Перспективата пред православието
На дякон Андрей Кураев
В своята история християнството винаги е плащало тежък данък на политиката и на съобразяването със светските владетели. Затова, когато се говори за православие, в световните книги обикновено се има предвид опита на Великите сили във военно-политическо отношение каквато е била враждебната на нас Византия и съвременна Русия, която със своето ядрено оръжие и неизчерпаеми ресурси от природни богатства е световен фактор. Интересното в християнството обаче невинаги съответства на военно-политическото величие на страните, които се намират в светска слава. Когато Круаев говори за поражение в последните времена, той сигурно има предвид, че великоруската доктрина за супремация на Русия няма да се осъществи според плановете на Москва за Трети Рим. Опитът на българската история показва, че дори и под робство, дори и под духовно-нителектуалното влияние на гръцката църква българите са успели да запазят истините на вярата, като са се придържали стриктно към еванегелските истини, които в техния буквален и преносен интерпретационен текст и контекст са се следвали неотстъпчиво от българите.
Когато говори срещу елинизма, този философски бич за човечеството, през ХVІІІ век св. Паисий Хилендарски подчертава чистата евангелска нравственост и съответно чистота на помисъла у българите, които не се възгордяват като елините. Това важно твърдение на Хилендарския монах не е разработено от пропагандата на българското православие, което във висшия свод на своето модерно богословстване се учи от чужбина. А нашето православие е православието на отрудения и обременен човек, който върши подвизи, притиснат от всички фактори, които човешката цивилизация може да измисли в суетата си. Нашето богословие не е руското дворцово богословие, а богословието на рибарската хижа, на смачкания от живота човек, който заради вярата си е жертвал материално-техническото си благополучие. Светът не признава българите за фактор в световната култура още когато Търновската патриаршия е била закрита. В това положение сме пазили славянството и християнството независимо от изкушенията на другорелигиозните пропаганди. Затова, ако се поучим от опита на българите, който е закодиран във философията на народната мъдрост и в духовната практика на роба, ние не можем да очакваме поражение. Ние не сме елините, чиято гордост от старогръцката философия и от славата на Византия ги прави привилигерован обект на световната наука. Ние не сме русите, чиято военна мощ създаде държава на два континента. Ние сме онези, които би следвало да получат блаженствата, обещани от Христос за най-малките негови братя. Затова победата на християнството в световен мащаб зависи от интерпретацията на българския опит, който е опитът на достойнството в нещастието и на смирението в усилни времена.
Освен това, ние имаме какво да кажем с оглед поуката от комунизма, който беше тържество на научно-техническия материален прогрес, лишен от духовност. Феномените на религиозност през комунизма се нуждаят от богословско обяснение чрез силата на българската притча, която е изкована от библейски семантичен свод на изразност. За нещастие в България политическият елит след Освобождението от турско робство бързо попада в изкушение, защото по образованието си е просветителски атеист и социален революционер, поради което българската мисъл не успява да разкрие евангелската мъдрост на българския народ в усилни времена, нито да обясни силата на исихастката поведенческа логика у обикновения българин. Защото нашата народопсихология в нейния автентичен вид е силно повлияна от евангелската интерпретация на ортодоксията и от традицията на исихазма, в която сме имали сериозна богословска школа.
Българинът е неразбираем за повечето негови изследователи. Те го изследват “научно” с философията и методологията или на католицизма, или на протестантизма, или с методологията на елинизма и на руското имперско православие. Така обаче българският случай няма да проговори, защото той е специфичен феномен в историята и ако не се разработва с неговата оригинална славянобългарска изразност на основата на духовно-културния опит, който притежава, никога няма да разберем същината на българския християнски казус.
Фактът, че българите се показват като много добри воини и като блестящи логици в областта на научното познание, показва, че те са силно предразположени към високо християнско богословие и към аскетичната етика, която е единствената морална преграда в съвремеността срещу битовия хедонизъм на новия световен ред. През комунизма на българите беше забранявано да се занимават с философия извън марксизма-ленинизма, както и да развиват богословие извън индивидуалния мистически идеализъм, който се откроява в текстовете на старостилеца Серафим, фактическият идеен водач на православието у нас през социализма, когато БПЦ беше реликт на музейна гордост от “историята на народа”, разбиран в комунистическия смисъл на понятието “народ”. Отделеността на българите от здравото и истинско християнство на Църквата – по вселенската й дефиниция – по този начин доведе до силна зависимост от чуждото богословие и от мненията на “науката”, която в България не е изработена от българския случай, а от външни интерпретации, съобразени по философията си или със световния атеизъм, или с историческото битие на други народи.
Съчетано с подмазването на клира пред властимащите и пред сестрите-църкви, както и с ниското равнище на логиката и етиката в църоквното ръводство, това положение дискриминира интелектуално и морално подвига на българския народ, който не е разтълкуван с директни позовавания на тълкуванието на Евнагелието и с опита на исихастката традиция. Ние не можем да обясним себе си с опита на Оптинските старци, нито с гръцката християнска традиция. Нашият първообразец е Евангелието и светогорската традиция, която носи подчертан култ към българската святост през вековете. А тя е мъченическа и при нас философията на несправедливото страдание е по ясно изразена, отколкото философията на страданието при Достоевски например. Руските богаташи и църковници обаче финансират християнската литература и философия, за разлика от българските архиереи, които се занимават с това да освещават офиси, обикновено по-големи от новите храмове и да строят храмови постройки, в които липсва свещеника. А от опита на комунизма е известно, че храм без духовност е произведение на изкуството или музей, който не носи богословско послание, нито притча към вярващите.
Руснаците развиват днес „ноу-хауто” на православието, а ние продължаваме да вършим треби, разчитайки на мистико-ирационалната страна на вярата, както правят и са правили през комунизма старостилците у нас. Руснаците сами си събориха империята, за да я заменят философски с историческия материализъм, докато ние бяхме понасяща страна при налагането на комунизма, в който ръководна роля имаха съветските другари. Руският опит при налагането на атеистичния и несвойствен за българската психика исторически материалиъзм беше възможно най-лошото, което ни се случи, защото съветският комунизъм беше насочен главно срещу православието, поради което представителите на другите изповедания не пострадаха идейно в степента, както пострада българското православие.
Този погром на вярата иска съответен отговор в дните на демокрацията. Затова ние имаме сериозно историческо предизвикателство пред себе си – да намерим в съвремеността нашия автентичен облик, който ни позволи през вековете да запазим вярата и славянската идея в усилни времена. Само така ще избегнем поражението, което за българския манталитет значи отсъствие на Църква и на вяра в душата на българина. Затова настояването на старобългарските ръкописи, че българите имат историчаска мисия трябва да се разработи усилено – ако не от университетската наука, то поне от българското богословие, на което великоимперски идеолози като Кураев няма какво да кажат, защото българската логика е по-силна от руската, а интерпретациите в науката зависят от състоянието на логиката и представата за етиката у всеки човек. В това отношение ние имаме какво да кажем и да го кажем като българи, в смисъла на етноопределението, което преп. Паисий Хилендарски дава за нашия народ.
Накрая ще завърша с нещо лично. Преди време предложих на Богословския факултет на Софийския университет да водя там курс по “Религиозни представи у българите”, за да се създаде правилна представа у богословите, въз основа на историческите извори за способността на религиозност у българския народ, която представа е изходна при извършването на мисионерска и проповедническа дейност. Беше ми отказано под претекст, че не съм доктор на науките, макар истинската причина да беше страхът от моята компетентост, свободомислие и сурова принципност. Същият страх го има и у ръководството на БПЦ към споделянето на блага с хора, които не са кадри на системата на религиозност у нас. А обикновените българи исторически погледнато не заслужават такава „лустрация” от страна на висшето ръководство на религиозността у нас. Висшето ръководство на вярата в България трябва да споделя всичко с представителите на народа си, като го признаят за народ-страдалец и евангелизатор на славянския свят. Хората, които се занимават с религия в България и имат съответната власт и финансови ресурси трябва да избират – или да приемат хора с квалификация и да им осигурят поле и доходи за работа в областта на духовното, или да станат интелектуално и духовно зависими от фактори, които виждат българите не като богослов и мъченик, а като понасящ народ с работническо-селско функции, както е било през робството. От техния избор ще зависи бъдещето на християнството в България, а ако това бъдеще е пораженческо, както предписват богословите на държава, която сама си разби православието през ХХ век, то тогава вярата на българина в истините на Евангелието ще бъде така подронена от логиката на нашия традиционен манталитет на съпреживяване на религиозността – и нищо чудно Бог да ни отнеме мисията, която ни е поверил през вековете.
Винаги съм казвал, че когато един народ или един човек не се обръщат към истината, истината си намира друг субект, който да я изразява пред света. Това се видя в руския случай, когато учението за особена мисия на руския народ-богоносец беше сериозно оспорена от налагането на комунизма в Русия, който руснаците сами си вкараха в страната. Ние не създадохме нито секуларизацията на модерността, нито измислихме фашизма, нито комунизма. Нито пък битовия хедонизъм на новия световен ред, на който сме жертва днес, е разработка на нашия автентичен начин на мислене и съпреживяване на битието. В тази липса на участие в проектите на отсъплението е и нашето оправдание пред съда на историята и в това е нашата претенция да бъдем народ с християнска мисия, който не е свикнал да мисли за поражение в областта на духовността и интелектуалността.
