Времето на поста – време на духовна будност
„Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста.“
Мат. 4:4
О. Лъчезар Лазаров
Както виждаме, днес човекът в обществото е обърнал цялото си внимание към самия себе си. Превърнал се е в причина за своето собствено съществуване, в самоцел. Но човешките стремежи не са в сферата на духовното, на възвишеното, на божественото… Той дори не вярва в своя божествен произход и е издигнал в култ на поклонение тялото си и неговите физиологични и материални потребности. Щастието на голяма част от съвременниците ни минава през стомаха. За доста от нас сънят и храната са се превърнали в основни занимания. А единственото, от което се интересуваме, е външният ни вид. Така, често съвсем незабелязано, ние се превръщаме в интроверти и подчиняваме мислите, чувствата и действията си единствено и само на собствената си индивидуалност. Неусетно, подлъгвани от съвременни утилитарни идеологии, ние заставяме хората около нас да се съобразяват само и единствено с нашите лични потребности или ги прогонваме далече от себе си.
В това, затворено за света, егоистично съществуване, не ни остава нищо друго, освен да се залъгваме, че грижите за храната и тялото ще ни донесат радост и щастие, ще ни осигурят „зона на комфорт“, спокойствие и наслада… Това няма да стане, но ако пък се получи, то ще е за кратко, след което отново ще започне същото безполезно лутане между личните ни планове и съвременното епикурейство.
Човекът притежава сложна душевност и божествен дух, които изпълват смъртното му тяло. И ако не се грижим за духовната си същност, макар физически живи, ние ще изпаднем в състояние на духовна смърт. Тогава нито една диета или здравословно хранене няма да ни помогнат.
По отношение на стремежа към земното и преходното, Христос казва: „Хлябът е за стомаха, а не стомахът – за хляба.
Грижата за земните ни блага се изчерпва с насъщния ни хляб, измолен от Бога с благодарност: „хлеб наш насущний дажд нам днес“.
Сравнени с призивите на съвременните егоцентрични философии, думите на Христос звучат много по-истинно и логично. „Кой от вас, казва Господ, със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (вж. Мат. 6:27- 33).
Също е казано: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:19-21).
Хората, осъзнали още преди хиляди години истината, че човекът, като Божие творение, не може да живее далече от Бога, от Неговата правда и Царството Му, основават едно особено място, просъществувало векове наред; един монастир, в който молитвата никога не секвала и възхвалата към Бога никога не преставала: Обителта на незаспиващите.
Уставът на преп. Александър Константинополски, чиято памет честваме на 23 февруари (7 март – по ст.ст.) е повелявал през един час монасите в храма да се сменят, тъй че богослужението и псалмопението никога да не престават. В дн. Зографски манастир се пази книга от 1644 г., в чиито пролог, в житието на преп. Александър, се споменава, че в неговата обител имало 400 монаси от девет народности („язик“), които по-късно създали девет отделни манастира. Това се случва между IV – V в., а седмата спомената националност е българската („болгари“).
Впечатлен именно от тези Христови думи за Царството Божие и за преходността на земните блага, той, в желанието си да ги изпълни, отишъл в пустинята, където живял цели седем години без никакви земни грижи. След този подвиг, Бог му дал особен дар. С благодатните си слова Александър просвещавал бързо езичници и разбойници и те, кротки до неузнаваемост, веднага искали да се кръстят.
Един от тях се усъмнил, че човек може да живее, без да се грижи за всекидневната си прехрана, и поискал от светеца да му покаже на практика как е възможно това. Тогава Александър му предложил да вземе със себе си всичките си домашни, дори и приятелите си, и да отидат с него в отдалечено и пусто място.
След като вървели цял ден, привечер, преуморени и гладни, те се озовали всред непроходима гора. И тъкмо когато били готови да зароптаят срещу светеца, че ги е оставил без храна, чудейки се как ще оцелеят, изневиделица се появил съвсем непознат старец. Той водел няколко мулета, чиито самари били натоварени от двете страни с чували, а от тях се разнасял чуден аромат на прясно изпечен хляб и плодове.
Прегладнелите пътници напразно разпитвали непознатия откъде е, кой го е изпратил, кога е тръгнал и как хлябовете са топли и прясно изпечени… Получили само един отговор: „Вашият Господар ме изпрати при вас“ – рекъл старецът.
Такива чудеса извършвал преп. Александър още приживе, но този случай съвсем не ни учудва. Та нима Бог не хранеше странстващите през пустинята иудеи в продължение на четирийсет години, или не умножи и не преумножи брашното и елея в делвите на вдовицата от Сидонска Сарепта, когато тя с последните си продукти омеси питка на св. пророк Илия? А той самият не беше ли хранен в пустинята всеки ден с хляб, който му бе носен от гарван… и в деня, когато го посети св. пр. Елисей, гарванът нима не донесе два хляба?
Сам Бог претвори водата във вино на сватбата в Кана Галилейска и насити с пет хляба и две риби повече от пет хиляди души… А когато, след своето възкресение, Бог прикани апостолите с благите си и приятелски думи „Елате, вечеряйте“, пред него вече имаше печена риба и вощен мед, които никой от присъстващите не бе донесъл.
Ето защо е постът: да ни изведе от свойственото ни състояние на грижа за храната и тялото, да ни постави в състояние на духовна будност и на увереност, че Бог никога не ни забравя, че Той най-добре знае от какво имаме нужда, и стига да търсим правдата и Царството му, всичко останало ще ни се придаде.
Времето на поста идва, за да спрем да угаждаме на телата си и да разберем веднъж завинаги, че тази грижа е безполезна, дори вредна. Че нашите навици, свързани с чревоугодието и земните страсти са именно тези, които ни убиват и физически, и духовно… Че грижата за самите нас и егоистичните ни „човещинки“ не могат да ни донесат удовлетворение и радост, когато виждаме нашия ближен, приятел, враг или близък, натъжен и болен. И че само грижата за него и неговото щастие могат да ни направят истински щастливи.
Така ни учи св. ап. Павел, като казва: „Любовта да бъде нелицемерна; бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други“ (Рим. 12:9-10) †
