Богословие на демоните
О. Ясен Шинев
Един от най-забележителните мъже на светото Православие, св. Максим Изповедник, ни е оставил мисъл, която стряска всяка будна християнска съвест: “Богословие без практика е богословие на демоните!“. Тя сама по себе си е толкова знакова и определяща, че няма как да бъде подмината, без да бъде анализирана или осъзната в цялата ѝ дълбочина. И това е не само заради нейния духовен заряд, но и тъй като нейният автор не е просто монах или източен подвижник. Свети Максим Изповедник (580–662) е един от стълбовете на православното изповедание, забележителен богослов, апологет, мистик и философ с множество трудове в сферата на богопознанието, доказан и признат във всички деноминации на християнството. Истински изповедник на чистата вяра, борец срещу ереси и подложен на гонение, космогенистичен ум, пострадал мъченически и превърнал се в пример на вярващ православен, който е постигнал в целия си жизнен път пълно покритие между думи и дела. Това придава на трудовете му особена дълбочина и духовен релеф. Затова и думите му звучат като откровение свише и горят като печат в летописа на богопознанието.
Повече от ясно е, че под „практика“ той има предвид онова истинско преживяване във вярата и живо свидетелство, за което не е задължително образование или изтънчена академичност. Св. Максим поставя акцента точно там, където трябва. А именно върху общуването с Дух Свети и цялостното изживяване на личната метаноя по тесния път до Царството Божие. Насочва ни към онова „вътрешно царство“, което е светая-светих на пълноценното осъзнаване на Бога. Той ни връща към центъра и към това, без което не може… В синтеза на теорията и практиката да търсим смисъла на живота в Бога и да даваме плодове в духа и реалността, без да изпадаме в излишно богословстване. Ерудирани или не, образовани или изцяло необразовани, ние сме истински християни само дотолкова, доколкото истински изживяваме и туптим в синергия с нетварните енергии на Светата Троица. Всичко друго е само допълнение, елементи, които, макар и важни, не са задължителни. Едно е най-важното – да си с Христос и във Христос! А извън Него са светът и демоните, които го пронизват от всички посоки и се опитват да диктуват ритъма на днешния видим и себепровъзгласил се ред. Демоните на познанието извън светата Църква се опитват да принизят и десакрализират всякакъв истински стремеж към осъзнаването и следването на пътя към Царството Божие. Това е извечният стремеж на врага на нашето спасение – сатаната, да заблуди подвизаващите се и да ги отклони от пътя към спасението.
Интересно е, че това проникновение е изречено в динамичния на духовни спорове и търсения VII в., когато богословското образование е било подложено на внимателна и бурна преоценка по отношение на чистота на откровението и пълнота. И всичко това, пречупено през цялата драма на феномена свети Максим като духовник и личност. След Златния IV в., в който се изливат основите и се оформят стълбовете на чистото източно вероизповедание, в епохата на задъхани въпроси и дипсути за вярата на всякакво ниво. Тогава, все пак, изучаването на богословие е било привилегия за малцина, докоснати и избрани в един суров и полуезически по нрави свят. Но в цялата история на християнството тази мисъл преминава през нейната задъхана траектория, трептяща и вразумяваща със своята вечна актуалност. Тя е своевременна и несвоевременна, битийна и надбитийна, възвишена и земна.
Тогава обществата са били изцяло религиозни и държавата е възпитавала поколения в християнски морал и нравственост, като гласът на майката Църква се е чувал навсякъде, от висините до низините и във всеки дом. Обсъждането на важните духовни въпроси е било определящо и за отстояването на богословски постулати буквално се е „проливало кръв“. Но и тогава изкушението „да богословстваш“ е било достатъчно живо и заразително. Скъпо, твърде скъпо е платило лутащото се човечество за многото духовни експерименти извън личното преживяване, пречупено през призмата на истинското разбиране на духа на светото Евангелие и приемане на авторитета на светата Църква в нейната съборност и светоотечески опит.
