Свободата – за какво ни е?
По изданието: Ж. Бернанос, Под слънцето на сатаната, София С.А., 2005 г.
Свободата – за какво ни е? По същия начин би могло да се каже: Франция за какво ни е? Швейцария – за какво ни е? Европа – за какво ни е? Цивилизацията – за какво ни е? Или, за да обобщим: човекът – за какво ни е?
Швейцария, януари 1947 г.
Сигурен съм, че господа журналистите, оказали ми честта да дойдат тази вечер да ме чуят, вече усещат на крайчеца на перото им да пърха думата песимизъм. Заговори ли се за мен, леко отклонение върху песимизма със сигурност се приема добре от средния читател. Въпреки че след 1930 г., тоест откакто написах “Големият страх на здравомислещите”, не аз, а събитията трябва да бъдат обвинявани в песимизъм, защото винаги са се оказвали много по-лоши, отколкото съм предвиждал… Но няма значение!
Големият писател Хърбърт Уелс написа в невероятното си завещание (доста различно по вдъхновение от все пак малко елементарното му творчество), че страхотната криза, разтърсваща човечеството, е криза на изтласканото отчаяние. Изтласкано, но не и преодоляно. Изтласкано във фройдисткия смисъл на думата. Изтласкано от пропагандата. Аз също намирам този свят за отчаян, но той е натъпкан от оптимизъм. А думата натъпкан е съвсем точна, защото официалната и партийната пропаганда го тъпче с него, угоявайки го, както се угоява коледна гъска. Вярно е, че тъпченето на гъски е въобще неприятна гледка, но хората, отглеждащи гъски, поне не са толкова жестоки да тъпчат болни птици… Да се тъпче с оптимизъм един отчаян свят не е особено почтено дело. То не е и безкористно, не виждам защо да не го кажа. Онези, които компрометираха човешката цивилизация до степен изобретателите на атомната бомба да бият тревога, са готови да платят каквото трябва, за да прикрият фалита си.
Нека си спомним света от 1930 г., толкова горд със себе си, със своята техника и технократи. При най-малкия повод, при минимална заплаха от каквато и да е промяна тутакси се събираха мастити господа, отрупани с отличия и по правило – с болен черен дроб – които най-често след добро хапване и леко зачервени от храносмилането, провеждаха консултации по проблема, довеждайки до изнемощяване две дузини секретарки, след което обикновено залагаха на статуквото. Но ето че ненадейно този свят, тъй разчитащ на компетентността и специалистите, се озовава в ръцете на отритнат художник, зидар-социалист и бивш православен семинарист, които първо изхвърлят през прозорците отрупаните с отличия господа, а после всеки по реда си и в надпревара се отдават на най-невероятни експерименти, довели до безчислени жертви; почитат ги като богове, както не е бил почитан никой римски император, защото императорите на Рим са били почитани само от сервилни сенатори и умилкващи се чиновници, но заради тях най-прекрасните младежи на света не са поемали с песни към масовите гробове. О, несъмнено зидарят-работник и неуспелият художник изчезнаха от сцената. Но бившият православен семинарист си е още на мястото и почти се е превърнал в папа. А отрупаните с ордени господа, изхвърлени през прозорците, които като по чудо не са си счупили вратовете, искат отново да седнат в своите кресла и все още не намират обяснение на тези невероятни събития. С все по-слаб глас и разтривайки слабините си, все пак натъртени от падането, те заявяват, че в този малък инцидент няма нищо сериозно, че това е просто резултат на недоразумение и че с ред и труд всичко ще си бъде, както преди.
Много преди свободата да бъде застрашена от диктатурите, вярата в нея прогресивно отслабна. Много преди диктатурите да разрушат светините и да осквернят олтарите, Бог постепенно изгуби вярващите си. Несъмнено идеята за демокрация вече не се оспорваше от никого, бъдещето на демокрациите в света изглеждаше сигурно, а човекът от 1900 г. например не различаваше идеята за демокрация от идеята за неизбежен и неограничим прогрес. Но, позволете да отбележа, съществуваше голямо заблуждение относно смисъла на демокрацията. Демокрацията означава по-малко свобода, отколкото равенство, демокрацията е много по-егалитарна, отколкото свободомислеща. Всяка победа на равенството обаче изглеждаше на човека от 1900 г. като победа на свободата. Той не си даваше сметка, че на първо място и преди всичко това е победа на държавата. От всяка победа на равенството гражданинът може да извлече известни предимства и удовлетворение на самолюбието си, но реалната полза е само за държавата. Подвеждането на всичко под общ знаменател извънредно улесни диктатурите. Тоталитарните режими са най-егалитарни от всички други. Те са тотално равенство в тотално подчинение.
…Сто и петдесет години след Декларацията за правата на човека, сто и петдесет години след тази експлозия на надеждата! Преди сто и петдесет години ние тържествено провъзгласихме тази декларация пред света и всеки французин има правото да запита днес с горчивина какво е направил светът от нея. Не желаем да отправяме упреци към никого! Показахме пътя и трябваше да го следваме. Ние обаче поехме по друг път, който ни отведе там, където сме сега. Защото по времето, когато провъзгласихме Правата на човека и настъпването на цивилизацията на свободата, равенството и братството, друг вид цивилизация изникна в полето на историята, набрала сила в Англия със създаването на първите тъкачни машини. Не ме карайте да казвам, че двете цивилизации не биха могли да се слеят в една, която да прави чест на човечеството! Но не ме карайте и да казвам, че тази цивилизация, която причини огромни разрушения в историята, е създадена според традицията и гения на моята страна. Франция й служеше, така да е, тя стори тази грешка, но тази цивилизация не й служеше и не е престанала да й нанася щети. В резултат Франция бавно отслабна, западна и загуби вяра в себе си дотолкова, че днес очаква спасение от идеологии, абсолютно чужди на нейните схващания за човека и живота.
След осем години изгнание – позволете ми мимоходом да отбележа, че напуснах Франция няколко месеца преди Мюнхенското съглашение, и то не от страх пред германците, а заради общата самозаблуда, обхванала всичко като рак в последен стадий, и от която следва да се откъсне всеки дух, иска ли да остане свободен – та след осем години изгнание аз заварих страната си боледуваща от друга заблуда, може би дори същата, но с променено име. Враговете на моята страна могат да кажат, че тя е изпаднала в немилост, няма значение! Ако моята страна върви на зле, свободата в света също не е в особено добро състояние. Приятелите на страната ми обаче следва да й отдадат дължимото, доколкото от години тя губи всичко, което губи свободата, отслабвайки заедно с нея, и без съмнение ще погине заедно с нея. Затова непрестанно повтарящите: “Свободата – за какво ни е?” – биха могли и да кажат: “Франция – за какво ни е? Каква полза от Франция?”
Знам добре, че моята страна има с какво да е разочаровала практичните и трудолюбиви народи. Вярно е, че в много отношения тя изглежда като отрекла се от самата себе си. Но моята страна има нужда да разбира, за да обича. Има нужда да разбира и за да действа. Тя не би могла да работи за свят, който повече не разбира и вече не смята за достоен да бъде обичан. А и кой би могъл да повярва, че този свят е достоен за обич? За какво да обичаме нещо, самообрекло се на омраза? Дори Бог не успява в това начинание, и Той се отдръпва, оставяйки ада да просъществува. Божият Син е мъртъв, затова сякаш адът е оцелял в смъртта на Сина Божий. Може би сте скандализирани да чуете, че сравнявам модерния свят с ада. Но най-вероятно жителите на Нагасаки са останали с подобно впечатление, освен ако, уви, не са имали време за това.
Франция има причинни да не изпитва ентусиазъм към “плана Моне”! От нея искат да създаде машини, още повече машини, да се спаси чрез машините. Но тя вече няма доверие в безкрайното умножаване на броя на машините. Никой разумен човек не може сляпо да вярва на безкрайното умножаване на машините, понеже виждаме, че цялата тази техника може да се сведе до една-единствена машина – машината, която да разруши всички машини. Атомната бомба всъщност е такава машина. Щом една машина е инструмент, произвеждащ енергия, то утрешната атомна бомба таи в стоманените си недра повече енергия, отколкото е необходимо, за да помете всички машини, създадени след появата на цивилизацията на машините.
