Време изповедническо
Настава време задъхано, събрано, не просто трудно, а страшно! Време, различно от всичко досега, непредсказуемо и мрачно. Изпълнено с болка и горест, тъга и умора, скръб и въздишки. Сякаш всички сме се прилепили до земята, приведени в слабостта си от силата на тежестта и връхлетени от стихиите на смъртта, които ни обгръщат отвсякъде. Време разделно и лошо, подмолно и низко. Като лепкав кошмар, от който се опитваме да се отърсим, но не успяваме в нашата немощ. Пропито от страх и едвам тлееща надежда… Но това е също време изповедническо! Време очаквано и свято. Негово! Защото е жадувано за проповед и приближаване към Небесното Му Царство!
Един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994) обичал да казва на идващите при него поклонници, че скоро ще настане време, за което много духовници, живели преди нас, са се молили да дочакат. Защото е време за подвиг, жив, горещ и молитвен. Арена за борба, храброст и жертва! Тогава ще паднат маските и всеки по неизбежност ще трябва да се самоопредели. И да застане там, където е изборът на неговото сърце – отляво или отдясно. В армията на мрака или сред войнството на светлината! Никой няма да остане безучастен към онова, което ще ни връхлети. А то не е нищо повече от това, което Той е предопределил и предузнал, защото всичко, което става с нас и навсякъде, се случва или по воля Божия или по допущение. Защото знаем изреченото: “Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат“ (Мат. 24:35).
Да, защото всички ние, вярващи и невярващи, православни или не, започваме да усещаме как „клоните на смоковницата стават меки“ (Мат. 24:32) и започва „да изстива любовта“ (Мат. 24:12). Човек трябва да е сляп, глух и ням, лишен от всякакви сетива и разум, за да не усети духа на разложението. Дух зловонен и настъпателен, който бавно, но сигурно ни обгръща отвсякъде. Това, което е, не е онова, което е било, а онова, което идва, няма да е такова, което е… И това „сгъстено“ време, есхатологично и евангелско, е благословено за „лов на човеци“! Сега повече от всякога всички ние, изповядващи Христа, духовници и миряни, трябва да сеем Словото Му и да пръскаме живата вода на Неговата благодат върху тази бедна, суха и напукана земя! Защото се приближава Царството Му и ние трябва не само да се помирим с Него, но и да направим това с всички онези, които са решили да се спасят! Спасение – зоват нашите изнемогващи сърца и ние сме длъжни да се превърнем в „тръби Божии“! Това е заветната цел, тихото пристанище за разпалените от небесния огън просветени души!
Уви! Ние сме слаби, порочни и лоши. Объркваме се, задъхваме се, потопени в дълбоко личната си немощ… И за всеки от нас, които искат да работят на нивата Божия, се отнасят думите на св. ап. Павел: “желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам правя, а злото което не искам, него върша“ (Рим. 7:18). Осъзнатата немощ е нашата сянка, а гордостта ни – нашето лично самопроклятие. Но вярваме в Теб и се надяваме, че ще бъдеш с нас докрай! Ти ни обеща, че с Теб ще счупим печата на смъртта! И ще понесем всичко – злобата на деня, ожесточението на врага и предизвикателството на бъдещето.
А Ти, Господи Боже наш, Който си като печат в сърцата, ще ни водиш в долината на скръбта и ще понасяш немощите ни. Вдъхновявайки ни да продължим напред, отдавайки Себе Си в уморените ни души и тела. Затова, пронизани от болка, освободили се от оковите на душите си и превъзмогнали отчаянието, въздъхваме през сълзи, вдигаме очи към Небето и просим Неговата благодат! Бликаща и животворяща, изцеряваща и преобразяваща. И сами се учим не просто да вярваме, но и да се уповаваме на него – Нашия Спасител и Бог! Това е война за любов и смирение, надежда и отрада, и най-важното – борба за спасение! Да продължим напред, надмогвайки личната си немощ и веянието на демоните, и водени от Божиите ангели, да носим високо факела на вярата, като не забравяме завета на Неговия Син: “Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Амин!