От тази изходна точка трябва да върви в пропагандата си ръководството на православието в България, на което са нужни опреснителни евангелски курсове и повишаване на квалификацията за работа с хора, които вече знаят няколко чужди езика и които комунизмът ограмоти, за разлика от положението преди 1944 година, с което се е съобразявал аскета Серафим до 1989 година. Ако властимащите в православието не предприемат спешни мерки да изразят християнството по български, а се оставят на политикономически комбинации и на суетата на деня, то тогава нашето място в Божия план няма да зависи от нас самите, което пък от своя страна ще постави на изпитание Бога, Който всичко ни е дал само и само да пазим вярата до последните дни. А какви ще бъдат последствията от изпитването на Бога от страна на властимащите в православието, това може да каже единствено Творецът, страхът от Когото е начало на всяка мъдрост. А без мъдрост молитвите и требите губят всякаква стойност, защото от християнската си опитност знаем, че Бог обръща внимание на онези, които му служат с дух и истина, а не с молитвеник и кадилница в ръка. Ако молитвите и службите бяха достатъчни, то няма разлика между службата на православни и католици, което отнема всякакви претенции на православието за стълб на истината, която е много дълбинно и сложно богословски защитена от огромен брой интелектуални и морални фактори във вярата. Това ние го знаем много добре и нямаме намерение да търпим поражение на духовната и интелектуалната империя, която сме създали през вековете. А ако руските идеолози имат намерение да се провалят – това си е техен проблем.Както се видя от притчата на комунизма, народът с мисия сме ние, а не великите военно-технически сили на световните стихии, чиято тегоба няма власт в Небесното царство.
Цялата тази статия или по-скоро вопъл е едно недоразумение. Колегите от софийския Богословски факултет правилно са отказали на Чурешки трибуна за неговите псевдоисторически фантазии. Терминологията му е пълна мътилка: „исихастката поведенческа логика у обикновения българин“. Бай Ганьо не е и чувал за исихазъм, а още по-малко го практикува. „Хора, които вече знаят няколко чужди езика и които комунизмът ограмоти“. Напротив, възпитаниците на комунизЪма не знаят дори български и остават функционално неграмотни. Преди те бяха идиотизирани с идеология, а сега с шоута, порнография и политически цирк.
Отдавна не бях чела по-голям абсурд. Така се получава обаче, когато комплекси направляват мисленето ни. Чухме, че Христос е бил българин, а не евреин, раят е някъде под Балкана, тук е пъпът на световните религии, а глаголицата е космическа азбука… В този дух е и горната статия – вместо честен опит, макар и болезнен, да разберем защо сме на това дередже и защо българският житиен календар е най-беден откъм подвижници, да не говорим, че старчество въобще нямаме, авторът предлага да се лъжем, че българското православие щяло да спаси света… Безличието никога никой не е спасило. В статията е тотално объркано топлохладното отношение към вярата със „нищетата на духа“ – които са противоположни понятия. Да не говорим за бисери като „пропагандата на православието в България“, „българската логика била по-силна от руската“, а пък „науката зависела от силата на логиката“.. Жалко.
„да не говорим, че старчество въобще нямаме“ като нямаме да умираме ли??? ако са като м.Михаил -не,мерси. не ми требват…
chorbalan4o, видимо не ти требват.
че българите единствени са се вързали на онези приказки на Христос да не се отвръща на злото със зло и да се търпи неправдата, а през това време сърбите избиха българите в македония, гърците направиха геноцид срещу нас в тракия, а румънците – в добруджа.
все братя православни!
На тебе може и да не ти трябват, но хората масово внасят „старци“.
А сега сериозно – Ако българските богослови не бяхте такива лешояди, плагиати и хапливци, нямаше да е нужно г-н Чурешки да навлиза в такива блатисти територии като тази на самомнението ви…
Г-н Чурешки, поздравления за смелия опит. Дори да сте сбъркали, тези не са достатъчно грамотни, за да ви критикуват…
Твоята наглост и арогантност започват да дразнят. Християнството е смирение и самокритичност. Или си такъв, или вън от Църквата!
„Християнството е смирение и самокритичност. Или си такъв, или вън от Църквата!“
по твоята логика и ти трябва да се самоизгониш. да ме прощаваш,но и при теб тези качества не са в изобилие.
