Летни премеждия
Лято. Зной. Слънцето сипе жар върху нас. Рядко ще се случи някой по-облачен ден, когато То се скрива за малко и въздухът става оловносив, тежък като памук. После небето се изчиства и То се втренчва отново в нас – червено, космато, пламтящо – като някакво надвесено гневно око от всемира.
И ние пълзим покорно като мравки по земята под огнените му взори. Ставаш – нощта не е донесла почивка, прохлада. Вървиш по улиците, дишаш зной. Навън е като в пещ, въздухът трепти. Потоци от коли пълзят бавно по улиците на града, чийто въздух е дошъл сякаш от пясъците на Сахара, от червените марокански пустини. Струва ти се дори, че виждаш камили – но това са само видения във врящия въздух, в размекнатия ти мозък. Пладне. Задръствания. Жените са оголили всяка оголяема и неоголяема част от тялото си, без да ги е грижа как се отразява това върху бедните, изтерзани от зноя мъже. Вървиш. До вечерта си се стопил като парче масло. Чудиш се дали изобщо си съществувал и дали този живот не е само видение в твоя мозък.
Нощем луната изглежда стара и прашна, избеляла като череп в аризонската степ. Кучетата вият тъжно срещу нея – струва им се, че тя е кокал, изтръгнат от зъбите им и захвърлен на небето. Воят им влиза в ушите ти. Не можеш да заспиш. Тъмните нощни часове се влачат безкрайно. Събуждаш се. Не си отпочинал. Мислиш за следващия ден.
А на следващия ден е станало още по-горещо.
Какво иска Слънцето? Да превърне земята ни в пустиня? Да се покрием и ние с прах, тялото ни да се напука като глина, устата ни да изсъхне и да се напълни с пясък, очите ни да станат като дупки – да заприличаме и ние на луни? И когато по оживените някога улици вятърът подкара пясъчни вихрушки, лъвове зареват в градските дворчета, а от прозорците долети воят на чакали – ще бъде ли То най-сетне доволно?
В тези дни мечтаем за тъмнозелени гори, изпълнени със сенки, за потоци бистра вода под сенчести клони, за шуртящи ручеи. Хубаво е да слушаш гласа на водата – той е кротък и ти говори за живот, а не за смърт. Слушаш го и не можеш да се наслушаш. Хубаво е да усетиш вечер малко тишина и прохлада и да разбереш, че денят и злобата му са отминали, както ще отминават винаги, винаги. Гордостта е знойна, надменна, кротостта е прохладна и тиха. Знойно ли е в душата ти? „Градините на моята душа са винаги сенчести – казва източният поет – въпреки че навън бушува самумът на пустинята“. Чувстваш ли се гонен, измъчен – влез в покоите на своя дух, в сладката му тишина. Сред пустошта на изгорения от слънцето и страстите град бъди като онзи бедуин, който е разпънал своята шатра далеч от хората, за да бъде насаме с Бога и с нощта, с вечните звезди.
Интересно какво би написал авторът, ако бе присъствал на следната чудовищна картина, която наблюдавам и се чудя години наред. Дори когато температурата е над 40 градуса, на едно място хората в часовете между 12 на обяд до 5 следобяд ИГРАЯТ ХОРО със страшна сила и страст. Потни, почервеняли скачат часове наред в ужасяващата жега. Според мен това е за рекордите на Гинес. Не за вярване. И не бих го повярвала, ако не го бях видяла. Разбирам, че хората имат нужда да се повеселят, но не би ли могло това да се случи вечер, когато е по-хладно.
А може би на тия хора не им е знойно в душите, или просто са му опущили края…
Странното е, че досега линейка там не е идвала. И те имат весел и щастлив вид. Като на сватба.
Признавам, че не разбирам смисъла на публикуването на това есе. Че е горещо и жените са голи, това е ясно и без текстове. Но нито слънцето (тук кой знае защо с главна буква), нито Бог е виновен за ексцесите на климата. Единственият, който има вина е човекът с неговата необуздана алчност и стремеж към безкрайна консумация. На тях се дължи глобалното затопляне, което ще става все по-страшно и ще предизвика такива социални и политически катаклизми, пред които Втората световна война ще ни се стори детска игра. Достатъчно е да се спомене, че Нил започва да пресъхва. Рано или късно 80 милиона гладни и жадни египтяни ще тръгнат към Европа – през България.
[quote name=“о. Павел“]…глобалното затопляне, което ще става все по-страшно и ще предизвика такива социални и политически катаклизми, пред които Втората световна война ще ни се стори детска игра. Достатъчно е да се спомене, че Нил започва да пресъхва. Рано или късно 80 милиона гладни и жадни египтяни ще тръгнат към Европа – през България.[/quote]
Тия хора ще бъдат като нас. Гладни, жадни и отчаяни…
Но има други хора, които чрез разни планове като РАНЪТ, които съспвайки с ненаситната си алчност своята природа, унищожават и други народи, за да завземат територията им. На това се дължи бедственото ни състояние в момента.защото целенасочено сме изтребвани.
И въпреки това, онова хоро по пладне в неистовият пек ми дава надежда, че сме непобедими и неунищожими. Ако трябва, слънце ще прояде и огън ще бълва народът ни, но ония тук рахатлък няма да намерят. Що се отнася до бедните хора които ще преминат през земята ни, дано Бог е милостив към тях, както и към нас…
[quote name=“Траянка Георгиева“][quote name=“о. Павел“]
И въпреки това, онова хоро по пладне в неистовият пек ми дава надежда, че сме непобедими и неунищожими. Ако трябва, слънце ще прояде и огън ще бълва народът ни, но ония тук рахатлък няма да намерят. Що се отнася до бедните хора които ще преминат през земята ни, дано Бог е милостив към тях, както и към нас…[/quote]
Траянке,
Спомни си близкото минало, когато момите на жаркото слънце са жънели по цял ден на нивата. От време на време някоя надигала бъклицата, за да си разкваси гърлото и подемала песен, а след нея припявали и другите жътварки. Има цял жанр в нашия фолклор – жътварски песни. И песните, и хорото по икиндия не са развлечение на луди, а неосъзната реакция на неизбежното зло, което се преодолява с хумор и оптимизъм.
[quote name=“о. Павел“
Траянке,
Има цял жанр в нашия фолклор – жътварски песни. И песните, и хорото по икиндия не са развлечение на луди, а неосъзната реакция на неизбежното зло, което се преодолява с хумор и оптимизъм.[/quote]
Така е, но колко от нас знаят това. Аз също не съм го виждала. Спомням си някакво мое стихотворение в което казвах, че докато ние пием отегчено кафетата си едно след друго, колко работа е свършила жената от село на нивата и как през лупата на шишето от което пие вода – гледа слънцето. Само това си спомням. Колко от нас изнежените имат тая сила?
След тоя събор веднага отидох на друг, където хорото се игра по хлад, но аз така бях примряла от жегата, че просто легнах на земята за да поема хлад от тревата, а един полицай предложи да извика линейка. „Видях, че не падна, а сама си легна, но ако си много зле да се обаждам..“ предложи любезно той. Та ние градските чеда сме по-изнежени и не можем да се мерим с истинските българи…