Божията любов ни води към покаяние
Когато човек познае величието на спасителната Любов и непрестанната Божия грижа за него, в душата му постепенно се заражда желание и стремеж към непрестанно пребиваване в общение с Бога. Това е напълно естествен процес, защото създаденият по Божи образ и подобие човек чувства, че душевният мир и небесната радост стават достъпни само когато той се срещне със своя Творец. Общението между Бога и човека е спокойно и тихо пристанище, към което се стреми всяка душа, жадуваща за истината и вечното блаженство.
Православната църква със своето светоотеческо изповядване свидетелства, че по пътя към вечния живот няма предварително привилегировани и предопределени за спасение, нито предварително отхвърлени. Спасението, от една страна, е дар, а от друга – дело, което не може да бъде изказано на езика на наградата и наказанието. Затова да живееш с Бога значи подвижнически да изграждаш общение с Него по пътя на молитвата, поста, покаянието и изпълнението на Христовите заповеди. Или, казано на езика на светите отци, това е съгласуваност между благодатта и подвига по богочовешкия път.
Срещата с Божията любов е първата крачка, но и предусловие за истинска среща с другите и със самия себе си. Божията любов пробужда и повежда уморения и изгубил целта и смисъла на живота човек. Това е изцеление от безнадеждността и изход от самоволната затвореност за общуване с Бога и другите. Опознавайки себе си, човек опознава своята греховна реалност, която се изправя пред него като висока стена и преграда и не му позволява да осъществи своето единение с Твореца. Едва тогава се вижда и усеща неразривната връзка между покаянието и прощаването, защото който не умее да прости, той не може и да се покае. Почувствали присъствието на Божията Любов, нашите душевни сили придобиват способност за искрено покаяние. Разпнатият заедно с Христос разбойник, почувствал Неговата любов, не се присъединява към другия разбойник, осъждащ Христос, а дръзновено иска от Него онова, което е най-важно, и казва: „Спомни си за мене, Господи, в Твоето Царство“. И божествената Любов се разкрива в цялата си пълнота: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в Рая“. Този пример на най-дълбоко покаяние в любовта ясно показва божествената сила на опрощаващата любов. Този пример ни показва, че всеки може да се спаси, ако искрено се покае. Да се спаси с търсене и намиране на Царството, а не с обремененост от собствените си недостатъци. Защото обременеността от себе си може да обезсили човека, и дори още повече да го подтикне към съпротива.
Напредването по пътя към Божията любов е динамичен подвиг в активния църковен живот. Непрестанно изпитване на себе си, усъвършенстване в добродетелния живот и борба против греха и изкушенията по пътя на участието в молитвите и светите Тайнства. За това свидетелства и великият учител на Православната църква свети Максим Изповедник, който казва: „Необходимо е да почувстваме в себе си въздържание, търпение, надежда, безстрашие и любов, и от това да се роди благочестие, което всичко вижда и помага и на другите“. Според мярата на духовното израстване нарастват и нашите шансове за познаване на Божията любов. Едва когато покажем своята решителност с цялото си същество да се посветим на духовното усъвършенстване, а след това да преминем към активно възпитаване на своята личност, тогава откриваме нови, безкрайни хоризонти на нов живот и ново битие. Тогава гледаме на живота и на всичко в него с нови, духовни очи, които дават съвършено различен, истински смисъл и поглед. Усещането за топлината на Божията любов идва при нас като награда за духовния труд и подвига на себеотрицанието.
Едва когато човек осъществи това, навлиза в благодатния живот. С други думи, той става способен на активно действие в общение с Бога. Осъзнава реалността на присъствието на Бога, Който очаква от него това общение да бъде предмет на непрестанно благодатно усъвършенстване. Тогава идва покаянието, като първа и основна стъпка. Покаяние на сърцето, ума, душевните сили и на целокупната личност, която се стреми да снеме от себе си всичко нечисто и скверно, защото изпитва срам пред Бога, Който е източник на неизказана чистота и благост. Почувствал тази безгранична Любов, човек просто разбира, че неговото грешно наследство не понася присъствието на нещо толкова светло, чисто и съвършено, тоест на самия Жив Бог. Тогава покаянието идва като лекарство за тежко болен, като възвръщане на първоначалното достойнство, но и като дар на Божията любов, която ни дава нов шанс за вечен живот с Него.
„Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост“, викал е преди много векове праведният Давид, виждайки цялата унищожителност и пагубност на греха. Помилвай ме, Боже! Но как? По Своята милост, по Своето човеколюбие, по Своята любов. И макар и да съм сгрешил, съм разбрал, че няма нищо по-хубаво и възвишено от общението и бъденето с Тебе. Желая да възстановя онова, което сам със своя грях съм погубил и зная, че Твоята любов е безкрайна, и че Ти ще ме чуеш. И този пример на искрено покаяние поучава и нас днес, че без искрено покаяние няма и надежда за вечен живот. Божията любов и покаянието на човека чудесно се съединяват в осъществяването на общението, така че покаянието е кораб, Любовта е кормчия, а общението с Бога е пристанището за човешката душа. | www.pravoslavie.ru.
Превод: Татяна Филева
