Звездното величие на вечността
„Господи,към Теб отправих моя зов. Чуй ме, Господи!…”
(Химн от вечерното богослужение)
Във вечерния здрач отдавна е стихнал камбанният звън на далечния храм…
Загледани в очите на звездната нощ, ние се питаме за смисъла, за съкровения смисъл на тоя живот. Къде отиваме? Следваме ли зова на сърцето си? Знае ли ръката ни какъв ще бъде утре нейният жест? Защо живеем? За да изчезнем в света на бягащите сенки?
В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра великолепието и неизмеримата слава на Божия Дух, обгърнал и животоворящ вселената.
Така по пътя на богопознанието и ден, и нощ ни води копнежът по Бога ,защото единствено в реалното преживяване на Бога вътре в нас, в опита на богоприсъствието, се постига познанието ,че има и друга действителност, достъпна за духовния взор на нас ,телесно виждащите. В нея човекът намира дълбинния смисъл на живота, намира красота, мир и хармония. И неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, която без Бога няма битие.
През цялата човешка история неизменно отеква Божият зов: "Аз съм вечно Съществуващият!" (Изх. 3:14). Бог никога не е преставал да ни призовава към съучастие в Неговата вечност. И единствено човекът, в това малко свое сърце, може да почувства и преживее най-великата Тайна на цялата космическа необятност,така че в него да не остане никакво място на съмнение за вярата в единия Бог – Творец на всичко видимо и невидимо.В тия мигновения човек по-скоро би се усъмнил в собственото си съществуване.
Затова богословието е молитва, прозрение, размисъл. Преди всичко Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. Ако живеем постоянно с Бога, ние вървим по пътя на богоуподобяването. Тогава осъществяваме и възхождащата богочовечност в живота ни. Поискаме ли в молитва да се обърнем към Бога, ние вече разкриваме в сърцето си свободен път за Божията благодат и благословение.
Няма нищо по-чудно от това, да се почувства Божието присъствие от човека в самия него:
– като най-висша премъдрост;
– като най-голяма чистота на чувствата;
– като най-свята и направляваща воля.
Като затаен копнеж е стихнал камбанният звън на старинния храм и в тихата лятна нощ трепти в красота и в звездно величие вечността, а безкрайното време се влива в дълбините на сърцето.
„И единствено човекът, в това малко свое сърце, може да почувства и преживее най-великата Тайна на цялата космическа необятност,така че в него да не остане никакво място на съмнение за вярата в единия Бог – Творец на всичко видимо и невидимо.В тия мигновения човек по-скоро би се усъмнил в собственото си съществуване.“
Със сигурност бъркам, но по повод на този цитат ми мина през ум мисълта дали той не е известна отпратка към източни-примерно индийски, религиозни светоусещания!?
А по повод на : „трепти в красота и в звездно величие вечността, а безкрайното време се влива в дълбините на сърцето.“, бих сложил контрапункта на чувството на богооставеност – един от основните моменти в християнството, преживяно от самия Христос.
Хубав текст. Благодаря!
Трябва доста фантазия, за да се усети тук индуизъм, но това, което буквално иска да каже авторът е, че човек може да почувства „цялата космическа необятност“. Извинете, но това е абсурдно твърдение. Все едно някой да се изстъпи на мегдана и да заяви на всеослушание, че е познал Бога изцяло и без остатък.
„Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскал със своето вечно мълчание, облъхват Славейков с химна на звездния хор и той „сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило”./Атанас Далчев/.