„Аз съм червена роза с бодли“. И така е правилно

Представете си една група в детската градина – двадесетина момченца и момиченца, които се учат да живеят заедно като в едно мини-общество. Всеки ден учителката разучава с децата песни, разиграва малък театър с кукли и помага на децата да рисуват. Обикновено занятията се водят с по-възприемчивите деца, които са около половината от групата. Другите свободно си играят в съседната зала. „Отличниците” стават все по-бързи в уменията си, другите – все по-индивидуалистични.

Веднъж една учителка решава да проведе занимание с децата, които обикновено стоят в другата зала, с „трудните” деца, които по-бавно мислят, затворени са в себе си и контактът с тях изисква малко повече усилия. Нарисуваните от „отличниците” лодки изглеждат поразително еднакви по цветове и композиция. Рисунките на „трудните” деца обаче са съвършено различни: едната лодка е обърната с носа към зрителя и е червена, другата е погледната отгоре и е синя и т.н. „Трудните” деца са изцяло погълнати от изкуството си и не искат занятието да свършва – кога ли пак ще бъдат избрани да рисуват и да участват в занятието… Само едно момченце винаги стои на пейката. То е на 3 години и половина, но досега не е проговорило и дума. Напразни се оказват усилията на учителките да го накарат да рисува и да играе с другите деца, то отказва дори да спи и да се храни. Неговото име е Владимир, сега вече е на 18 години и бих искала да проследим неговата история.

Никой лекар не се ангажира да постави точна диагноза на Владимир, затова след няколко месечни медицински изследвания в различни болници в София и Варна, в епикризата му пише: „Изоставане в нервно-психическото развитие с неустановен произход”. Изследванията са повече от добри, но проблем явно има и той е видим. Момчето проговаря на 5 години и до десет годишна възраст обърква звуците. Когато тръгва на училище, още в първи клас става инцидент, провокиран от Васил – един от „отличниците”, който заедно с още няколко момчета от класа, дни наред късат тетрадките и учебниците на Владимир, събуват му шортите в час по физическо, дробят закуски и пълнят с тях пазвата му, вследствие на което Влади започва да заеква. По време на учебните занятия обикновено седи безучастен, гледа в една точка някъде на стената или горе на тавана, предава празни листове, когато правят писмени работи, не отговаря на въпросите при устно изпитване. Вкъщи близките на Владимир се мобилизират и влизат в битка – всеки ден, бавно, всеотдайно и търпеливо учат с него, държат му ръката, за да напише правилно думите. Изоставят идеите си за собствена реализация и кариера. Появява се и още един проблем – майката и бащата се разделят и майката сама продължава да се грижи за двамата си сина…

Казват, че децата са жестоки, още повече с онези от тях, които са различни. Колкото повече Владимир и неговите съученици порастват, толкова издевателствата стават по-страшни – през междучасията го заобикалят и го карат да си надене презерватив пред очите на всички, в някои часове не му позволяват да седне на стол и го принуждават да стои прав в средата на стаята пред умоляващия поглед на учителката… Училищното ръководство само смъмря виновниците с „недейте сега така, какво ви прихваща”, но не взема по-сериозни мерки – „нямаме право дори да ги изключим от училище, проблемът си остава ваш, можете да пишете писма до разни инстанции”… Майката прибира детето си вкъщи, докато се успокои, а когато отново тръгва на училище, черпи мъчителите си с шоколадови бонбони: „Не ви се сърдя, всичко е минало, бих искал да можем да живеем заедно и да сме приятели” – това е смисълът на десетките кутии с шоколадови бонбони, които Владимир носи в училище. Наистина има ефект, но само за няколко дни, после „отличникът” измисля нови и нови „забавления” и „пикантерии” за сметка на крехката психика на „звездоброеца”. Макар Владимир да е по-едър и ръката му да е много тежка, никога не посяга да отговори на издевателствата с удар…

Така момчето като че ли живее два живота – единият вкъщи, където близките му се опитват да извадят на бял свят целия му скрит потенциал, да го изтръгнат от прегръдките на тъмнината; и другият – в училище, когато войнстващото зло го блъска обратно дълбоко навътре в морето на мрака. Вкъщи, когато имат за домашно да научат наизуст някое стихотворение, той затваря вратата и, останал сам, съчинява мелодия върху стихотворението и така го запомня. Измисля разни литературни герои и разиграва с тях истории. Така се раждат няколко приказки за Голямото и Малкото Нищо. Голямото Нищо иска да завърти земята в обратна посока, да накара слънцето да свети през нощта, реките да текат наобратно, а на Малкото Нищо е позволено само да се възхищава на Голямото Нищо, докато в един момент осъзнава, че е по-добре да си едно Малко Нещо, отколкото едно Голямо Нищо. Или приказката за Града на Времето, в който има три квартала: Минало, Сегашно и Бъдеще Време. Малкото и Голямото Нищо се разхождат в квартала на Миналото Време и спират пред къщите на Миналото Стъклено, Величествено, Обущарско, Грозно, Бронирано, Крехко, Индианско, Дъждовно, Пътешественическо и прочие Времена. Тази приказка е наградена в един ученически литературен конкурс, както и другата – за кристалния часовник, който е изграден от огледала и лещи и на всеки кръгъл час отразява една истинска история за любов, която се случва в градчето. Така хората забравят да бъдат зли, не боледуват и се събират всяка вечер на площада до кристалния часовник, за да пеят и танцуват заедно.