Ще Ви разкажа една кратка история. През 1994 г. подадох сигнал едновременно до ВАК и ръководството на СУ. Бях депозирал при двете ведомства една публикация в Духовна култура от 1981 година, с 90 на сто текст чисто плагиатство, преписана публикация от акад. Державин. Накрая имаше десетки съчинения в „Използванта литература“ и с тях се внушаваше: „Видите ли, колко е компетентен и знаещ този доцент“ (тогава беше доцент, сега – професор, от старите преподаватели в Духовната академия при БПЦ, сега Богословски факултет).
Там е работата, че си създадох врагове и пътят към площад Св. Неделя 19, седалището на Факултета ми е затворен. Бях под силен натиск и накрая, понеже ме заплашваше уволнение, изтеглих сигнала си. Но въпреки това, всички там ме мразят, не ти е дума. Има мои състуденти, преподаватели, но не смеят да приказват на улицата с мен спокойно. Страх ги е вероятно от нещо.
Защо Ви го разказвам? Просто защото никога няма да Ви вземат там. Не сте техен човек.
Когато вярвам, че говоря истината, г-н доцент и архимандрит, не изпитвам абсолютно никакви притеснения дали постъпвам християнски или не, защото „говоренето на истината“, особено тогава, когато трябва да бъде подкрепен един ерудиран и принципен мъжр като г-н Чурешки, няма как да излезе от рамките на християнската нравственост.
А ти, освен в академизма и ерудицията си, в нещо друго дали вярваш истински??
Смирението и самокритичността са част от християнството. Може да
се проявяват, а може да отстъпят място и на обратните качества, при нужда.
Но в същината си християнството е споделено битие, диалог, литургия… винаги
Г-н Чурешки се опитва да ни върне към оптимистичния подход към битието, което християнството е имало винаги. Той – историкът е по християнин от тебе – богослова!
Мисля да напиша нещо по въпроса – Колко се различава това, за което ти говоря от 1) твоят еклектичен пиетизъм и 2)квазиакадемичния гуруизъм, представен в коментарите тук от… да не й споменавам името на дамата…
с риск да обидя автора, мисля че правилно е постъпило ръководството на Богословския факултет. Материала би трябвало да има гриф „фентази“.
„Ако българските богослови не бяхте такива лешояди, плагиати и хапливци…“ Плагиати е имало винаги и във всички области, нямам поглед върху българското богословие и не се наемам да го коментирам, не съм и специалист в тази област. Но мисля, че всеки специалист във своята област трябва да бъде и строг и хаплив. Моят път към православието е дълъг, минал съм откъде ли не и видял какво ли не. Бях на места, където всички говореха за Бога, но Бог го нямаше. Всеки тълкуваше сънищата и прищевките си и втълпяваше на другите, че това му е от Бога. Всеки беше богослов и всеки имаше своето откровение, на което всички ръкопляскаха и викаха браво. Днес си давам сметка, че ако не са били онези хапливци, дето като хиени са скочили да бранят едната буква в спора „омо -оми-усиос“ и в хилядите подобни ситуации като тази, днес не само нямаше да има православие, нямаше да има и Църква. Братя, не се обиждайте, но в България нещата не вървят, защото всеки разбира от всичко. Не се сърдете на специалистите в дадена област, ако вие не сте такъв, бъдете сигурен, че те много по-добре знаят как да си свършат работата. Преди няколко дни реших да се справя с една водопроводна тръба в дома ми. Е, наводних се и си отворих щети за 2700 долара (според застрахователя) – гръмна ми ел инсталацията. Водопроводчика оправи положението за 30 минути, а аз получих урок за цял живот.
Продължавай да плащаш на богословите както на водопроводчиците (т.е. с нагласата, че парите ти ти откупват „твърде тежкото задължение“ да осмисляш вярата си и да свидетелстваш за нея с дело или слово) и си въобразявай, че си православен. Самото понятие хомоусиос не те прави непременно православен – католиците и две-трети от протестантите също изповядват хомоусиос. Има и много други неща, едно, от които е и отношението към богословието, което е дело на Църквата, от която и ти си част, а не на платена прослойка, която още от зараждането си е надменна, а с течение на времето става и кухо-претенциозна.
Хайде аз сега да те попитам – батака в БПЦ още колко време трябва да бъдат чакани „професионалистите“, за да го „оправят“.
