„Беззъбата“ Църква
Всеки от нас е срещал баби и дядовци с бастунчета, които понякога трудно говорят, почти не помнят случки отпреди два-три дни, но с подробности могат да ви опишат събития от далечната си младост. Много от тях отдавна са без зъби и се хранят само със супички и кашички, а когато говорят – леко фъфлят.
Такива старчета има във всеки блок в града, а на село те са мнозинство. По принцип това са чудесни хора, преживяли много, повечето от тях знаят какво е истински глад и студ. Затова те са жалостиви, а особено много жалят децата и внуците си, които работят от тъмно до тъмно в този чужд за тях компютърен и свръхзвуков свят. Как се отнасяме към тях? Не съвсем лошо. Уважаваме ги, помним, в какво време са живели, стараем се да не ги обиждаме и да не ги безпокоим излишно. Изслушваме съветите им с половин ухо, като се стараем да не го показваме. Та какво разбират те от днешния живот? Те са безнадеждно изостанали от него във всички отношения.
Ето като такава старица, която едва диша и ходи, говори и чувства и вече не може да помогне с нищо във важните дела, виждат повечето от нас Православната църква. Тя е преживяла много, много помни и може да разказва, само че едва ли разбира нещо в съвременния свят и трудно може да се оправи сама. Тя по своему не е лоша, даже е добра, жали всички, а особено своите чада по вяра, предали се на суетата до последната си капчица кръв. Фъфлейки, нещо ни говори, но видите ли, даже и с половин ухо не я слушаме. Какво толкова искаме от нея? Разбира се, мнозинството (даже невярващите) я уважават, но като музеен експонат. По-добре да не я закачаме, а току виж се разпаднала от вехтост.
Но понякога тази мила „старица-църква“ си позволява доста скандални неща. Когато почти всички си мислят, че „пациентът е по-скоро мъртъв, отколкото жив“, „бабичката“ може изведнъж да се изкаже по актуален въпрос, че съвсем да не останат съмнения: очевиден старчески маразъм. То за еднополовите бракове ще предизвика дискусия, не проумявайки, че любовта може да е „различна“, то за евтаназията и абортите, не умеейки да различи къде е „истинското“ милосърдие, а то и въобще… та даже и в политиката си позволява да се намесва.
Разбира се, умните хора не обръщат внимание, някои снизходително се смеят на „бабешките брътвежи“, а някои от „вярващите” с укор размахват показалец:
„Как може Църквата да се бърка в държавните дела? Какво разбира тя?“. Съвременният интелектуалец може да разбира и от светските, и от духовните дела, но свещенството и епископатът – какво ли разбират, и в какво са компетентни, освен по въпросите на своите си служби?
Какво е казал апостол Павел: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“ (1 Кор. 2: 14-15)? Какво не ви е ясно? Всеки стругар, шофьор, магазинер, учител, журналист си позволява да разсъждава и да съди Църквата Божия, без да се е прекръстил поне веднъж в живота си, след като е прочел няколко „духовни“ книжки (една от които задължително е „Майсторът и Маргарита“) и половината от детската Библия (в краен случай). И ето, той е уверен, че на това „основание“ може да разсъждава за духовността на свещенството и епископата.
„Което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика“. Всеки знае тази сентенция. Днес Църквата се оказва в ролята на „бика“ и всичко, което й е позволено, е тя тихо да се занимава с „култа“ и социалното служение. А още по-добре – само със социалното служение. Ако Църквата само хранеше гладните, лекуваше болните, даваше подслон на бездомните и не бъркаше в душите ни, тогава цена нямаше да има! Един вид „Червен Кръст“ с мащабни възможности за финансова помощ. Жалко само, че самата Църква не го разбира и продължава да рови и рови в душите ни, да чука и чука на всяко сърце.
„И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици.“ (1 Кор. 12: 28) – казва апостол Павел. С тези думи светият апостол ни показва дарованията на благодатта по низходяща линия. Първите в Църквата са светите апостоли – непосредствени ученици на Спасителя, очевидци на Неговото служение и свидетели на Неговия живот и Възкресение. Те са предали на другите благата вест и в пълнота обладават всички дарования Божии. На второ място са пророците, защото те възвестяват волята Божия, непосредствено съобщена им свише. На трето – учителите църковни и чак накрая – чудотворците, целителите и прочие светии.
Любопитно е, че след апостолите първенството на честта принадлежи не на чудотворците, не на преподобните или на светителите, а на пророците. Нека отбележим, че много пророци са били семейни, имали са деца и не са извършвали изключителни аскетични подвизи. Понякога израилските пророци са действали на пръв поглед съвсем безумно. Пророк Осия се оженил за блудница, пророк Йезекиил повече от година спял с тухла, хранил се с хляб, печен върху тор (виж Йез., гл. 4). Някои от тях са извършвали постъпки малко съпоставими с каквато и да е вяра. Пророк Йона избягал от изпълнението на поръчението Божие, пророк Елисей проклел децата (по неговите думи ги разкъсала мечка), пророк Илия собственоръчно убил 450 души. А как са разговаряли с имащите власт и с чиновниците! Не, това изобщо не е за вярване!.. „Ето, ще ти напратя беди, ще измета след тебе и ще изтребя у Ахава и което до стена мочи, и що е затворено и изоставено у Израиля…“, – казва пророк Илия на цар Ахава от името на Господа (3 Цар. 21: 21).
„Иванушка, Иванушка, закуси с хляб и сол, а не с християнска кръв“, – така е говорил блаженият Николай Псковски на цар Иван Грозни… След опустошителния поход към Новгород през 1570 година, страшният цар влязъл в Псков, където уплашените жители го посрещнали на колене с хляб и сол. Когато царят, поразен от думите на юродивия, влязъл в килията му, той го заплашил: „Не ни закачай и се махай, а то няма да имаш на какво да избягаш“ – и поставил пред него паница със сурово месо. „Аз съм християнин и не ям месо през пости“, намръщил се царят. „Месо не ядеш, но човешка кръв пиеш“, – продължил да юродства Николай. След пророческите му думи, любимият кон на царя окуцял и уплашеният Иван Грозни избягал от Псков.
И какво е това – юродство или пророчество? Дарът пророчество е дар на цялата Църква Божия, а не е дар на конкретния човек, както виждаме в старозаветната църква до Христовото Рождество. В новозаветната Църква при определени обстоятелства свише с този дар може да бъде одарен който и да е неин член. „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчестват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища“ (Деян. 2: 17), (Иоил. 2: 28), – казва пророк Йоил за времената на християнството.
В средата на ХІV век преподобният Сергий Радонежки по поръчение на светителя Алексий Московски отишъл в Нижни Новгород, за да убеди княз Борис Константинович да признае властта на московския велик княз Димитрий. Обаче Борис не послушал Преподобния. Наложило се свети Сергий да приложи крайни мерки: посредством властта, дадена му от митрополит Алексий, той затворил всички църкви в Новгород и прекратил богослуженията. Разбира се, четейки тази история днес, неволно пренасяме събитията върху съвременните реалии: архиереят дава указание – духовенството изпълнява. Но нека се замислим какво е извършил преподобният Сергий. Той дошъл в размирен град, чийто княз бил готов да се опълчи на Москва и когато молбите са се оказали безполезни, забранил богослужението във всички храмове. Вместо урок по смирение, това действие е могло да стане детонатор на взрив от ропот и недоволство. И пръв би могъл да пострада самият посланик на митрополита. Но Сергий не се уплашил от народния гняв и извършил своето послушание. Ако е бил някой друг, би могло да се случи друго. Но новгородци не посмели да докоснат преподобния, не посмели и да не чуят – храмовете били затворени. Благодатта Божия, обладала светия старец, му помогнала да извърши това наистина пророческо дело.
Вероятно именно в такъв изповеднически контекст единствено може да се осъществява пророческото служение. Библейската история свидетелства, че пророците винаги са действали въпреки, а не благодарение на. Господ ги е призовавал за разобличение и вразумление, а не за наздравици и многолетствия. Те винаги са ходили по острието на ножа, намирайки се в опасност или да бъдат екзекутирани от царете, или разкъсани от тълпата. И след Рождеството Христово този характер на пророческото служение не се е изменил. Всички праведници, на които се е паднало така да служат на Светия Дух, отстояват истината до кръв.