Един ден Владимир отива при майка си: „Мамо, измислих една дума, само че не знам какво означава, ако може да ми я обясниш: „маркльошница”. Така се ражда мюзикъла „Маркльошницата” – духчето, което вманиачава хората да купуват вещи и в един момент същите тези вещи оживяват и заробват създателите си. Понякога измерваме стойността на хората по това какво притежават, а не според онова, което са…

Казват, в този свят властва законът на джунглата, някои са излишни и оцелява оня, който има здрави зъби и нокти. „Аз съм червена роза и съм с бодли – така е правилно!” Т.е. аз съм „отличник”, перфектно си рисувам лодката и съм в позицията на силния да определям правилата, законите и порядките. По-слабите и различните от мен имат право само да носят шоколадови бонбони и да ми се възхищават, защото аз съм върхът! На нещо да ви прилича това?!…

Интересно, какво би казала лилавата теменуга, може би това, че не е правилно да имаш бодли и лилавият цвят е закон в държавата. Или триъгълникът: „Имам три върха и това е правилно. Не е правилно да си кръг”… Историята на Владимир е категорично доказателство, че няма излишни хора и е прекрасно, че не сме произлезли от калъпа в завода на стандартите. Може би зад саждите по лицето на клошара, който рови в казаните за боклук, се крие гениален художник, който не е имал шанса да нарисува картините си, не е имало кой да държи ръката му, когато е пишел първите си букви и не е записвал историите, които измисля. Затова никога не бива да се отнасяме високомерно с такива като него! Всеки човек е една Вселена и на някои не се е случило да покажат целия й блясък. Въпрос на късмет, защото всеки един от нас можеше да бъде на мястото на Владимир или на мястото на оня клошар. Можем ли само за миг да сменим ролите си и да се опитаме да живеем живота на хората с проблеми, които наричат себе си „различните”?

Още малко ще продължим историята. През последните 3 години Владимир е в друг клас и в друго училище. Още от първите дни новите му съученици се опитват да продължат играта на „силните със слабия”, но този път категорично се намесва класната ръководителка и пресича всеки опит за издевателства. И Влади вече не е същият – завършва три поредни години с отличен успех. Пристрастява се към фотографията и вече има зад гърба си 2 самостоятелни изложби, много награди от участия в конкурси, негови фотографии са изложени в Румъния. Той е все така затворен в себе си, трудно общува и не обича да снима хора, по-скоро техните отражения върху паважа, дърветата, реката. Фотографията се превръща в негов най-истински език и средство за общуване с останалите – никой няма да забележи дефекта в говора, когато разглежда снимките му! „Обектите на неговите фотографии са в радиус от 200 метра от мястото, където се намираме в момента. Всеки ден минаваме покрай тях, но не ги забелязваме. За разлика от Владимир, който ги вижда така, както преди години Луис Карол видя света и написа „Алиса в страната на чудесата” – казва един посетител на втората му изложба. „Реката – фантазира веднъж Влади – има памет за всички предмети и хора, които са се огледали в нея, и събитията, свързани с тях. Тя отнася спомените и отраженията до морето, а оттам те пътуват в световния океан”…

Съучениците му и учителите приемат естествено кроткото мълчаливо присъствие на Владимир, неравния му и често неразбираем почерк. Никой вече не се присмива на странния му „танц” по време на тържествата, нито някой роптае поради объркания ритъм на правото хоро и нелогичната брънка във веригата. Това е, каквото е и толкова…

А Васил сега е добър волейболист. Всичко би било добре ако всяко нещо е на мястото си. Един организъм има нужда както от очи, така и от нозе, за да бъде цялостен. Защо кракът трябва да рита главата или ръката да избожда очите?! Букетът от рози е красив, но той е красив и когато събира много и различни цветя. Не сме равни помежду си, но пред Бога няма по-горен и по-долен. „И ако някой иска да бъде по-горен, нека бъде слуга” – казва Библията…

Още една година и Владимир ще завърши средно образование. Пред него има много пътища, но кой от тях да поеме, за да заеме мястото си в света и да намери професията си? Все още не може да бъде напълно самостоятелен както останалите тинейджъри и има нужда от специални грижи. Разбира се, той има пълната подкрепа на майка си, която наскоро трябваше да обяснява на банките защо се затруднява навреме да внася месечните си вноски по заемите. Предупреждават я, че ако се случи пак, ще й потърсят съдебна отговорност. А само преди няколко месеца Владимир и по-малкия му брат създават кратко филмче, което е номинирано в европейски ученически конкурс за мултимедия и се нарежда до седемте най-добри филми на стария континент. Каква е цената, за да отгледаш конкурентно способни деца в Европа? Понякога е толкова странно зад чии лица търсят престъпниците. В същото време някакви хора се опитват да продават дрога на децата ни в двора на училището…

Снимките към тази статия са на Владимир.

Коментари

коментара