Не мислете, че тези простички истини са недостъпни за обикновения французин! Най-старата християнска страна в Европа може някой ден и да се отдаде на дявола, но поне няма да го стори със затворени очи. Може да ми възразите, че сегашните французи, впуснали се в черния пазар, са далеч от подобни метафизически твърдения. Но тъкмо чрез такива елементарни чувства, присъщи на националния им инстинкт, народите въздействат върху историята. Франция несъмнено не си дава сметка за отказа, който е противопоставила на контрацивилизацията, с която се чувства все по-малко солидарна. Но истината е, че тя й се противопоставя. Ако използваме един израз от модерния жаргон, тя “отказва да влезе в играта”. Ала преди да я упрекнем, че отказва да участва или че го прави плахо с риск да смути играчите, следва да се запитаме каква е целта на играта.
Сред вас има много млади хора, забелязах го от пръв поглед. Обръщам се именно към тях. А чрез тях и към по-младите, защото повече от всякога смятам, че децата са последният резерв на света, негов сетен шанс. Хората на моята възраст успяха да съхранят нещо, но да разчитаме на тях, за да се противопоставят на каквото и да било, е лудост; те вече приеха и понесоха твърде много. Утре ще сметнат, че е ред¬но да приемат или понесат още. Вярно е, че съпротивата им е невероятна! Но цялата енергия, с която разполагат, им служи предимно да продължат да живеят, за да оцелеят, да се окажат дори след най-невероятни катастрофи същите, каквито са били преди. Мисля, че тази невероятна физическа издръжливост идва от липсата на въображение, което би могло да се приеме и за атрофия на тази способност. Колкото и абсурден да им се струва свят, в който техническата цивилизация ги излага на хиляди рискове повече от варварството – да, позволете да отбележа, цивилизацията излиза скъпо, невероятно скъпо, докато варварствто не струва пукната пара, то е безплатно – те са абсолютно неспособни да си представят нещо друго. Дори да си представим, че утре злощастната техника на разпад на плутония взриви две трети от планетата, нищо чудно в оцелялата една трета те да възстановят разрушените ядрени лаборатории за сметка на малкото оцелели данъкоплатци…
Тяхната идея – единствената, може да се каже, останала им идея – е че светът следва своя път, както локомотивът върви по релсите, а поискаме ли да променим каквото и да било, започват да говорят за връщане назад. Представете си, че утре – след като сме започнали с предположения, нека продължим – радиационните излъчвания, изпускани от всички ядрени централи в различните точки на света, предизвикат дълбоки промени в жизненото равновесие и в нашата биология, така че ще ни превърнат в чудовища; те пак ще се приспособят към участта си на чудовища, ще се примирят, че се раждат изкривени, влачещи се по земята или пък гъсто окосмени, като свинете от атола Бикини, казвайки си за пореден път, че не можем да се противопоставяме на прогреса. Думата прогрес е сетното, което ще се отрони от устните им дори в мига, когато планетата се взриви в пространството. Тяхното подчинение на прогреса е равносилно единствено на подчинението им на държавата и носи същия характер. Прогресът ги освобождава от възможността да се отклонят дори с една крачка от следвания от всички път. Държавата пък все повече ги разтоварва от грижата да разполагат с живота си в очакване на деня – настъпил вече за милиони хора – в който ще ги избави и от необходимостта да мислят. Защото въпросът: “Свободата – за какво ни е?”, бива задаван и от модерната държава към нейните граждани, искам да кажа към нейните данъкоплатци, тъй като почти навсякъде данъкоплатецът е изместил гражданина: “Свободата – за какво ви е?”. За какво ви е свободата, глупци? Оставете ми още малко време, работете здравата и скоро аз ще поема изцяло грижата за вас, подсигурявайки ви срещу всякакви рискове (освен, разбира се, срещу загубата на свободата): ще ви женя, ще възпитавам децата ви, какво повече искате? За какво ви е свободата, глупци? След като поемам грижата да мисля вместо вас, бих могла да бъда също така свободна вместо вас.“
“Свободата – за какво ви е?” Тъкмо това е въпросът, който модерният свят се кани да зададе на нашето поколение и непрекъснато се убеждавам, че този свят придобива все по-тоталитарен и концентрационен характер, като притиска с всеки изминал ден свободния индивид, както ледът усилва напора си, докато смаже долната част на кораба.
Наскоро прочетох в един ваш вестник статия, писана от талантлив събрат, който противопоставя комунизма на капитализма, разглеждайки тази опозиция като борба между силите на диктатурата и духа на свободата. Подобна идея съблазнява много хора, тъй като е много проста, може би дори елементарна. Струва ми се, че диктатурата е по-скоро разложение на капитализма, но дали пък капитализмът не е бил неизбежно призван да се разложи? Не съответства ли на логиката на нещата фактът, че хилядите и хиляди предприятия на зараждащия се капитализъм постепенно намалиха броя си, засилвайки обаче своята мощ и ефикасност? Така възникнаха тръстовете, а самите тръстове постепенно намаляват своя брой, и така до деня, в който държавата ще замести и последните от тях, превръщайки се в тръст на тръстовете, в едничък, единен и неделим тръст. Не е ли настъпил моментът да се запитаме дали всичките ни нещастия нямат обща причина, дали тази форма на цивилизация, която наричаме цивилизация на машините, не е инцидент, не е някакъв патологичен феномен в историята на човечеството, който не може да се назове цивилизация на машините, а поробване на цивилизацията от машините, чиято най-тежка последица не е дълбока¬ промяна на средата, в която живее човекът, а на самия човек. Нека не се мамим…
Заплахата, която тегне над света, идва от световната тоталитарна и концентрационна организация, която рано или късно под едно или друго име, без значение какво, ще превърне свободния човек в един вид чудовище с опасна за цялата общност репутация, чието съществуване в бъдещето общество би било също толкова необичайно, колкото присъствието на някой мамут край бреговете на езерото Леман. Не смятайте, че като казвам това, намеквам само за комунизма. Утре комунизмът ще изчезне, както изчезна хитлеризмът, но модерният свят ще продължи да еволюира към режим на световно ръководство, към който, изглежда, се стремят самите демокрации. Нито един разумен човек не следва да храни илюзии по този повод. Премазването на хитлеристките и фашистките диктатури силно наподобява така наречената от хирурзите “операция по спешност”, тоест операция, провеждана при опасност от разрастване на инфекцията. Но такива интервенции, както знаете, крият риск от заразяване на кръвта. Ясно е, че навсякъде по света остават огнища на тоталитарна инфекция. Тоталитаризмът беше победен благодарение на собствените си методи, чрез тоталитарни методи. И нямаше как да е другояче. Добре! Но признаем ли това, осъждаме едновременно и цивилизацията на свободата, оставила се да бъде така дълбоко обхваната от заразата, че за да спаси живота си, е била принудена да се остави да режат собствената й плът. Опитвам се да изрека онова, което е в дълбините на мисълта ми: настоящето състояние на Европа, състоянието на онова, което някога е било християнското в Европа, е несъмнено ужасяващо обвинение срещу диктатурите – но същевременно е и присъда срещу един свят, в който диктатурите изиграха ролята на абцес, от който изтичат отровите на организма. Диктатурите бяха симптомите на световното зло, от което страда цялото човечество. Цивилизацията на машините значително притъпи чувството за свобода у човека. Дисциплината, наложена от техниката, значително отслаби, дори малко по малко разруши самозащитните рефлекси на индивида срещу общността. Достатъчно е да се отбележи един значим факт, с който толкова свикнахме, че остава почти незабелязан: повечето демокрации, като се започне от нашата, упражняват истинска икономическа диктатура. Те са същински икономически диктатури. Икономическата диктатура оцелява почти навсякъде след необходимостите на войната, с които обикновено я оправдават. Би било трудно да се отрече, че обширната рамка на икономическата дейност прави необходимо съществуването на някаква координираща организация. Но, разбира се, можем да се питаме до каква степен държавата следва да се намесва. И е сигурно, че злоупотребата при регламентирането води до случаи на административни главоболия, отчайващи всички, попаднали в тях.
В мое лице вие не виждате икономист или политик – аз съм само романист. В случая не обвинявам машините от икономическа и политическа гледна точка, а само се вглеждам в човека, както лекарят наблюдава отровата, вкарана в организма на пациента. Наистина е вярно, че механизацията е причина за определено израждане на човечеството. Но също така би било вярно да се каже, че тя е последица от израждането, че злото е било в човека, постепенно изгубил духовността си.
* * *
Прочетох резюме от едно заседание, състояло се в Протестантския център за изследвания, по време на което професор Жак Елюл по забележителен начин очертава картината на модерния свят и на хватките, с които Икономиката властва над човека, отправяйки питането: какво в крайна сметка ще остане от самия човек?
Какво ще остане от човека?…
Човекът според този изтъкнат професор вече не се съпротивлява на икономиката, неговата автономия е на път да изчезне, той е погълнат телом и духом от нея. Изправени сме пред появата на нов човешки вид, на икономическия човек, човекът (както удачно отбелязва той), който няма ближен, а само вещи. И г-н Жак Елюл констатира, че Христовата Църква си остава единствената, която защитава човека, неговата творческа сила, страдание и изисквания, с една дума – неговата свобода.
Както виждате, трудно е да останем безчувствени към раждането на един нов човек, особено след като този малко познат феномен се прояви с първата си криза на delirium tremens, опустошаваща земята. Давам си сметка, че понятието икономически човек тутакси създава недоразумение. Неволно се сещам за фигурата на икономичния стопанин, спастрящ пари във вълнен чорап. Ала човекът, за когото говорим, не е никак икономичен и скоро ще се убедите в това. Няма по-голям прахосник от него. За няколко години на кървава оргия той пропиля безмерни богатства, неизброими човешки животи. И иска да продължи. Продължаваме да сме свидетели на битката на човека срещу икономиката, претендираща да го пороби. Икономиката иска да контролира мира, поради което не може да има мир. Възстановяването на икономиката продължава с цената на жертвата на хиляди и хиляди човешки същества, на деца и старци.
Икономическият човек лесно се открива в чертите на деловия човек, на практичния човек, противопоставян на идеалиста, на поета. За съжаление Германия доказа, че практичният човек, човекът, който няма чувства, човекът, за когото “делата са си дела”, лесно се превръща в див звяр. Преминаването от една техника в друга става с голяма лекота и тоталитарните диктатури произведоха и продължават да произвеждат вид технократи, на който предпочитам да не се спирам, за да не смущавам тази нощ съня ви.
Единственият проблем, който се поставя днес, доколкото от неговото решение зависи съдбата на човечеството, не е проблемът за политическия или икономически режим – демокрация или диктатура, капитализъм или комунизъм – това е проблемът за цивилизацията. Често казват, че сегашната цивилизация е безчовечна. Какво означава безчовечна цивилизация? Една безчовечна цивилизация очевидно е цивилизация, основаваща се върху фалшива или непълна дефиниция на човека. Ако тази цивилизация е безчовечна, вие не може да я направите човечна, а по-скоро тя ще направи човека безчовечен. Дали тази цивилизация е направена за човека, или претендира, че човекът е създаден за нея, така да се каже, по неин образ и подобие, узурпирайки благодарение на ресурсите на своята техника самата власт на Бога? Ето какво е важно да разберем.
Несъмнено това все още не е от голямо значение за нас. Но не можем да мислим само за себе си. Става дума да разберем дали техниката ще разполага телом и духом с бъдещите хора, дали ще предрешава не само техния живот и смърт, но и обстоятелствата в живота им така, както стопанинът на зайчарника разполага със зайците си.
От девет години пътувам много. Не можете да си представите до какво може да доведе в някои страни на Америка тази диктатура на техниката, особено по отношение на професионалната ориентация на децата. Професионалната ориентация на децата на глед не е нещо важно. Но всъщност става дума за ориентацията на целия им живот, на социалната им участ, която в много случаи съвпада с цялата им съдба. Тестовете, на които се базира американският технократ, за да издаде “указите” си, са толкова несъстоятелни и абсурдни, колкото не можете да си представите. Имах възможността да се запозная с множество такива тестове благодарение на моя приятел проф. Омбредан, който ръководеше катедра по експериментална психология в Университета в Рио де Жанейро. Правителството на Гетулио Варгас, заразено от примера на Съединените щати, го бе натоварило да адаптира някои от тестовете, използвани в американската армия, за изследване на навиците и рефлексите на бразилските войници. Работата се оказа доста трудна, но даде и много поводи за смях.
За чест на янките, трябва да отбележа, че американското чувство за хумор не пропуска удобен случай да се посмее за сметка на технократите, които предрешават бъдещата кариера на младите военни. Навсякъде се разказва една история, която вдигна много шум. Става дума за наборник, комуто вече са задали 1271 въпроса, кой от кой по-забавни. А екзаминаторът засича с хронометър интервала между въпросите и отговорите:
— Хиляда двеста седемдесет и втори въпрос: ако ви отрежат ухото, какво ще стане?
— Ще чувам по-зле.
— Много добре. Хиляда двеста седемдесет и трети въпрос: ако ви отрежат и двете уши, какво ще стане?
— Няма да виждам.
Тук екзаминаторът поглежда наборника изпод очилата си:
— Вижте, дотук отговаряхте добре, но явно се разсеяхте. Повтарям отново. Хиляда двеста седемдесет и трети въпрос: ако ви отрежат и двете уши, какво ще стане?
— Няма да виждам.
— Прекалихте. Защо давате този идиотски отговор? Защо да не виждате?
— Каската ми е прекалено голяма и ще ми се смъкне над очите…
Можем да се смеем за сметка на цивилизацията на техниката, механичното подтиква към смях. Така във Франция се присмивахме на “патешкото ходене” в армията, което ни се струваше невероятно комично. Но спря да изглежда такова на онези, които видяха как германските войници дефилират под Триумфалната арка.
* * *
Мисля си, че моята картина на машинната цивилизация със сигурност смущава някои от вас; сигурен съм, че тя удовлетворява мнозина, но удоволствието, което днешният човек изпитва от критиката на машините, не е съвсем благородно. Поробените обичат да се присмиват на своите господари, така че германците, присмиващи се на Хитлер, или италианците – на Мусолини, съвсем не са единствените, разказващи с удоволствие малки непристойни историйки за диктаторите… Заплахата, която тегне над вас, не предполага ирония. Боя се, че идеята, която и най-добрите от вас имат за нея, си остава, как да кажа – малко абстрактна. Пък и е доста трудно да се даде име на самата заплаха. Понятието цивилизация на машините съдържа толкова двусмисленост! То прави сякаш машините отговорни за известно принизяване на човешката личност, докато всъщност завладяването на цивилизацията от тези машини е само следствие от вид деперсонализация – симптом – чието значение е идентично при всяка победа на колектива над индивида. Защото машината е само инструмент на колектива, най-ефикасното средство, което може да се постави в услуга на колектива, за да бъде ограничен непокорният индивид или поне да бъде държан в тясна зависимост. Когато машините разпределят светлината и топлината, този, който контролира машините, става господар над студа и топлината, над деня и нощта. Несъмнено всичко това ви се струва някак естествено. Сигурно повдигате рамене, питайки се не искам ли да се върнем към свещите. Ни най-малко не искам да се върнем към свещите, искам само да ви покажа, че машините се превръщат в ужасяващо оръжие, в безпределна власт в ръцете на Колектива. Въпросът не е да се върнем към свещите, а да защитим индивида срещу една хилядократно по-голяма мощ, много по-смазваща от онази, с която досега са разполагали и най-прочутите тирани.
Предлагам да не злоупотребяваме с елементарни описания на това, как свещта е била подменена от електрическата светлина. Още веднъж: не става въпрос да унищожим машините и да тъчем дрехите си сами като Ганди, въпреки че може би прекалено лековато гледаме на тази нова, но достатъчно могъща мистика, способна да вдигне на крак един народ и да роди нови мъченици. Лесно се осмиват онези, които не споделят нашето схващане за щастието и живота, въпреки че в крайна сметка, без да злословим за никого, едва ли концепцията на някой американски миньор е по-човешка или по-възвишена. Няма значение! Не става въпрос, пак повтарям, да разрушим машините, а да се възправим срещу един огромен риск, какъвто крие поробването на човечеството, при това не от машините, както биха искали да ме чуят да казвам глупците, все едно че очаквам някой ден да бъдем отведени на полето от малък робот на колелца – въпреки че кой знае?… Проблемът не е в поробването от машините, а от колектива собственик на машините.
Глупците могат да си се смеят. През целия си живот съм пренебрегвал одобрението на глупците. Не отричам, че машините са в състояние да улеснят живота ни. Но нищо не доказва, че те ще го направят по-щастлив. Да се сравнява животът в машинната цивилизация с този от каменния век е удобен аргумент! Но нека сравняваме цивилизованост с цивилизованост. Питам се дали животът на някой днешен цивилизован човек би предизвикал одобрението на хора, живели в цивилизациите на Рим, Атина или Флоренция? Несъмнено модерният човек използва техника. Но доказателството, че техническите навици не правят човека цивилизован, е в това, колко е лесно да превърнете някой негър в шофьор, а преди това да го научите да се бръсне с механична самобръсначка или да кара велосипед, което е доста по-лесно, отколкото катеренето по кокосова палма. Но със сигурност е необходим цял човешки живот и много поколения, за да се превърнат потомците му в граждани, съпоставими с който и да е жител от градовете на италианския Ренесанс. Но и това няма значение! Моите противници имат пълно право да поставят проблема по начин, различен от мен. Искам само да ги попитам как смятат от утре да заживеят свободни в свят, механизиран до такава степен, че държавата, разполагаща с няколко командни лоста, може да се превърне в абсолютен господар на човешката дейност. Нека глупците наричат това цивилизация, не бих искал да им противореча. Даваме на нещата името, което искаме.
Поне исторически погледнато обаче, цивилизацията винаги е била компромис между властта на държавата и свободата на индивида. Дори глупците следва да разберат, че появата на машините наруши това равновесие. Нека те на свой ред ме третират като глупак. Но не могат да не приемат, че проблемът на модерната цивилизация трябва да се постави наново. Когато старите социалисти говореха за обобществяването на средствата за производство, те не мислеха за обобществяването на средствата за унищожение, защото по онова време думата унищожение навяваше единствено мисъл за пушки и щикове. Държавата можеше да монополизира производството на пушки и щикове, но всяка пушка изискваше човек, който да я държи. Не би могло обаче да се национализира индустрията на възпроизводството, освен ако по някакъв начин не вкарат децата в бутилки. Държавата разполагаше с пушки, но нямаше свободата да разполага с хората. Нещата обаче започват да изглеждат другояче, щом тя има контрол над производството на атомни бомби, способни буквално да изтрият от лицето на земята разбунтувал се град с население от два милиона жители.
Проблемът на модерната държава е един от главните аспекти на световната криза. Държавата продължава да се нарича държава и следователно се възползва от уважението, свързвано някога с тази дума. Въпросите на речника имат огромно значение. Някоя дума може твърде дълго, в течение на векове, да губи значението си, но може и да надживее това, което назовава. Когато чуе думата държава, французинът се сеща за св. Луи под дъба във Венсенската гора, за великолепния и стареещ Луи XIV, който в навечерието на победата в Денен заявява на също толкова стария маршал дьо Вилар: ‘Ще загинем заедно или ще спасим държавата”, или за хората от Конвента, декретирали всеобщата военна повинност – но идеята в крайна сметка си остава абстрактна. Държавата е пазител на законите, гарант на законността. Имаме, разбира се, и думата на министрите, подписът на министрите, бих казал, без да искам да обидя никого… Добре, няма да кажа какво мисля по този повод, не искам да си затварям политическата кариера, имам още време да стана министър, преди да си отида от този свят…
И така – имаме думата и подписа на министрите, но също и думата и подписа на държавата, които гарантират първите, както подписът на бащата на фамилията гарантира думата на детето. Не бих дръзнал да кажа колко струват днес думата и подписът на държавата в голям брой демокрации, изложени на изпитанието на войната. В степента, в която нараства мощта на държавата, ние констатираме със съжаление – с почтително съжаление, разбира се, ние сме почтени граждани – че това всевластие не печели толкова в нравственост, колкото в мощ. Подобна бележка без съмнение не може да се приложи към някои проспериращи държави, но вие знаете, че истинската природа на човека се разкрива в бедността. Ето защо би трябвало да наблюдаваме бедните държави, за да добием представа в какво се превръща държавата. Модерната държава вече има само права, тя не си признава никакви задължения, а тъкмо по това винаги сме разпознавали тираните. Опитват се да ни накарат да повярваме, че нацистката държава е била някакво непредвидено, непредвидимо чудовище, абсолютно случаен феномен, нещо, паднало от луната. Но тази хитлеристка държава не се различава съществено от модерни държави, претендиращи, че са демократични, но еволюиращи към тоталитарна и концентрационна форма. Демократична или не, модерната държава поне икономически се ползва с всички права. Когато една държава иска да разполага в някои случаи с 83 % от доходите на гражданина срещу обещанието да му гарантира оставащото – от което винаги се отмята, с право можем да се запитаме къде всъщност завършват претенциите й. Който разполага с благата, някой ден започва да разполага и с личностите. Който свиква да краде, поема риска да се превърне в убиец. И освен това, както знаете, икономическите диктатури не съжителстват чак толкова зле с чистите диктатури. Полицейските държави малко по малко се сдобиват с ранга и привилегиите на свободните държави; те обменят помежду си договори и протоколни подписи. И толкова ли се различават по природа? Ето въпрос, който си задаваме рядко, но аз не се страхувам да го задам – дано не е твърде късно. Понеже отдавна, вече от години, модерната държава се разпада, но вие не си давате сметка за това. Демокрациите се разпадат изцяло, но с различна скорост. Те се разпадат в бюрокрации. Те произвеждат бюрокрация, както диабетикът произвежда захар, увреждаща него самия. При най-засегнатите бюрокрацията се разпада до най-деградиралата си форма – полицейската бюрокрация. По време на тази си еволюция, от държавата остава само полиция: полиция, която да следи, да контролира, да експлоатира и да унищожава гражданина.
* * *
Понякога ме упрекват, че не стигам до заключения. Така дават израз не толкова на едно оправдано желание, колкото ми поставят клопка. Всички разбраха, че модерният свят е обърнат с главата надолу, но какво от това! Хората винаги се надяват, че ще свикнат да живеят дори с главата надолу. И даже страдат, когато им обяснят, че това не е нормално, а кажете ли им да се изправят, решават, че не спазвате правилата на играта. Тъкмо на това чувство разчитат моите злонамерени противници, опитвайки се да ме изкарат смешен в очите на някои клетници, на огромното мнозинство от инак добри хорица, които Бог просто не е създал за приключения, които не понасят смяната на началника, отлагат докрай преместването на бюфета от трапезарията и естествено не вярват на реформаторите. Как искате да не сметнат за луд един господин, който заявява, че е леко скаран с модерния свят и е решен да доведе всичко докрай? Как искате да ги накарам да разберат, че човек като мен не претендира ни най-малко да обърне хода на историята, по простата причина, че историята не е река, а сравнението е и вярно, и невярно, както всяко сравнение?
Би могло също така да се каже, че всяка цивилизация приютява известен брой поколения, които я изграждат според потребностите си, а също и според идеята, която имат за човешката участ и за щастието. Всяка цивилизация е като кошер. А доказателството, че пчелите са създадени, за да живеят, работят и умрат ако не в същия, поне в подобни кошери, е в това, че нито една пчела никога не е имала идеята да променя нещо в общата структура на кошера. Обратно, свидетелството, че цивилизацията е създадена за човека, а не човекът за цивилизацията е в това, че човекът е в състояние да хареса или не някоя творба на ума и ръцете си, може дори да я презре и възненавиди. Той може чудесно да прецени предимствата, които извлича от нея, както и злото, което тя му причинява. Може дори да си представи преобърната, чудовищна цивилизация, която не само че няма да го закриля, а постепенно ще го превърне в своя жертва.
Несъмнено дори и в този случай цивилизацията не се заличава за миг като лош сън. Ще е необходимо доста време, труд и безчислени жертви. Пък и създалият я човешки гений може би ще успее да я укрепи, реформира и очовечи. Поне ако достатъчно рано е проумял сторената грешка. Но можем да се представим и дълготраен експеримент, извършван с мощни средства и стигнал до окончателна катастрофа, подобно на кораб, тласкан неустоимо към брега заедно с изпадналия в паника екипаж.
Подобни хипотези предизвикват усмивка у изисканите люде. Обикновено тези хора се усмихват по навик, не по убеждение. Усмивката никога не е била аргумент, дори черепите се усмихват. В Америка видях черепи отпреди не знам колко хилядолетия – толкова крехки, че ги съхраняваха в стъклена кутия при специален режим, тъй като от всяка вибрация можеха да се разсипят на прах. Е, добре, те се усмихваха, бяха по-оптимистични от всякога. Дори най-оптимистичният човек днес знае, че цивилизацията би могла да е опасна за човечеството. Достатъчно е да бъде изградена въз основа на непълна или погрешна представа за човека. Модерната цивилизация се базира върху материалистическа представа за човека, представян като усъвършенствано животно. Но засега не бих искал да се спирам на това.
Глупците винаги са смятали, че юначага, който не вярва в Бога и възприема себе си и себеподобните си като маймуни не може да бъде друг, освен весел нехранимайко в цветущо здраве, лакомник и пияч, задяващ момите – изобщо, както казва Рабле, най-добрият син на света. И защо да споря с тях? Навярно ще ми отговорят, че отровата, циркулираща из вените на човечеството, както и заразяването на кръвта му, чиито симптоми се проявиха тук-там в Германия или Русия под формата на огромни колективни гнойни абцеси – в Бухенвалд, Дахау или другаде – не са обвързани с изобличената от мен деспиритуализация. Нека си вярват и да се готвят за смъртта! За да се убедят в срамния резултат от атрофията на вътрешния живот, която назовавам с варварската и трудно произносима дума “деспиритуализация”, те имат нужда от аргумента, че щом човек не ходи в неделя на църква, той се превръща в див звяр и мъчител. Но, уви, голяма част от посещаващите неделната служба са не по-малко деспиритуализирани от останалите, макар и да не им личи. Те консумират храна, която не могат да усвоят, подобно на диабетиците, хранещи се с добър апетит, а всъщност подяждащи тялото си.
Палачите от така наречения испански Кръстоносен поход, на които се натъкнах в Майорка, страдаха от същата болест като своите противници. Техният фанатизъм се дължеше на безсилието им да повярват в нещо с открито и честно сърце. Вместо да искат от Бога вярата, която не им достига, този вид хора винаги са предпочитали да си отмъщават на невярващите заради тревогите, чието смирено приемане би им донесло спасение; и когато мечтаят да подпалят кладите, това не е толкова, за да горят нечестивците, колкото да сгреят своето равнодушие, този душевен хлад, който Господ не понася. Не! Клерикалното мнение, оправдало и възхвалило кървавия фарс на франкизма, не беше особено екзалтирано. То беше подло и сервилно. Впусналите се в тази отвратителна авантюра епископи и свещеници и милионите глупаци биха могли да се измъкнат от положението, единствено отдавайки дължимото на истината. Но те се бояха от истината повече, отколкото от престъплението.
Не търся извинение за това привидно отстъпление по повод на събитията в Испания, споменът за които бе почти изличен от други престъпления през последните години. Напротив, доволен съм, че имам повод да напомня за тях. Аз съм католически писател. А католик означава универсален. Присъдата, която се опитвам да произнеса над модерната цивилизация, ни най-малко не е продиктувана от желанието да прехвърля отговорността за злочестията на света върху тези, които не споделят моята вяра, сякаш и ние бихме могли по примера на древните евреи, да се провъзгласим за избран народ, белязан с физически знак, аналогичен на обрязването. Ние ни най-малко не вярваме, че сме пощадени от злините, които изобличаваме, просто вярваме, че сме длъжни да ги изобличаваме. И понеже сме получили повече от останалите, понеже нашето християнско призвание е да предпазим света от злините му, дори и да сме позакъснели и вече да е невъзможно да се спре разпространението на злото, смятаме за напълно справедливо да изплатим дълга на по-бедните от нас и да загинем първи.
Повечето от вас навярно ще се съгласят с мен за онова, което смятат за същност на спора и което за мен е второстепенно. Те са съгласни с моето твърдение, че цивилизацията е разочароваща и опасна, но не приемат идеята, че тя не подлежи на реформиране. Тоест продължават да се успокояват с мисълта, че един ден човек ще я промени отвътре; те смятат, че всеки човешки опит може да се повтаря до безкрайност. Грешката им е, че те никога не са се замисляли дали опитът, провеждан в момента, може да продължи в ущърб човека благодарение на огромните средства, с които той разполага. Ако човечеството не бе посветило всичките си сили, цялостните ресурси на своя гений на изработването на машини само и само за да направи живота си по-лесен и по-приятен с риск да пожертва основни ценности в името на техниката, тогава злото не би било чак толкова голямо. Винаги се забравя или по-скоро искат да забравят, че подчиняването на човешката цивилизация от машините е било неочаквано явление. Спекулацията е тази, която е наложила машините. Внезапно се е оказало, че спекулацията разполага с превъзходен инструмент, за чиято сила никой не си е давал сметка. Спекулантът си изгражда определена идея за човека. Той вижда в него само клиент, който трябва да бъде задоволен: ръце, които трябва да са заети, пълен корем, мозък, където да се запечатат образи, улесняващи продажбата на продукти. Спекулацията е разполагала с машини, благодарение на тях тя се е сдобила със сила. Така – за твърде кратко време – чрез чудото на техниката, на всевъзможни техники, включително и на такава, позволяваща не само да се контролира световното обществено мнение, но и да се създава, тя е успяла да сътвори цивилизация по образа на невероятно смаления и отслабен човек, вече създаден не по образа на Бога, а на спекуланта, тоест на човек, сведен до еднакво жалкото състояние на потребител и данъкоплатец.
Знам добре, че тези истини отначало отблъскват, защото изглеждат твърде прости; всъщност те са такива, но въпреки това, за да бъдат разбрани, изискват, ако не усилие на интелекта, поне чувствителност на въображението. Някогашните цивилизации се формираха постепенно в продължение на векове чрез повече или по-малко съзнателното усилие на всички хора. Докато сегашната цивилизация като че ли е наложена отвън. С всеки ден тя разполага с все по-мощни средства, за да се съхрани, противно на волята на хората, защото е в състояние или поне утре ще е в състояние да въздейства и на волята им, да господства над нея, като я ръководи по свое усмотрение. Не го ли прави вече тя чрез своята пропаганда? Повечето хора, които не без основание наричаме обикновени, по рождение не възприемат едновременно много идеи. Някога по силата на естествен защитен рефлекс те възприемаха само минимума, необходим им в живота и за упражняване на професията. Сега технологичната цивилизация денонощно насилва тази скромна защита.
Е, добре, описаната по този начин от мен цивилизация се разкрива реално – не като цивилизация, а като контрацивилизация. Цивилизация, която не е създадена за човека, а се стреми да го пороби, сякаш той е направен по неин образ и подобие, узурпирайки сама Божието могъщество. Давам си сметка, че за мнозина сред вас това са само метафори. Толкова по-зле! Чели сте във вашите вестници невероятния разказ за опитите, извършвани от германски лекари in anima vili, тоест върху концлагеристи, поставени на разположение на техниката? И ако не отчетете това, ще дойде ден, когато настоящите методи на пропаганда ще изглеждат смешно примитивни и неефикасни. Биологията ще позволи директно да се въздейства върху мозъците, вече няма да се конфискува човешката свобода, а ще бъдат унищожени дори последните й рефлекси.
О, не става дума да се унищожат машините, а да се вдигне на крака човекът, тоест да му се върне съзнанието за неговото достойнство, вярата в свободата на неговия дух. Вие смятате тази цивилизация за неизбежна и неотменима, смятате я за по-силна от вас. Вдигате рамене при мисълта за възможното унищожаване на машините, за световен саботаж на фабриките. Не ви се предлага подобно нещо. Завладяването на света от машините, повтарям, е само симптом на един вид духовно заболяване. Не става дума за унищожаване на машините, за унищожаване на гнойните пъпки на болен, поразен от вариола. Когато се справим с инфекцията, гнойните пъпки изчезват от само себе си. Добре е да се унищожават диктатурите. Но за да унищожите една-две от тях, ще трябва да унищожите и огромна част от културното наследство на човечеството. А за да разрушите някоя трета диктатура, ще рискувате да взривите планетата и ако планетата оцелее, може би победителите на свой ред ще се окажат заразени.
Цялото човечество е болно. Затова отначало и преди всичко трябва да се възвърне духовността на човека. За тази цел е време, отдавна е дошло времето да се мобилизират, каквото и да ни струва това, всички сили на Духа. Дано даде Господ този призив да тръгне от унизеното ми понастоящем отечество! Правото, което нашият народ е извоювал през дългата си история, е може би правото да подеме днес идеите, които някога е разпространявал в света макар впоследствие користта, невежеството и глупостта да са ги експлоатирали, деформирали и изхабили до неузнаваемост. Да ги приеме наново, както са приемали за повторно сечене златните и сребърните монети.
Какво беше схващането ни за свободата по времето, когато Франция най-ясно или поне най-пламенно се самоосъзнаваше при най-яркия изблик на традиционния френски хуманизъм? Тъкмо тази идея следва да се възобнови. Защото смятаме, че тя все още е в състояние да помири хората.
* * *
Сред вас, надявам се, има голям брой добри християни. Те навярно са си казали, че в крайна сметка от гледна точка на вечното спасение е по-допустимо да бъдеш изяден, отколкото да изяждаш – тоест да бъдеш жертва, отколкото палач – и не съм сигурен, че ще ги извадя от заблуждението. Не съм сигурен, че ще ги накарам да проумеят ужасната солидарност, възникваща понякога между жертвите и палача, който им прилича като брат, защото и той убива от страхливост. Тази солидарност, ако ми позволите сравнението, напомня на това, което свързва красивата и твърде кокетна жена с минувачите, у които тя пробужда желание – ако предположим, уви, че желанието понякога спи… По този повод има една чудесна страница у стария Блоа. Е, добре, казах, че малодушието на някои християни пред утрешния свят, който се преструват, че виждат или разпознават, е твърде опасно изкушение за жестокия вид човечество, който светът е на път да формира. Това не е шега, кълна ви се! Не е вярно, че жертвата има право да подложи гърлото си пред касапина, защото пролятата кръв рискува да пробуди навсякъде хищниците, които са дремели в съзнанието. Смятате ли, че последните кланета са изчерпили резервите от жестокост в света? Напротив, всичко ни кара да предположим, че от тях има солидни запаси.
Честъртън някога говореше за християнските добродетели, превърнали се в налудност. Наистина случва се те да се превърнат в лудост. Но има буйна лудост. А има и слабоумие. Християнското смирение е мъжествена добродетел, предполагаща разумен избор между отказа и приемането на несправедливостта. Струва ми се, че то не е достъпно за всеки. Вместо на смирение най-често се натъкваме на тъпо безразличие пред нещастието на другите. Преди векове християнското смирение е шествало по ешафоди и клади с открито чело, пламенни очи и скръстени на сърцето ръце. Днес то е приседнало, с отпуснати ръце и опустели очи край огън, който не сгрява сърцето. Знам добре, че тези актуални истини не са по вкуса на пастирите, проповядващи смирение така, както свещениците от катакомбите са проповядвали мъченичество. Толкова по-зле! Когато ни повтарят, както някога епископите и архиепископите, сътрудничили с режима на Виши, повтаряха: “Смирете се!…“, ние не сме толкова наивни, за да не схванем, че това означава: “Смирете се, че имате такива пастири като нас…“
Това, което искам да кажа за смирението, се отнася и за надеждата. Франсоа Мориак, който понякога ми посвещава елегични напеви, един ден се похвали, че държи за ръка мъничката Надежда, за която говори Пеги. Дори и да е вярно, че прочутият академик разхожда това момиченце от площада в началото на “Шанз-Елизе” чак до Академията, то едва ли се забавлява всеки ден! Дай Боже, то да не чете всекидневно статиите му във в. “Фигаро”. Струва ми се, че от контакта с Мориаковата казуистика твърде бързо ще се състари. С това ни най-малко не обвинявам г-н Мориак в световна злоупотреба с надеждата, доколкото моят известен събрат по-скоро сам е жертва на такава злоупотреба; склонен съм да призная, че той прелива от добри намерения, и се стреми да сподели онова, с което разполага. За нещастие, разполага предимно с тревоги. И затова всекидневно ги предлага чрез в. “Фигаро” на всички. Отказвам тревогите на г-н Мориак. Отказвам да приема за надежда тази благосклонност към тревогите, тази мрачна наслада. Не съм чак толкова безчувствен към отправяните ми упреци, че с непреклонната си позиция също тласкам хората към отчаяние. Никого не тласкам към отчаяние, просто искам да ги изтръгна от примирението, в което им е твърде уютно, доколкото то им спестява избора. Тъкмо сълзливото и безизходно примирение е същинската, неизменна форма на отчаянието. Може да се каже, че тласкам хората към отчаяние, но по начина и поради същите причини, заради които един истински другар, съчувстващ на колебанията и страданията на приятеля си, би бутнал в празното пространство парашутиста г-н Шуман, председател на партията MRP. На балкона на “Фигаро” Франсоа Мориак, изглежда, страда от същите симптоми и терзания, както своя приятел: той е на ръба, призовава ни, но сам не скача.
Надеждата е героична добродетел. Смята се, че е лесно да се надяваш. Но се надяват само онези, които имат смелостта да се разочароват от илюзиите и измамите, в които други намират упование или пък измамно възприемат за надежда. Знам, навярно смятате, че се отнесох твърде грубо с г-н Мориак. Нямам никакво основание за лична неприязън към него и добрият Бог, провиждащ тайните на съвестта, навярно знае, че измъченият автор на толкова книги, в които плътското отчаяние струи от всяка страница, както нечистата вода се стича по стените на подземието, има повече достойнства при заблудите си, отколкото аз, който си давам ясна сметка за нещата. Но не бих могъл дори и от любов към него да смесвам оптимизма с надеждата. Надеждата е риск, дори риск на рисковете. Надеждата не е някакво самодоволство. Тя е най-голямата и трудна победа, която един човек може да извоюва в душата си.
След като поговорихме за смирението и надеждата, бих искал да се върна към утрешния свят. Не ви подканвам да се смирите пред утрешния свят, не ви подканвам да се надявате на утрешния свят. Очевидно смирението и надеждата днес могат да ни помогнат на дело. Не ми отговаряйте, че не можете сами да предрешите бъдещето, нито да спрете падащите от небето камъни или земетресенията. Но моля ви! Ами ако строим в свят, изграден по начин, неизбежно предполагащ разрушението? Ако основите, върху които градим, не струват нищо? Всеки ден чувате да казват, че Франция иска да се отърве от усилията, да се откаже. Но ако този стар народ, натрупал толкова опит, може би по-чувствителен от всеки друг поради различните раси, от които е съставен, започне да разбира или поне смътно да осъзнава, че неговата утрешна историческа мисия е в това пръв да се откаже и изобличи една неуспяла цивилизация, която не е етап от човешката история, а отклонение, грешка и безизходица? Така френската драма, нека признаем, ще придобие друго значение, много по-дълбоко от онова, което би й придал някой повърхностен наблюдател. Да, враговете на Франция я обвиняват, по-скрито или по-явно, че не се осмелява да гледа бъдещето в очите. Ами ако тя всъщност започва да го вижда по-ясно? Ако, пак повтарям, историята каже някой ден, че тя се е спряла на последното стъпало, от което няма връщане назад, последното стъпало на една цивилизация, за която е станало банално да се казва, че е безчовечна?
Франция бе предадена от своите елити. А интелектуалните елити я предадоха в още по-голяма степен от останалите, понеже предадоха нейната традиция и нейния гений, подлагайки систематично на съмнение и едното, и другото. Те я въвлякоха в път без изход, където капитализмът и демокрацията ще бъдат погълнати от марксизма в края на логична и естествена еволюция, а тръстовете, докарали до провал държавата, ще се размият в единствения и безотговорен тръст на тръстовете, наречен модерна държава, при условие че склоним да наречем държава едно тоталитарно ръководство, което си е чисто и просто изпълнител, безжалостен изпълнител на всички неизбежности на икономическия детерминизъм. Франция бе предадена от интелектуалните си елити, така че, неспособна ясно да съзре тегнещата над нея заплаха, застрашаваща универсалната традиция, на която тя е най-висш и чист исторически израз, тя би следвало да долови или предусети заплахата с инстинкта си, така както стадото усеща задаващата се буря. Е, добре, аз свидетелствам за това. След 1940 г. съм говорил напълно открито за моята страна и имам правото да кажа всичко, което мисля за нея. Вярвам, надявам се с цялото си сърце, че някой ден светът ще отдаде дължимото на моята страна. Нашият народ в по-голямата си част вече не вярва в контрацивилизацията, която разпилява всяко човешко усилие и го погубва в неизмерими катастрофи. Технократите напразно искаха да го убедят да принесе своите блага и труд в полза на тази цивилизация, той й дава само онова, което не може да защити. Казвам нашият народ, масата от него, а това са милиони хора, които не гласуват или гласуват за програми и партии не поради някаква привързаност, а защото тези програми или партии им изглеждат достатъчно посредствени, за да не ги изложат на преки опасности. Когато имаш предчувствието, че пътят внезапно ще свърши в подножието на някоя урва, в бездната, едва ли държиш да се качиш в бърз автомобил последен модел. При такава нужда човек би предпочел количката с едно колело. Така си обяснявам успеха на партията MRP. Яхнали количката и под протяжните напеви на г-н Франсоа Мориак хората си казват – уви, заблуждавайки се! – има още време пред нас, ще ни стигне времето да размислим, преди да умрем.
Когато говоря така, интелектуалците марксисти, макар и с известно неудобство – нали написах “Големият страх на здравомислещите” и “Големите гробища под луната” – ме третират като реакционер. Но те са реакционери. Те продължават или поне претендират, че довеждат до край – било когато подлагат света на робство, било като го превръщат в икономическа каторга – експеримент, продължаващ вече сто и петдесет години. Грешката на либерализма беше да повярва, че механиката ще върви съвсем сама. Комунизмът нищо не промени в механиката, но я накара да върви насила: и ще я кара да върви насила, дори да премаже милиони хора. Подобно на интелектуалците либерали от XIX в., интелектуалците марксисти имат претенцията да осъществят механичен земен рай. За мен подобен механичен земен рай е също толкова неосъществим и непонятен, колкото механичния човек. Но само това да е! Без да изоставят идеята си за механичен рай, те смятат, че е по-лесно да създадат механичен човек–робот. Ала защо тогава ни говорят за ужасяващите човешки жертви, предизвикани от идеолозите на икономическия либерализъм в името на така наречения прогрес? Митът за прогреса бе подет след това от марксистите, без да стане по-малко жесток или по-малко жаден за човешка плът. За двайсет години съветски опит, и то само в Русия, прогресът по Маркс погълна повече хора, отколкото прогресът по Бентам за сто години, и всъщност двете чудовища се оказаха едно.
Срамувам се да призная, че съм един от малкото католици, които публично се осмеляват да говорят така. Всички, включително и католиците, много добре знаят, че експериментът, който продължава сред тревогата и ужаса на нациите и на който атомната бомба се превърна в символ, е необратим, че човечеството залага всичко – своята свобода, чест и дори живота си – върху една хипотеза на Карл Маркс. Всички знаят, че този уникален и решаващ експеримент се вдъхновява от концепция, радикално противоречаща на християнската концепция за човека, доколкото не признава първородния грях. А понеже ние вярваме в първородния грях, ни обвиняват, че се отчайваме от човека. Ала не грехопадналата част от човека прави невъзможно организирането на механичния рай, а напротив – тъкмо онова, което е свободно у него, искам да кажа, божествено. Марксизмът отрича или подценява божественото в човека. За да удържим и съхраним божественото в човека, ние ще направим необходимите жертви. Но как бихме могли да говорим заедно за справедливост, щом думата справедливост не означава за всеки едно и също нещо? Справедливостта според марксисткия човек, роб на икономическите предопределености, не е същата, както за християнина. За какво тогава да свирим едни и същи напеви за бедния и бедността? Проблемът с бедността не се поставя по един и същи начин за едните и другите. Марксистът естествено не вижда в бедността друго, освен социален порок, който следва да бъде изтръгнат докрай, както проституцията и шарката. Докато ние не бихме допуснали подобна деградация на представата за бедността. О, несъмнено, ако говорим така, имаме малко шансове за бляскав изборен успех, а по-скоро рискуваме изстрел в тила. Но е вярно, че го има скандала на Евангелието. Истината на Евангелието е скандална. Тя поставя самия Христос на кръста. И не бихме могли да храним разумни очаквания, че тя ще ни донесе кръста на Почетния легион…
Въпреки всички проповедници на оптимизма – сред които откривам със срам не малко католици, привърженици на така нареченото “по-малко зло” – имаме правото да се запитаме следва ли да се съмняваме в нас или по-скоро в цивилизацията на технократите, след като самите технократи всекидневно признават на конференции и конгреси, че губят контрол над нея и е достатъчно да отворим вестниците, за да се убедим, че не постигат никакво съгласие. В Америка и на други места твърдят, че Европа се е провалила. Но тя се остави да претърпи провал. Милиони хора страдат от упадъка на Европа, чувстват се унизени от това, но не престават да вярват в нея. Те си казват, че последната дума още не е изречена, че историята на най-знаменития континент в света не може да приключи в този хаос. Европа е разядена от тоталитарната проказа. Питат се дали проказата, която разяжда Европа, е болест на европейците или безспорната сериозност на заболяването се дължи на това, че микробът е нов за нас, както някога туберкулозата е била новост за коренните жители на Таити. Все по-ясно разбираме, че контрацивилизацията, тази цивилизацията на масите, не би могла да продължи еволюцията си към всеобщо робство, без най-напред да довърши ликвидирането на Европа. Ще я оставим ли да ликвидира Европа, или ще намерим куража да я ликвидираме? Ще оставим ли мира в ръцете на система, която, превръщайки човека в машина, ще успее да му осигури единствено мира на машините?
* * *
Тези, които си мислят, че християните рано или късно ще съумеят да се приспособят към модерния свят, не отчитат един прискърбен за духа факт: модерният свят по своята същност е свят без свобода. В гигантската механична фабрика, регулирана като по часовник, няма място за свободата. Ще се убедите в това, ако вземете предвид опита от войната. Свободата е лукс, непостижим за колектив, който мобилизира всичките си сили, за да постигне максимална производителност. Една свободна общност в модерния свят е винаги в подчинена позиция спрямо другите и тази подчиненост се утежнява, колкото по-свободна е общността. Да предположим, че вместо да произвежда смайващ брой машини, модерният свят би се пренасочил към създаване на безкористни произведения на изкуството, към строежа на хармонични градове и катедрали, към неща, неизбежни при формирането на свободния човек… Модерният свят обаче не признава друго правило, освен ефективността. Ето защо самите демокрации са впримчили човешкия материал в мрежата на безжалостната данъчна система. Всекидневно виждаме как властта на държавата бива укрепвана лицемерно в името на тази данъчна система. Диктаторите са получавали като дар свободата на гражданите или при нужда са я вземали със сила. Обаче поведението на демокрациите силно напомня лихваря евреин, който в стара Русия, бидейки и кръчмар, е карал мужика след всеки запой да му подписва полица, по която текат лихви. И така в един прекрасен ден мужикът осъзнава, че неговите земи, добитък, дом, че даже и кожухът от овча кожа на гърба му, принадлежат на неговия благодетел. За гражданина на демокрациите еквивалент на запоя се явява войната. След всяка война за свобода ни вземат по 25 % от оцелелите свободи. Така че, щом демокрациите осигурят триумфа на свободата в света, питам се какво ли от нея ще остане за нас…
Цивилизацията на машините не би могла да се осъществи без съответния човешки материал. Проблемът за социалната справедливост е тясно обвързан с естеството на човешкия материал: само поради това демокрациите, както и диктаторите, толкова се интересуват от него. Човешкият материал изисква поддръжка, както и всеки друг материал, но свободата, вместо да благоприятства приходите от него, по-скоро води до тяхното намаляване.
Свободата — за какво ни е? За какво може да служи тя в света на машините? Нещо повече, тя ще става все по-опасна. В степента, в която машините се умножават и увеличават властта си, най-малкият саботаж би могъл да има неизчислими последици. В деня, когато някакво ново чудо на техниката позволи на който и да е физик да създаде в лаборатория лесна за разпад материя, предоставяйки на първия срещнат възможността да унищожи цял град, си мисля, че частите на полицията ще започнат да взимат мерки спрямо девет десети от населението. И вече никой гражданин няма да може да пресече улицата, без да бъде проверен до голо от полицай, желаещ да се увери – заради обществената безопасност – че гражданинът не носи в себе си дори милиграм от въпросната материя.
Сега ви изглежда смешно. Този странен свят изглежда толкова далеч от нас. Мислите, че има време, докато се възцари. Но той е дошъл. Той е у вас. Той се формира във вас. Понеже вече сте различни от предшествениците си във вековете! Понеже свободата ви се струва не чак толкова безценна! Понеже охотно търпите, понеже примирено понасяте всичко! Уви, синовете ви ще търпят и понасят още повече. Защото вече сте изгубили най-безценната си свобода или поне с всеки изминал ден ви остава все по-малко от нея. Мисълта ви вече не е свободна. Денонощно почти без ваше знание пропагандата чрез всичките си разновидности формира вашето мислене, както формовчикът моделира парче восък с пръстите си.
* * *
Дехристиянизацията на Европа се извърши постепенно. Европа се дехристиянизира, както се девитаминизира един организъм. Девитаминизираният човек поддържа дълго време впечатление за добро здраве. Ала внезапно се появяват тежки и тревожни симптоми. И от този момент не е достатъчно да се додава липсващото, за да бъде човек излекуван. Някои форми на духовно недохранване са също толкова тежки, колкото дълбоката анемия, която, въпреки грижите, отнесе от този свят немалко лагеристи от Бухенвалд или Дахау месеци след освобождение
то им.
Запитате ли ме кой е най-общият симптом на духовната анемия, със сигурност ще ви отговоря: безразличието към истината и лъжата. Днес пропагандата доказва каквото си иска, а предложеното от нея се приема донякъде пасивно. Без съмнение безразличието по-скоро прикрива умора и отвращение от способността за съдене. Ала способността за съдене е неприложима без известна вътрешна ангажираност. Който съди, се ангажира. Модерният човек обаче не се ангажира, защото вече няма за какво да се ангажира. Призван да вземе страна спрямо истинното и лъжливото, доброто или злото християнският човек едновременно с това ангажираше душата си, тоест рискуваше спасението й. “Метафизическото” вярване при него беше неизчерпаем източник на енергия. Модерният човек все още е способен да съди, доколкото винаги е способен да разсъждава. Ала постепенно способността му да съди спира да функционира, като незареден мотор. Нито една част от мотора не липсва. Но в резервоара няма бензин
.
За много хора безразличието към истината и лъжата изглежда по-скоро комично, отколкото трагично. Аз го намирам за трагично. От него произтича една ужасяваща неангажираност не само на духа, но и на цялата личност. Този, който изпитва безразличие към истината и лъжата, вече е съзрял за всяка тирания. Влечението към истината върви ръка за ръка с влечението към свободата. Неслучайно възприемаме свободата на мисълта като безценна, понеже от нея зависят всички останали свободи (тук говоря не само за юридическата свобода на словото и мисълта). Милиони и милиони хора по света не само се оставиха през този век да им изтръгнат свободата на мисълта, но и доброволно я предадоха и продължават да я предават, както стана в Русия, където дори възхваляват тази жертва. Или по-скоро според тях това не е жертва, а навик, улесняващ живота им. А той го опростява по ужасяващ начин. Той ужасяващо опростява човека. Убийците от тоталитарните режими биват набирани сред най-ужасяващо опростените хора.
Но не съществува ли все още свободата на мисълта в демокрациите? Тя е вписана в техните програми. Трябва да си луд обаче, за да не забележиш, че гражданинът на демокрациите все по-рядко си служи със свободата, за която говори. Разгледайте например сегашния партиен режим във Франция. Благодарение на организирането на твърде ограничен брой електорални тръстове гражданинът свикна да мисли не индивидуално, а колективно. Казано по-ясно, неговата партия мисли вместо него в очакване държавата да национализира и тази индустрия, както останалите, и да започне да мисли вместо всички. Ще кажа още веднъж: за мен да мислиш, означава да съдиш. Но партиите преценяват вместо партийните членове. Партията е, която решава например от кои несправедливости следва да се възмутим и към кои да останем безразлични; съвестите се бунтуват по команда. За съжаление това е вярно за християните, както и за останалите. Християндемократите довчера негодуваха срещу жестокостите – реални или не, извършвани в Индокитай от армията Льоклерк, срещу войници, измъчвали жени и деца; но кой знае защо сходни действия, извършвани всекидневно в Централна Европа и Полша, изглежда, не ги трогват. Освен това те не пропускат случай да жигосат със закъснение от сто години мизерниците, които през 1840 г. в името на икономически закони оправдаваха нищетата, отнела живота на всеки десети работник. Ала приемат без особен протест в името на същите закони ликвидирането чрез студ и глад на дребната буржоазия – на дребните пенсионирани чиновници и рентиери, лишени от държавата от техните пенсии и ренти. Преди един век бе прокламирано божественото право на буржоазията в името на реда. Днес прокламират божественото право на пролетариата в името на социалната справедливост. Пропагандата е причина за всичко. Чрез пропагандата се формира тоталитарният човек. Формирането на тоталитарния човек предхожда формирането на тоталитарния режим. Очевидно видът гражданин, за когото говорих, е по-удобен за манипулиране от всеки друг и демокрациите намират, че този човешки материал в максимална степен улеснява дори най-абсурдните, да не кажа, най-отчайващите опити за планирано ръководство. Демокрациите, чрез сполучливи попадения на противоречиви правила, са на път неусетно да създадат типа човек, предварително подготвен напълно да се приспособи към диктатурите.
Един християнин не може да се отчайва от човека. На какво се надявам? На обща и световна мобилизация на всички сили на духа, с цел да се възвърне на човека съзнанието за неговото достойнство. В това отношение Църквата трябва да изиграе огромна роля. И рано или късно ще я изиграе, ще бъде принудена да я изиграе. Нали католическата Църква вече осъди модерния свят и то във време, когато трудно проумяваха причините за това осъждане, което фактите всекидневно оправдават. Прословутият Syllabus например, за който днешните християндемократи се страхуват да говорят, навремето е минавал за чисто реакционен манифест. Днес той изглежда като пророчество. Тиранията не е зад нас, тя е пред нас и ние трябва да се изправим срещу нея – сега или никога. Цялото човечество е болно. И трябва да се лекува. Но първо и преди всичко трябва да възвърнем духовността на човека.