Далеч по-късно, между двете световни войни, време на трескаво преосмисляне и отстъпление от вярата, един друг забележителен мъж – св. Софроний Атонски (1896–1993), е изживял и изразил едно друго подобно наблюдение. След като емигрира във Франция от вече Съветска Русия, след революцията през 1917 г., в една по-спокойна обстановка той приема предложението на своите приятели духовници – Сергий Булгаков и Георгий Флоровски, и записва специалност „богословие“ в Парижкия университет. Но още съвсем в началото на курса той изразява разочарованието си като споделя, че не навлиза в тайните на християнското разбиране на Бога и истинското изживяване на общуването със Спасителя Христос, а го изучава като суха, академична дисциплина, подобно на всички останали – в исторически план, като поредица от дати, факти и обща хронология. Горчиво разочарован е, защото чистите му духовни търсения остават неудовлетворени. Жадувайки за пълнотата на Бога и общуването с Неговите нетварни енергии, св. Софроний абсолютно съзнателно прекъсва обучението си и решава да Го потърси в уединение. Затова отива на Атон и става послушник на бъдещия светец Силуан Атонски. След години пряко духовно ръководство и черпейки от примера и наследството на светите отци, той се връща в света и в Англия основава манастира „Свети Йоан Предтеча“. Там обобщава и оформя своите зрели духовни плодове. В една от беседите си изрича следното:
“Човешката наука предлага средства за изразяване на опита, но без съдействието на благодатта тя не може да даде истинско спасително значение. Познаването на Бога е битийно, а не абстрактно интелектуално познание. Хиляди професионални богослови получават дипломи за висше образование, но в същността си остават невежи в областта на Духа. Причината е, че не живеят според Христовите заповеди, поради което се лишават от светлината на богопознанието. Бог е любов. Но тази любов се придобива чрез покаяние, от което се съкрушават костите, и чрез страх Божи… Отците на Църквата твърдят, че Божествената любов не може да се всели в душите ни, ако не сме преминали през огнената пещ на страха Божи… Тя е светлината, тя е с нищо несравнимо духовно богатство. Страшно е за душата да изгуби този духовен бисер!“ (“За молитвата“, “Омофор“ 2021, стр. 158).
Плодът на всичко придобито като личен религиозен опит е този „бисер“ на истинското богопознание и съпреживяване на онова битие с Бога, в най-дълбокия и съкровен смисъл на думата. Като духовник в градината на Света Богородица на Атон, св. Софроний го е преживял, врял, кипял, прекипял, преврял и дълбоко преобразил в тайника на своята чувствителна душа. Този, който дори и в незначителна степен е познал от подобно усещане за Христос, знае, че нищо друго не може да се сравни с това! Той прилича на човек, който в имота си е открил съкровище и е продал всичко, и е оставил всичко друго… Най-красивите химни на богословието са написани не от академични богослови, а от вдъхновени старци, със или без всякакво образование, често съвсем необразовани и дори неграмотни. Но те са били в пълнота духоносни мъже, които са се превърнали в живи камъни, истински съсъди на Духа Светаго. Техните наставления са истински откровения, които бликат благодат и истина за търсещите истинско общуване с Христос и Неговите светии. Светите отци наричат богословието без молитва и трудове “блудство на ума“!
Богословстването, лишено от живото общуване с Бога – споделено от сърцето и с изцяло отдадена душа, преживяваща Неговото неизследимо Царство, заровено дълбоко в нашата паднала природа, оживено и възкресено за ново събитие – е истинска съблазън. С цялото си знание и въздействие то може не само да охлади пламъка на вярата, но и с методите на науката, подклаждано от игрите на интелекта и студения рационализъм и лично мъдруване, може да доведе до отстъпление и личностна катастрофа. Защото разпалва гордостта и всички нейни проявления, които като вируси заразяват и травмират истински търсещата душа. Тя може да бъде опустошена до краен предел и да бъде доведена до пълно отчаяние. Самозаблудените не само могат да заблудят и другите, но и да се саморазрушат! Затова и историята на християнската Църква е пълна с толкова много провали и катастрофи, затова са написани много горчиви страници, които са свидетелство за именно такова поставяне на акцента върху неправилното и дори пагубно търсене и разбиране на Христа Бога Спасителя!
Днес, в условията на постглобализъм, когато не само християнските, но и всички хуманистични ценности са подложени на решителна преоценка и дори отхвърляне, въпросът за истинския заряд на богословието е особено важен. Християнският морал и схващане за света е не само избутан някъде там, в периферията на общественото внимание, но бива и организирано осмиван и отхвърлен с „убедителните“ аргументи на модерността. Липсата на активен интерес за изучаване на тази дисциплина е съчетана със занижени критерии – познанието и изискванията са занижени и дори знанието се е профанизирало. Принизяването е съпътствано с липсата на достатъчно високи критерии и прекалена достъпност, а това сваля от пиедестала „науката за Бога“. От друга страна молитвеният живот, реалните духовни трудове и дръзновение във вярата са станали още по-вяли, плодовете – по-бедни в сравнение с преди. Всеобщо е мнението, че е настъпило времето на оскъднелите духовни дарове. Но това не променя центъра на въпроса и не премества акцента на истинското благодатно богопознание. Затова този въпрос стои със същата болезненост както и преди, и изисква особено завишено внимание.
Никой няма право да подценява или недооценява силата и значението на академичното богословие, но всичко трябва да бъде положено само и единствено чрез и във Духа Светаго. Истинското разбиране на светото Православие трябва да се извършва само и единствено чрез личното изживяване като съкровено изповедническо учение, и следвайки съветите на светите отци. Само и единствено чрез преоткриване на пътя на светите тайнства на майката Църква и особено чрез изповедта, светата евхаристия и духовното ръководство. С дух на молитвеност, лична аскеза и преживяване на лична метаноя може да бъдат изживени тайните на светото Православие. Единствено чрез личния подвижнически опит може да се достигне до истинското богопознание и освещаване на личността чрез обожение и превръщането на подвизаващия се в „нова твар“ в Христа Спасителя!