Именно затова, четейки житията на светите мъченици, ние виждаме у тях същото дръзновение, както при старохазетните пророци: Светият Дух им дава огън за ревността по Бога. Такива са били много светии: от великомъченик Георги Победоносец и Максим Изповедник, спорили с царете, до новомъчениците от ХХ век, разобличавали безбожната власт и свидетелствали за Истината с цената на живота си.
Същият Дух движи Църквата и днес. Затова църковните пастири понякога са принудени не да утешават, а да предупреждават. Тези пророчески слова, които от време на време изрича Църквата, болезнено ни нараняват. В такъв момент много от нас започват да чувстват, че Църквата не е аморфен морализатор, а стълб и твърдина на Истината. Затова започваме още повече да я ненавиждаме – „Който поучава кощунника, ще си спечели безславие, и който изобличава нечестивеца петно“ (Притч. 9, 7). В отговор на всяко едно такова свидетелство са раздава дружен писък – примерно така е пищяла царица Евдоксия, когато е слушала разобличителните думи на свети Йоан Златоуст. Църквата няма право да разобличава! Църквата е длъжна винаги да прощава и обича!
Да, в Новия Завет е казано много за прошката и любовта. Обаче апостол Петър не е простил на Ананий и Сапфир (Деян. 5: 1-10). Не е простил, а ги е проклел и двамата светотатци загинали. Оказва се, че Църквата може не само да благославя, но и да проклина. А самият Бог-любов не е ли проклел Капернаум и Видсаида (цели градове!), не им ли е обещал да слязат в ада защото не са приели Неговите благовестия (Мат. 11: 21-23)? Значи съществува предел, граница и у любовта? Този предел е неразкаяната и непереставаща злоба, отхвърляща любовта Божия. Злобните хора винаги се маскират с маската на доброжелатели и говорят, че Църквата трябва да поправи и това, и онова, и друго и трето, че те, разбира се, поддържат и Църквата и свещенството, но просто е неправилно те да се държат по този начин, а трябва както те ги съветват. Но същността на всички тези забележки е една: хула на Духа Светий. А целта – да превърнат слушащите в съучастници на единствения грях, който няма прошка (Мат. 12: 31-32). Тези хора се опитват посредством очерняне на видимата църковна организация да опорочат целия църковен организъм, цялото мистично Тяло Христово.
Такива речи се произнасят за маловерците, незнаещите, че Църквата на земята е събрание на каещи се грешници, където всеки от нас всеки ден се бори с греха, но утре може да е повален от него. Такива речи са за тези, които не участват във войната с греха, а само наблюдават как се сражават другите. Те са за тези, които прощават всички свои лоши думи, мисли и постъпки, но не прощават нито един лош поглед, обърнат към тях. За тези, които изискват святост от другите, но не притежават даже елементарна човещина.
Тези, които виждат лошото само извън себе си, са чужди не само на християнството, но и на всяка духовност. Християнството започва с проповедта на свети Йоан Предтеча: „Покайте се, ибо приближава Царството Небесно“ (Мат. 3: 2). За покаялия се няма други грешници, защото цялото зло на света е в неговото собствено сърце. Следователно и социалната революция трябва да се извърши вътре в нас, и освобождението на човечеството от тирана също, защото главният тиранин на всеки от нас е в сърцето ни.
За някого е много важно да превърне Църквата Христова в беззъба маразматична старица, и този някой съвсем не е човек. Защото всеки, дискредитиращ учението Христово, осъзнато или не, изпълнява волята на сатаната.
Христос е казал: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.“ (Йоан 3: 8). Затова всеки път, когато словото на разобличение и вразумление, изречено от благочестив мирянин, свещеник или епископ, ви се стори диво и безумно, помислете, че това не е повод да хулите Църквата, а повод да си спомните словата на апостол Павел: „А ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство“ (1 Кор. 1: 23). Може би чрез този християнин говори Бог, а цялото негово безумие е юродството на пророка, печащ питки върху оборски тор… I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
