Благата вест

TDimovaАко Благовещението се беше случило днес, то нямаше да предизвика никакъв медиен интерес. Случката в галилейския град Назарет нямаше да влезе в нито една новинарска емисия, в нито един сутрешен блок. Разговорът, проведен в самота и интимност в една малка стаичка, нямаше да бъде съобщен по нито един телевизионен канал. Диалогът между едно момиче и един ангел нямаше да бъде коментиран от нито един анализатор. Защото за съвременното общество интересните неща са много по-различни. Днес нашите празници са други.

Всъщност не е чак толкова голяма разликата, настъпила през изминалите две хилядолетия. И тогава Назарет е стоял встрани от важните исторически пътища и събития; и тогава Назарет е бил затънтено, глухо градче – неслучайно Натанаил учудено пита Филип: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Събитието в Назарет е описано единствено от евангелист Лука, единствено той повдига завесата на Божията тайна. Той не съобщава датата, на която Ангелът е посетил назаретската Девица, тя влиза в празничния календар на Църквата няколко века по-късно. Но евангелистът ни предава същността на събитието и то е в истинския смисъл на понятието съ-битие – от назаретския диалог насетне човешкото битие става съ-битие с Божието.

Поразителен е диалогът между девицата Мариам и Ангел Гавриил в тишината и зеленината на галилейското градче. Това е диалог между небето и земята, между Бога и човека, между историята и есхатона. Той съдържа в себе си като зародиш всички последващи евангелски събития. Този диалог непрестанно ще се възпълва във времето, ще се разпростира над света, ще се доказва. Този разговор сигурно е проведен съвсем тихо, защото най-съкровените неща се изричат винаги съвсем тихо, почти шепнешком. Дали заради тази тиха,съкровена шепотност разговорът между Мариам и Гавриил остава и до днес недочут от мнозина? Дали защото е заглушен от шумотевицата на света? Дали защото ние чуваме само това, което искаме да чуем?

Мариам също би могла да не чуе тихите думи на Ангела. Или би могла да го чуе, но да не му  повярва, да се усмихне свенливо и да го подмине. Или да поиска доказателство, че това е истина, както направи свещеникът Захария, бащата на Господния Предтеча. Или би могла да го чуе, да се наведе смутено, да се замисли, но да не отговори.

Бог разпозна Мариам сред цялото човечество и я посети. Но Бог имаше нужда и Той Самият да бъде разпознат от девицата. Имаше нужда от нейната свободна воля, от нейния свободен отговор, от нейната споделена радост, от нейния възторжен възглас – ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти! Бог за всичко ни пита, иска и очаква нашето съгласие. Той не ни се налага, не изисква от нас безропотно подчинение, отсичане на личната воля, обезличаване. Напротив, очаква нашия трепет. Очаква онова удивително, по детски спонтанно „да” на Мариам, промълвено в най-дълбок, най-съкровен трепет. Очаква нейното едва чуто „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думите ти”, което Синът й след трийсет и три години ще повтори в най-дълбоката и тежка нощ на света с думите: “Но нека бъде Твоята воля, Отче, а не Моята.”

В онзи миг Мариам приема не само Божията любов, но и Божията болка. Приема меча, който щеше да прониже сърцето й, приема неговата рана. Приема и горчивата чаша, която няма да отмине и Плода на утробата й. Дава своето съгласие да бъде осенена от благодатта, но дава и своето съгласие да види Сина си осъден, пребит, унизен, оплют, бичуван, превит под тежестта на кръста, прикован, разпънат, мъртъв.

Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата Ти, това трепетно поробване на Мариам е записано на небесата, в девствената й утроба и в чистото й сърце. То остава записано там и в скръбната привечер, когато полагат сваленото от кръста мъртво тяло на нейния Син в йосифовия гроб. То е неизличимо записано и в онова развиделяване, когато скърбящата майка заедно с жените мироносици вървят смълчани към гроба и виждат отваления от вратата гробни камък.

Нека ми бъде по думата ти, тези думи на Мариам са дръзновението на смъртните към Бога. Всеки един от нас е призован, от всеки един се очакват същите думи – израз едновременно и на свободната ни воля, и на глада ни по Бога, и на любовта ни към Бога. Любовта е не само едничка цел и смисъл на живота, но и неговото осъществяване, осъществяването на Божият предвечен промисъл.

Бог разпознава всеки човек и през любовта Си го отделя от останалите. Само разпознат от Бога, човек може да придобие своята уникалност и изцеление. Само Бог може да дари на човека неговата личност, но Той може да му я дари само през свободната му воля. Затова е толкова разтърсващ и покъртителен отговорът на Мариам – защото тя съдейства да бъде разпозната, съдейства да бъде призована и възкликва с благоговение: нека ми бъде по думата ти! 

Бог всичко и всекиго оличностява, личността е толкова по-ярка и изявена, колкото по-богата и свободна е нейната воля. Но у човека сетивото на разпознаването е странно неразвито и приглушено. То се отваря мъчително и бавно така, както мъчително и бавно проумяваме  неизследимата тайна на Тялото и Кръвта Му, които Христос раздаде на учениците си още преди да е разпнат.

Ето така да усетим този празник – да се оставим да бъдем разпознати от Бога. Да усетим, че сме разпознати от Него. Да отвърнем обичливо на призива Му, да проверим себе си, да се разпознаем – така Благовещението ще стане част от нас.

Благовещението е зачатието на Божия Син. Всяка блага вест носи в себе си зачатие на нещо добро и свято. Всяка вест на любов, на милост, на споделеност се превръща в блага вест.

Дали ще чуем Благата вест? Дали ще я пропуснем да влезе в сърцето ни? Дали ще й разрешим да заживее в нас? Дали ще заживеем ние в нея? | www.kultura.bg

Коментари

коментара

Близки теми: