Възнесение Господне: да вървим към светлината в края на тунела

Великият християнски празник Възнесение Господне днес остава не достатъчно разбираем за всички. Хората се питат: на какво се радват апостолите, когато Господ си отива от тях и се възнася на небето; как може да се радват на раздялата?

За да си отговорим на този въпрос, за да осъзнаем смисъла на този празник, е важно да разберем: къде всъщност се възнася Христос, на кое небе? На иконата на Възнесение ние виждаме Господа, Който се издига над учениците, а учениците Го изпращат с поглед. Това създава впечатлението, че Христос се издига към някакво видимо небе, където има облаци, атмосфера. Въпреки че знаем, че Църквата нарича небе не видимите облаци, а духовния незрим свят, Царството Божие. Къде е това Царство?

То не е в облаците. Господ казва: „…дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). А където е Царят на царете, там е и самото Царство. Неслучайно свети евангелист Матей в края на своето Евангелие, когато разказва за Христовото Възнесение, пише, че Господ преди да остави учениците и да се възнесе на небето им казва: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20).

Затова в празничните песнопения на Църквата чуваме, че Господ се оттегля, възнася се, но не ни напуска, не ни изоставя. Ако Христос се беше възнесъл на някакво видимо небе и се беше разделил завинаги с учениците си, за да наблюдава отгоре хората, тогава наистина би трябвало да скърбим. Но работата е там, че Христос се възнася в невидимия свят и остава сред нас, Господ е с нас навсякъде, стига ние да сме с Него. Затова учениците не тъжат, а се радват.

Именно затова Господ неочаквано се явява на Своите ученици през четиридесетте дни след Своето Възкресение. Например, по пътя за Емаус, или когато вразумява апостол Тома. Това се случва, за да привикнат учениците с мисълта, че Христос е винаги близо до тях, че Той просто става видим, когато пожелае. Както например Господ става видим и се явява на апостол Павел по пътя за Дамаск, когато той е още Савел. Така Христос го вразумява, възпира го от духовна смърт и го обръща към християнска проповед.

Днешният християнин често не разбира това, защото не може да проумее факта, че Христос не е някъде далеч, а е тук, заедно с нас. Всъщност ние живеем в присъствието на Христа. Затова поставяме икони на стената – за да ни напомня тя, че Бог е тук, с нас: вкъщи, на работното място, навън, а още повече – в храма. Защо именно в храма се събираме в Божие име? Защото това ни заповядва Самият Господ. Той неотлъчно пребивава с нас в това събрание на верните. Така че животът на християнина е немислим без Църквата.

Празникът Възнесение Господне за нас е радостен, защото Господ си отива от нас на невидимото небе, в духовния свят, в приближилото се към нас Царство Небесно. Как да не се радваме на това, че Царството Небесно се приближава, че то вече е тук и сега! Стига само ние да живеем по Божиите заповеди. Когато правим всичко с любов към Бога и към ближните, ние ставаме причастни на Божието Царство, ние се съединяваме с Христос, Който е с нас до свършека на света.

Да, ние – хората, които сме част Църквата, идваме тук с нашите грехове, Църквата се намира сред грешния свят, няма човек без грях, светостта не е наша черта. Не благодарение на нас Църквата е свята, а Бог освещава Църквата като присъства в нея.

За да можем ние, които донасяме своите грехове в Църквата, да се съединим с Христа, Господ е установил тайнството Покаяние.

И всъщност в това е смисълът на празника Възнесение Господне и неговата парадоксалност: Господ си отива от учениците, а учениците се радват, защото от този момент нататък Той незримо ще присъства сред тях. Както е било след Възкресението. Добре е и ние така да живеем, че да сме православни не само в храма, а въобще, във всичко да бъдем верни християни.

Да, в нашия свят има много мръсотия. Но когато слънчевите лъчи се плъзгат по земята, те се докосват и до различни нечисти неща, до калните локви, до контейнерите за боклук. Но от това слънчевите лъчи не престават да бъдат слънчеви лъчи. Така и Христос, като пребивава с нас, винаги е Същият – вчера, днес и утре. Всичко, което ни е необходимо, е просто да отворим очи и да видим светлината на слънцето. Трябва да излезем от боклука и да не искаме да се връщаме в него. А към слънчевите лъчи не можем да имаме претенции, без тях нямаше да сме живи. Ние сме тези, които трябва да се огледаме.

Затова нека да сравним живота си с живота на Христос, описан в Евангелията и да видим светлината. Има такъв израз: светлина в края на тунела. Тази Светлина в края на тунела е Христос. А тунелът е нашият живот, заобикалящият ни свят. Да се стремим да вървим към светлината, вместо да стоим в тъмнина! | www.pravmir.ru

 

Превод: Евгения Николчева

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: