Спомени за старец Софроний
Старец Софроний се е запечатал в съзнанието ми като най-висша църковна личност. Той живееше и осъществяваше на дело православния християнски живот в неговата богословска пълнота. От уважението, с което се отнасяше към всекиго, човек можеше да разбере как и колко трябва да уважава както себе си, така и ближните. От свободата, която ти даваше, можеше да почувстваш колко трябва да зачиташ свободата на другия. От хоризонтите, които разкриваше пред тебе, можеше да схванеш какви безкрайни възможности имаш.
Една малка негова реплика, едно малко негово указание можеше да очертае насоката на целия ти живот. Преди ти самият да си разбрал себе си докрай, преди да си проумял напълно собствения си характер, можеше да чуеш от него предупреждения или насърчения от изключителна важност за поведението и целия си жизнен път.
Редом с отец Софроний човек можеше да види чудеса не само от порядъка на свръхестествени намеси или изцеления, но преди всичко по отношение на състраданието и подкрепата в болката и трудностите, които другите имаха или той предварително знаеше, че ще имат в живота си, без самите те да подозират. Макар да съм сигурен, че ще престъпя духа и принципите на неговия манастир, все пак ще отбележа, че са ми известни голям брой несъмнени чудеса, извършени по молитвите му. За духовните му чеда и продължители на делото му обаче, най-голямото чудо на отец Софроний са неговите съчинения, които служат за личното изграждане и ръководство на мнозина хора в техния монашески живот.
Старец Софроний имаше истински опит от Божията благодат и с чувство на отговорност отразяваше този опит в слово от Бога, когато това беше нужно. Но най-главният му принос е в това, че той излага ясно, актуално и без нововъведения православното богословско слово в днешното общество с неговото непоследователно мислене.
На безплодните усилия на нашите съвременници да се доближат и да изразят истината за човешката личност старец Софроний противопоставя отговора на православното богословие, преживяно и удостоверено от неговия собствен опит. Като преодолява персонализма и позитивизма и с лекота надхвърля всякакви философски и психологически определения, той разглежда човешката личност в нейното общуване не само с другите човешки личности, а преди всичко с абсолютната Личност на Бога.
Основата на живота и учението на старец Софроний е Божието Откровение, което започва с думите, отправени към Моисей на Синай: „Аз съм вечно Съществуващият” (Изх. 3:14) и достига своята пълнота с идването на Христос и слизането на Светия Дух. Той отхвърля философския метод за приближаване към Бога, който се основава на човешкия разум и налага човешки категории на Божеството. Той бе чужд на всякаква богословска акробатика и нейните последствия за антропологията, с които изобилстват съчиненията на съвременните богослови.
Трите Лица на Бога, трите божествени Ипостаси не са понятия, лишени от същност, а са битийни носители на Божествената същност. Извън ипостаста не съществува нищо, тя е първото и последно начало, което обхваща всичко. Ето защо смятам, че старец Софроний с основание може да се определи като богослов на ипостасното начало, на личността. Личното начало у човека има своята основа в Троичния Бог и именно то прави възможно обожението чрез отварянето на човешката ипостас към божествената безкрайност.
Старец Софроний живееше в Божието присъствие. Тъкмо поради това обаче той бе изключително близо и до всеки отделен човек. Когато човек разговаряше с него, можеше да бъде сигурен, че старецът го разбира по-добре, отколкото той самият разбира себе си и че е в състояние да отговори на всичките му въпроси. А ако се случеше да не отговори на нещо, тогава можеше да бъдеш сигурен, че грешката е в самия ти въпрос. Случваше се също да чуеш неща, които пораждаха недоумение защо ти ги казва. По-късно обаче човек схващаше отговора от самото развитие на нещата и събитията или като достигаше по-дълбоко познание и докосване до самия себе си.
В лицето на старец Софроний можеше да се види един Божи човек, „жив свидетел” на истинското богословие.1 Подобно на всички светци в историята на Църквата, така и старец Софроний е „Божие знамение” за своето поколение.2 Неговото писмено и устно слово носи печата на светоотеческа автентичност, като в същото време е изключително съвременно.
Много хора не без основание твърдят, че знаят предварително отговора, който духовникът ще даде на въпроса им. Това не важеше за отец Софроний. Той казваше: „Трябва да следвате Христос, Който възлиза на Голгота.” Този общ и в същото време толкова конкретен за всекиго призив дава правилото на живота и поведението на християнина. Мярата за човека е Христос, „безначалният Факт на Битието”. Ръководство за действията на вярващия е животът на самия Христос, а условието за духовното му напредване е спазването на заповедите.
Старец Софроний разглежда човека като чиста потенция, която постепенно с течение на времето може да вмести в себе си цялото богочовешко битие. Положителното или отрицателно самоопределяне на човека по отношение на Твореца е въпрос на неговата свобода. Положителното самоопределяне обаче предполага правилно виждане за образеца, правилно разбиране за Бога, т.е. православно догматическо съзнание.
Догматът и етосът, вярата и животът за старец Софроний са единна реалност. Истинският християнски живот се основава на правилно схващане за Христос и Света Троица. „Целият мой живот в Бога – пише той, – ме доведе до убеждението, че дори най-малкото отклонение на нашето духовно съзнание от правилното разбиране на Откровението неизбежно се отразява на проявите на духа ни в практиката на ежедневния ни живот.”3
Опитното преживяване на вярата води старец Софроний до формирането на това, което той нарича „догматическо съзнание”. Това съзнание е характерно за всички истински старци, за отците на Православната църква и е безпогрешното ръководство във вярата и живота на християните.
За старец Софроний служението му на духовник означаваше да върви заедно с духовното чедо. Този, който пристъпваше към него като към духовен отец, веднага го виждаше редом до себе си като верен спътник. Той не искаше да ръководи, а да съпътства и това негово съпътстване бе най-доброто лично ръководство. Край него човек чувстваше лекота и свобода. С всяка своя дума и действие, с всяка своя проява той се стараеше да отдаде почит на човека и да го подкрепи; да го накара да се почувства безценна личност с неповторима стойност. Дори духовитите реплики, които понякога казваше, имаха такава цел. Веднъж при него отишъл един млад богослов, който работел като асистент в богословски факултет. Той се представил на отец Софроний като помощник на своя професор и старецът му казал: „Ти помагаш на професора си, а на тебе – Бог да ти помага”.
Всеки разговор със страеца беше духовно събитие, което пораждаше у събеседника най-дълбоки впечатления. В поведението си той бе умерен и приятен, имаше отворено мислене и беше сърдечен с всички. Отец Софроний изразяваше ясно позициите си и бе кратък в отговорите си. Отдаваше почит на всекиго, като поставяше себе си по-долу от всички. Уважаваше всеки човек, с когото разговаряше, независимо от неговото положение и възраст. Слушаше внимателно думите на другия и отговаряше с мъдрост и благодат на въпросите му.
Уважението на старец Софроний към човешката свобода беше безкрайно. Той избягваше не само да налага мнението си на другите, но дори и да влияе по какъвто и да било начин на свободата на тяхното мислене. Спомням си обсъждането, което имахме веднъж, докато подготвяхме издаването на неговата книга „За молитвата”. След дълъг разговор относно заглавието на книгата, в който се чуха различни предложения от участниците, старецът каза: „Защо да влияем на читателите предварително като формулираме някакво заглавие, което изразява нашата позиция за книгата? За какво е самата книга? За молитвата. Защо тогава да не я озаглавим „За молитвата”?
Той беше истинска личност с изключителна чистота, която обичаше и вместваше в себе си цялото човечество. И на онези, които се докосваха до него, той също предаваше жаждата за такава всемирна любов и обгръщане със сърцето. Намирайки се до него, човек забравяше разделенията и противопоставянията, които го измъчват във всекидневния живот; близо до него можеше да вкусиш мир и единение; разкриваше ти се всемирният човек, който събуждаше у тебе копнежа за истинска универсалност, за искрена всемирност.
Наистина вселенските хоризонти в мисленето на старец Софроний се съчетаваха с абсолютно православно догматическо съзнание. Неговото поведение към инославните, както и малкото, но много актуални негови бележки за икуменическото движение и опитите на християните за обединение (които заслужава някога да се разгледат и представят в по-широко богословско пространство) могат значително да помогнат за намирането на правилното отношение спрямо голямата съблазън на разделението между християните.
През втората половина на дългия си живот старец Софроний живееше в сърцето на неправославния и секуларизиран християнски свят на Запада, но въпреки това той твърдо отстояваше неизменни православната вяра и живот. Той имаше неопетнено църковно съзнание и непоклатима отдаденост към институциите на Църквата. Нито лично огорчение, нито църковно-политическата конюнктура можеха да разтърсят неговата вярност към църковната йерархия. Архимандрит Софроний уважаваше академичните богослови и проявяваше жив интерес към църковното образование. Той непрестанно се молеше за цялата Православна църква, но се молеше се с „дълбок плач” и за спасението на многострадалната Църква на своята родина Русия. Старецът страстно обичаше литургичния живот. В дълбока старост, дори два месеца преди смъртта си, той все още продължаваше да служи, пестелив в думите си, той беше истински църковен мъж.
Старец Софроний изпитваше уважение и искрена любов към всички хора, но същевременно имаше много ясно отношение към техните религиозни различия, и това беше въплъщение на православното християнско мислене и дух. За него три неща бяха неразбираеми: първо, вяра без догмати, второ, християнство извън Църквата и трето, християнство без подвижничество.4
Отец Софроний хранеше дълбоко съчувствие към трудната борба и жертви на хората в различните сфери на живота. Той преживяваше болката им и съучастваше в мъката им; страдаше за несполуките и безизходиците. Старецът се стараеше по всякакъв начин да облекчи нещастието, което виждаше около себе си. Но в същото време той мислеше и се молеше за това вярващите да се отдадат на единствената борба, която съответства на човешкото достойнство – духовната борба.
Духовната борба е тежка и трудна. Тя надхвърля човешката мяра. Поради личния си опит, старец Софроний се колебаеше да говори за големите трудности на тази борба, тъй като се боеше от човешката слабост. Но в същото време копнежът му всеки човек да усвои великите Божии дарове го принуждаваше неуморно да се моли за целия свят, за целия Адам.
Целта, към която е насочена духовната борба на човека, всъщност е смъртността. Тази борба не може да бъде спечелена само с човешки сили, тя не може да се осъществи само с човешка воля. Духовната борба може да се предприеме и води само чрез срещата на двете воли – божествената и човешката.
Старец Софроний неразривно свързва духовната борба и целия живот на християнина с преживяването на съдържанието на самата вяра. Духовната борба не е някакъв лукс, нито се води само някъде встрани в църковния живот. Тя се разгръща в центъра на този живот и е негова основна черта. Духовната борба е ежедневна битка за победа над греха и влизане в светостта; тя е всекидневното усилие на човека да се остави в ръцете на Бога, за да изпълнява Неговата воля: „Като изпросихме целият ден да бъде съвършен, свят, мирен и безгрешен, нека сами себе си и един другиго, и целия наш живот на Христа Бога да отдадем.”
Онзи, който последва Христос, възлизащ на Голгота, всъщност се бори да достигне Недостижимия. Това обаче не оправдава малодушието или отчаянието, нито позволява принизяване на целта. Сам Христос е казал: „Дерзайте, Аз победих света” (Иоан 11:30). А тази победа Христос е постигнал като човек. Както акцентира старец Софроний, Човекът Христос съдържа в Себе Си пълнотата на човешката природа и Неговият живот в една или друга степен трябва да се повтори в живота на всеки християнин.
Крайната цел на истинския християнин е уподобяването на Христос. Онзи, който се уподоби на Христос в Неговите земни прояви, се уподобява на Него и на божественото равнище. Старец Софроний подчертава, че това уподобяване не бива да ни се струва немислимо, нито пък е редно да възприемаме себе си като немощни същества и така да оправдаваме многобройните си престъпвания на Божията воля. Ако мислим по този начин, ние всъщност се отказваме да последваме „Христос, Който възлиза на Голгота”.
Предпоставка за уподобяването на Христос е покаянието. Мнозина свързват покаянието с началното равнище, което съответства на най-низшите степени на духовния живот, а за висше богословие те считат разглеждането на темата за обожението на човека. Старец Софроний мислеше по друг начин. Той не ограничава покаянието само до етическото равнище, а го разглежда преди всичко като онтологично събитие. Старецът различава два вида покаяние: първото е несъвършеното покаяние, което се извършва на етическото равнище, а второто е съвършеното покаяние, което се извършва на духовното или онтологическото равнище по действието на Светия Дух.5 Ето защо покаянието е пътят към обожението. Човек не може да познае Бога като Отец по по-добър начин от покаянието. Покаянието „няма край на земята”, защото краят му би означавал пълно уподобяване на Христос.6
Към края на дните си старец Софроний беше най-възрастният духовник на Православната църква. Той притежаваше изключително дълбоко познание за човека и богат духовен опит, коренящ се в неговия живот на Света гора. Старецът бе живял в най-строго подвижничество повече от двадесет години като монах в общежитиен манастир, като отшелник, като духовник, там бе посветен и в съзерцанието на нетварната светлина. Поради това той бе в състояние да преодолее притеснението и да говори за чудните посещения на Бога в своя живот по начин, който напомня св. Симеон Нови Богослов.
Богословският принос на старец Софроний заедно с монашеското братство, създадено от него, днес са безценно достояние както за неговите духовни чеда, така и за цялата Православна църква.
Превод: Мила Игнатова
Лекция, изнесена в залата на Софийската света митрополия на 20 октомври 2009 година.
Бележки
1 Вж.: Старец Софроний. Ще видим Бога както си е. ИК „Омофор” С. 2005, с. 120.
2 Вж.: Архим. Захария. Изследване върху богословието на старец Софроний. Есекс, 2000, с. 352 /на гръцки език/.
3 Вж. бел. 2.
4 Вж. Архим. Софроний. Подвиг богопознания. М., 2002, с. 270.
5 Вж.: Архим. Захария. Цит. съч., с. 244.7 Вж. бел. 2, с. 110.
2 Вж.: Архим. Захария. Изследване върху богословието на старец Софроний. Есекс, 2000, с. 352 /на гръцки език/.
3 Вж. бел. 2.
4 Вж. Архим. Софроний. Подвиг богопознания. М., 2002, с. 270.
5 Вж.: Архим. Захария. Цит. съч., с. 244.7 Вж. бел. 2, с. 110.
6 Вж. бел. 2, с. 110.
Препоръчани книги
Ще видим Бога както си е, Архим. Софроний (Сахаров)
Духовни беседи, Архим. Софроний (Сахаров)
За основите на православното подвижничество, Архим. Софроний (Сахаров)
За молитвата, Архим. Софроний (Сахаров)
Свети Силуан Атонски, Архим. Софроний (Сахаров)
Раждането за непоклатимото царство, Архим. Софроний (Сахаров)
Пътят към сърцето, Архим. Захария (Захару)
Следвайте ни
Мила Мила,
Не сте ли ли чували, че съществителните в българския език се членуват пълно и непълно? В тази хубава статия навсякъде е писано „старец С.“ Не си съчинявайте собствена граматика, макар и с най-благочестиви намерения.
„Старец“ в случая е съществително собствено, и по-точно прозвище. Прозвищата се членуват с непълен член „Майстора и Маргарита“, „Дякона“ (тоест, имаме отклонение от общите правила за членуване).
В някои случаи тези съществителни се употребяват и без никакъв член – „монах Михаил“, „майстор Манол“; или пък изобщо всички, които касаят някаква йерархична, професионална или групова принадлежност – „поручик Бенц“, доктор Иванов, архимандрит Павел 🙂
В конкретния случай „старец“ не е съществително, определящо възрастта, а особена духовна категория в православната традиция и употребата му по правилата за прозвищата, включително и без членуване, е оправдано.
Има опасност да се върнем към монтанистката практика на измислената йерархия, успоредна и конкурентна на законната в Църквата. Повечето от тези старци са измислени авторитети като Паисий, който твърди, че руснаците щели да превземат скоро Истанбул и да възстановят Византия, или че помаците в Северна Гърция не били българи, защото някои от тях се кръщавали с „гръцки“ имена като Георги и Димитър. Не на нас тия!
Едва ли от граматиката ще тръгне отстъплението. Мисля, че разбирам опасенията ти, но в случая не става въпрос за „успоредна йерархия“ – доколкото например категорията „светец“ не е част от йерархичната структура на земната Църква. Преди да бъде канонизиран, св. Силуан Атонски също беше дълги години наричан „Старец Силуан“.
Може би това е начинът – с понятия като „старец“ – съборният разум на Църквата да изрази своето предчувствие за една бъдеща прослава и канонизация.
Dear Friends and Colleagues, On the eve of the 20th anniversary of the Fall of the Berlin Wall, welaunch the website: http://victimsofcommunism.bg/, a virtual memorial forthe victims of communism in Bulgaria. In long-overdue remembrance of theseunsung heroes we affirm our още hope that the bitter lessons of history willnot be forgotten and that the crimes of communism will never repeatthemselves. With best regards,Nora Dimitrova
…………..
Модерният гностицизъм –
http://archiman.livejournal.com/
Мили ми Дон Кихоте,
Пиша ти като Сервантес, който си е загубил ръката в кръстоносната битка с турците, а обществото с манталитета на Санчо Панса не го е оценило. Първо, драги Кихоте, пиши на български език. За християнството и запзаването на българския език са се пролелели реки от невинна кръв и са изплакали тонове несправедливи сълзи. Второ, не се занимавай с дребните правописни грешки, защото очакваме от теб да пазиш духа, а не буквата на закона, в твоя случай надеждното българско образование. Трето, като те питам какво си направил за българите, както се те питали ченгетата навремето, имам предвид не твоите стати, лекции, беседи и сказки, а колко бедни си изхранил, колко слаби си подкрепил, колко болни си посетил с надежда за тях, колко страдалци си утешил, колко истини си защитил с цената на обиди и хули, колко сираци и вдовци си подкрепил и колко българи си ободрил с надеждата, че истината ще излезе, както казва Раковски? Това е питанката, а не въпроса за публикациите.
До другаря с монголския прякор:
Напразно ме предизвиквате. Смятам за ненужно да се изповядвам онлайн и да се хваля за делата си. Бог ги знае по-добре от всеки човек.
………..
20 години –
http://archiman.livejournal.com
До дон Кихот,
Не те предизвиквам драги ми Доне. Предизвикателството е ако започна да ти давам рецензии на книгите и публикациите, с които се надяваш да спасиш душата си. Само ще отбележа – светски професори в областта на религията и българската етнология, светски специалисти в областта на социалната и здравната дейност, светски специалисти в областта на просветата и културата, светски специалисти в областта на организационните и политологичните проблеми на обещството. Значи, публикациите на духовенството ни имат много сериозна културна конкуренция със здрав и дисциплиниран Разум. Какво остава на Църквата – дела по Христа, братолюбие, грижа за ближния, ангажимент към верните и способност за тълкуване и обясняване на Божията воля и промисъл, което светската разумна дейност не иска да изяснява, а вероятно и не може. Затова те питам за делата ти по Христа – езиковите гимназии, информацията и пътуванията допускат познание и ценз, което не е подлвластно на силовите действия на Църквата.