Благословената немощ
„Величието на човека е в съзнанието за своето нищожество.“ Блез Паскал
Живеем във време, което се е превърнало в непрестанна проповед на егоизма. Всичко в него провокира съвременния човек към себеутвърждаване, себедоказване на всяко ниво и място, по всякакъв начин и с всички средства. Навсякъде той е провокиран: „Реализирай себе си!”, „Докажи се !”. Човекът е в центъра на света, а цялата вселена сякаш е призвана да му служи. Личният успех стои над всичко. Отдавна вече никой и никъде не говори за благост, отстъпчивост, дълг, отговорност, колегиалност.
Единствено светата Църква неотстъпно повтаря божествените истини, които са откровение за всички времена и епохи. Като любеща майка, тя предупреждава неразумните си чеда от хилядите опасности на връхлитащата реалност. Тя благовести, приласкава, приютява всички вярващи и невярващи, пръскаща навсякъде своята светлина със своето учение на любовта и мира.
Едно от най-сериозните й предупреждения към човека е да се пази от духа на гордостта. Именно гордостта предхожда всяка катастрофа на общества и народи, на велики или обикновени личности – така, както облаците се появяват неизбежно преди дъждовните капки. Тя е в основата на всички грехове и в сърцевината на драматични отстъпления и предателства, които са променяли хода на човешката история и за повличали след себе си огромни трагедии. Тя е като опиум, който носи куп илюзии, който пречи нещата да бъдат видени в истинската им светлина и мащаб, от перспективата на вечността. Да бъдеш заразен от вируса на гордостта означава да тръгнеш против себе си и бавно, но сигурно да се саморазрушаваш.
Горделивият сам се отдалечава от истинските цели, които Бог е поставил за него, защото „…всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук.18:14). Спасителят нееднократно говори за това, че всеки преди всичко е длъжен да се бори с отровата на гордостта в сърцето си и да се старае към постигане на смирение, не само за да получи място в Царството Божие, но за да живее пълноценно и истински достойно в рамките на своето земно странстване. Смирението е най-добрата противоотрова на гордостта, най-добрата защита срещу козните на дявола. Нещо повече –най-добрата рецепта за всички духовни болести.
Св. ап. Павел сам е достигнал до този извод в хода на драматичната история на своя живот. Преминал през невъобразими изпитания, неговите наставления са особено ценни не само защото са пълни с благодат и истина, но и са плод на горчивината на личния опит в сблъсъка със старата природа на човека. Той изрича уморено, но и приникновено: ”…кога съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор. 12:10). Великият апостол ни разкрива пътя към осъзнаването на една истина – че за да можеш да служиш реално на Бога, първо трябва да поведеш непримирима борба със стария човек в себе си. Само така човекът може да стане носител на Божествената благодат в света. Личната ерудиция и таланти помагат, но истинският ключ към това Бог да обърне лице към теб е да се освободиш от собственото си его и искрено да осъзнаеш интелектуалното и волевото си безсилие. Да проумееш собствената си несъстоятелност и нищожност пред величието Божие. Не някак си теоретично и абстрактно, а дълбоко лично и битийно да осъзнаеш, че наистина си нищо без Бога; и нищо не можеш стори – когато си сам и отдалечен от Неговата бащинска любов и закрила.
Един от великите руски старци, просиял още приживе в Оптинската пустиня, св. Нектарий Оптински, обичал да повтаря на младите монаси: ”Когато човек осъзнае, че е нищо без Бога, тогава Той може да направи от него нещо велико!”. Който иска да се изкачи на небето, първо трябва да се наведе ниско над земята. Онзи, който копнее да се превърне в икона Божия, първо трябва да се отрече от себе си, да престане с възхищение да се взира в собствения си образ. Чрез непрестанна и непримирима борба със старата си природа, да се превърне в „нова твар”, в „нов човек”, който да стане част от живото Тяло Христово. Когато победиш съблазните на егото, тогава вече можеш да бъдеш истински посветен за пълноценно служение на Всемогъщия и да се превърнеш в съсъд на Светия Дух! едва когато ослепееш за фалшивите светлини на този свят; когато въздъхнеш от дълбините на съществото си, изтощен от краха на собствените си усилия и през сълзи изречеш: ”Господи , без Теб нищо не мога да сторя!”, тогава идва Неговата внезапна подкрепа. От този миг Онзи,който ръководи всички човешки пътища, ще нареди на ангелите си за теб – да те вдигнат и поведат в спасителна посока. Дълбока мъдрост има в прозрението: ”Пролей кръв – придобий дух!”. Светите отци обичали да казват че „всичко, което имат е дар от Бога , а от тях са само греховете им”.
Блез Паскал говори именно за битийното нищожество на човека пред Своя Творец, за „пълната окаяност на човека без Бога”. Фрагмент 550 от „Мисли” е отражение на това: „Ето чувствата ми и всеки ден благославям Спасителя, който ги е вложил в сърцето ми, и от чове , изпълнен със слабости, страдания, похоти, гордост и амбиция, ме е превърнал в човек, освободен от тези пороци чрез силата на Своята благодат и на нея трябва да отдам цялата заслуга, защото от мен са само нищожеството и заблудата!”.
Истинското подвизаване на вярващия е всъщност една дълга и неотстъпна борба с духа на гордостта. Тя е първата обявена борба от зората на човечеството и ще бъде последната спечелена победа. Именно гордостта най-трагично отдалечава последователите Христови от придобиването на Божията благодат.
Човекът е призован за горния Йерусалим, за блажен живот в Царството Божие, побеждавайки с Бога и в Бога всички фалшиви идоли по пътя към вечността. Затова и е толкова важно пълното разобличаване на заблудите на културата на егоизма и пълното осъзнаване на своята лична немощ пред величието Божие! Точно поради това е толкова значима тази вътрешна борба с първия и най-значим грях, поради който човекът е прогонен от Едем. Завръщането в Рая е следване на обратния път, изразен в дълбокото съкрушение на сърцето и търсенето на Божията подкрепа навсякъде и във всичко! Амин!
