му, възкликвахме от радостно вълнение – колко лесно изглеждаше отстрани.

В момента, в който отеца не държеше четка, от иконописец се превръщаше в богослов. Колко умело съчетание на две служения, които всъщност са еднакво насочени към Бога.

Рисувахме заедно, хранехме се заедно, радостта ни бе взаимна. Но това можеше да се усети единствено там, в ателието, което до този момент не бях виждала толкова пълно, наситено с творческа атмосфера, живо…

Дните се нижеха един след друг, губехме представа за времето и не ни се искаше да мислим, че ще свърши. Но това е едно начало. Архидякон Анастасий успя да изпълни онова съчетание на всички нас с Христа, което като че ли досега някак се губеше, не се получаваше.

Разделят ни километри, но ние усещаме молитвите на отеца и също го споменаваме. С надежда сме отново да се видим и да продължим заедно с едно сърце в единомислие, да радваме Бога, изписвайки образа Му, да хвалим името Му сега и вовеки!

Марияна, магистър – графика

Когато разбрах, че ще се проведе иконографски семинар във Велико Търново и че имам възможността да участвам, знаех, че ще науча много нови неща – технологии, методи в областта на иконографията. За човек като мен, който не познава тази област и който има много въпроси е чудно, че за няколко дена успях да намеря много отговори. Бях дълбоко очарована от човека, който водеше семинара и от неспиращите потоци от разкази. Постоянно ни заливаше с информация. За момент си помислих как един непознат за нас човек се отдава с цялото си същество на работата с единствената цел да ни направи по-добри. За малкото време, с което разполагаше, той успя да ни даде възможно най-много от това, което носеше в себе си.

Радвам се, че успях да стана една малко част от това цяло, заедно с хората, които се опитваха да попият всичко чуто и видяно. За миг успях да се откъсна от действителността и от всичко случващо се извън ателието. Тук вътре цареше спокойствие и хармония, които не могат да се опишат с думи; те трябва да се преживеят. Този семинар се оказа едно от онези събития в живота на човек, които оставят траен отпечатък в съзнанието му.

Гоце, ІІІ курс – богословие

“Колко е хубаво, когато братя живеят наедно…”

Четейки Псалтира, си спомням за прекрасните мигове, прекарани по време на иконографския семинар. Самият факт, че се срещнахме с монах, говори много. Монах, който с благословията на своя старец напуска манастира, за да сподели с нас “онази” радост и да ни научи на благочестие.

Всички имахме възможност да видим, да се запознаем и да получим благословение от един прекрасен човек – монах иконописец. Монашеството, макар и винаги изолирано от света, най-много днес в тези трудни времена, пази традицията и преданието на Светата Църква. Монасите са живи свидетели на реалния опит на Църквата и живота в Христа, на Богооткровената истина и дар. С делата и послушанието си те свидетелстват за общението си с Бога.

Всички, които участвахме в семинара, видяхме любов, която “дава много” и нищо не иска в замяна. Всички почувствахме любовта на един Христов раб, поучаван от Онзи, Който пострада заради нас, за Онзи, Който ни научи да се пазим и да си помагаме.

Иконописната традиция преминава през големи “изкушения”, за което свидетелства историята. Самата икона – плод на молитвата, откровение за една духовна реалност и човешка необходимост от молитвено застъпничество пред Спасителя – се проявява по различен начин в хода на историята.

Съществуват различни икони, чрез които Бог прави чудеса и оттук опитът да се определя иконата като произведение на изкуството е абсурден и неточен. Историята свидетелства за различните стилове в изкуството. Появата на “систематични” школи, които се ръководят от древните канони, потвърждават това, че тук става дума за духовен, а не творчески труд. За това свидетелства и монашеската иконописна школа.

На семинара видяхме няколко етапа от иконописването, т.е. как се изписва икона според древните канони. Безбройните съвети, изречени от отец Анастасий, свидетелстват за смисъла на християнския живот за иконописеца и бяха опит да доближи до нас времето и духа на древните иконописци. Това е едно прекрасно изкуство. Аз, като човек, който учи богословие, не намирам думи, с които мога да опиша чувствата на сърцето си и радостта в душата ми по време на семинара.

Чест прави на Балканския православен младежки съюз и на Православния богословски факултет при ВТУ за това, че е първият университет, поканил отеца за едноседмичен иконописен семинар. По този начин те ни дадоха шанса да се запознаем с древната иконописна техника и монашеската иконописна традиция. С това искам да изразя личната си благодарност към организаторите, които направиха срещата възможна. Без да съм иконограф, имах привилегията да участвам в семинара и това засили радостта в душата и сърцето ми в Христа.

Думите са само думи, а животът, изпълнен с дела и любов в Христа е повече от всичко изречено на света…

Да се постараем да приемем Христос в нашите сърца, за да бъде радостта ни вечна.