по думите ви съдя, че сте ентусиазиран млад човек, горящ от желание да оправи всичко тук и сега, на мига. Колко ли ще гори пламъчето? Вижте, тук не става въпрос за осъзнаване на вярата. Щом съм извървял пътя до тук, говоря конкретно за мен, значи съм се осъзнал. Мислите ли, че всеки един (не говоря за номиналните членове) в православието правилно осмисля вярата си? И все пак, колкото и погрешна или еретична представа да имат по един или друг въпрос на вярата те се спасяват или ще бъдат съдени като православни. Защото ние се спасяваме в църквата, колкото и личностно да е това. Но това не значи, че трябва да излезем на улицата и да проповядваме собственото си осмисляне. Дадох пример с „усията“ за да подчертая, важността на малкия детайл, видим за специалистите и подминаван от дилетантите. Днес и аз и вие смело обсъждаме тези неща, но има откъде да ги прочетем и разберем. Как мислите тези тънкости хора от улицата ли ги изясняват? Днес има над 2 милиона християни и всеки осъзнава някак си вярата, но струва ми се вие твърде рационалистично подхождате към проблема. Относно батака в БПЦ, струва ми се, че Time is really up. Нали и в Библията пише, че нищо не става „без волята на Отца ми“. Все пак първите няколко века гъмжат и от учители и от бащи на Църквата, но те нито предотвратяват ересите и разколите нито канализират живота на Църквата в едно право русло. Така че не очаквайте от „професионалистите“ чудеса, те са длъжни да кажат, а който трябва да чуе, слуша.
Нищо нямам претенцията да поправям, още по-малко тук-и-сега.
Аз просто споделям „откритията“ си и това е моя начин да вървя напред и да осмислям все повече.
Вярвам че. така помагам и на други в пътя.
Не си позволявам обаче да пиша нищо, в което не съм сигурен.
Колкото до нашите „професионалисти“, смятам че повечето са на ниво – „хвани единия и покрай него сритай още десетима“, затова да са живи и здрави преводачите ни, които превеждат автори, дето са наясно поне със собствените си идеи.
Не намирам за богословски перфектна статията на г-н Чурешки, но пък я смятам за смела, искрена, авторска, интересна. Такива неща трудно и рядко могат да се кажат за трудовете на „вашите професионалисти“.
Въпрос на вкус, нали разбирате.
Тоест, да благодарим на преводачите, че превеждат чужди богослови? Тоест пак специалисти, професионалисти, но чужди? Явно проблема не е в българските богослови, а в българина по принцип. Може би годините в странство ми дадоха възможност да преосмисля много неща и да видя народа си отстрани, такъв, какъвто е. Индивидуалисти, често пъти със огромно самочувствие и още по-често без никакво покритие. Най-точно описано от Й. Хаджийски в неговата „Оптимистична теория за българския народ”. И ще излезе, че автора на статията е имал смелост и искреност да каже нещо, което меко казано не е вярно? Смелост в наше време се иска за да се каже истината, за останалото всички говорят. А на вас явно или автора ви е приятел, или някои от коментаторите не ви се нрави и просто искате да го подразните…
Авторът ми е приятЕН. А коментаторите, които пишат без да са наясно какво точно пишат, са точно двама – да се изчервят, че да не ги посочвам:-)
Ще ви посоча точно двама от превежданите (покойни) – о. Георги Флоровски (професионалист… филолог) и Николай Бердяев (професионалист… философ).
Та, дали бихте им платили да ви изясни понятието хомоусиос?
Аз им се доверявам повече, отколкото на настоящи български гл. асистенти или архонти разни на манастирски мандри, хабилитирани и титулувани доценти.
Дали е само въпрос на вкус или е и на духовна и умствена хигиена? Да поговорим ли затова??…:-)
Мен затова ми беше мисълта. Единият философ, но религиозен, другия филолог, но също и богослов. Вярно, не са българи и добре че е така, ако бяха сигурно щяхте да ги изядете, както мен в този сайт. Съжалявам, че имах неблагоразумието да попитам. Просто имах друг опит, представа и нагласа за православието и православните. Но те определено не са свързани с българи и България. Явно ние твърдо на сериозно сме взели авторовите твърдения за съхраненото в старобългарските книги. Жалко, първия ми опит за контакт с местното православие само засили цветовете на картинката, която си бях създал за хората и страната ни. А тайничко си вярвах, че греша…
Твърде сте ми плъзгав за истински диалог, простено-прости и лека вечер (ако там при вас е вечер)
все пак не бързайте с обобщенията. ако забелязвате – говорите си с един човек. все пак една птичка пролет не прави, нито прави българско богословие, нито – българска глупост :-)))
имате право. Може би не почуках където трябва, вероятно не почуках и както трябва. Ще опитам пак, врати много.
простете. Интересен речник имате! Може би хлъзгавината идва от Уест Поинт академията, така са ме учили – никога не откривай повече от една карта на масата и винаги да имаш няколко в резерв.