Говори за себе си, а не изповядвай дявола

От древността на Православния изток до нас е достигнал един интересен  патеричен разказ, който звучи като анекдот. В една обител имало благочестив обичай на определено време монасите и послушниците да се изповядват пред игумена. Всички минавали един след друг, а той внимателно изслушвал духовните си чеда. На края на изповедта един казвал с болка и въздишки: “Ах, щях да направя това, което трябваше, но дяволът ми попречи!“ Друг завършвал така: “Сатаната ми завидя и развали всичко“, а трети горчиво споделял: “Всичко щеше да бъде наред, но врагът ме връхлетя и ме обърка!“

И така всеки един от младите духовници… На края на тази дълга поредица от изповедници от ъгъла на килията се чул възмутен глас: “Ааа, вижте какво… Аз наистина преча, както мога, защото това ми е работата, но не съм виновен за греховете ви. Търпях, търпях, но повече не мога! Защо аз да бъда виновен за вашето неверие и всичко, което сами извършихте, а беше грях !“ Това бил гласът на дявола, който присъствал на техните съкровени изповеди.

Звучи комично, но за съжаление е симптоматично както за миряните, така и за нас, духовниците. Защото, колкото и да е странно, в духа на православната мистика – сатаната, простете, не е виновен за нищо… От светото Писание знаем, че той е бил един от Божиите архангели – Сатанаил, но се възгордял и въстанал срещу властта на Господа Вседържител. И за наказание Той го сразил, прогонил го от призванието му далеч от Себе Си и го изпратил  ниско от престола Си. А последвалите го ангели наказал като оставил да му слугуват и да изпълняват престъпната му воля, тук долу, в земята на сенките и борбата с греха. За това свидетелства и Спасителят в откровението си: “видях сатаната как падна от небето, като светкавица“ (Лук. 10:18).

И оттогава той не спира да изкушава всеки от „родените от жена“ и особено устремените да водят праведен живот за спасение на душите им… Дяволът е Божия твар, която продължава да бъде под всемогъщата Му власт, но няма решаваща роля за спасението на хората и поведението на всяка една душа. Сатаната не е равнопоставен, а подчинен на Господа Бога, Който единствен е Господар на всичко видимо и невидимо и управлява в недостижимата Си Премъдрост цялата вселена.

Ясно свидетелство за това е изложеното в старозаветната книга на Йов, в която Творецът извиква всичките си подчинени и пред дявола посочва праведността на Своя угодник от земята Уц. Тогава сатаната се обръща с молба към Него да отдръпне десницата Си от Уц и да му позволи да го постави в няколко огнени изпитания. После го връхлита само и доколкото Всемогъщият му позволява. А когато преценява, Бог прекратява поредицата от изпитания.

Мнозина от нас, християните, забравят това… Те гледат на дявола като на всеобщо страшилище, което може необезпокоявано да ги изненада във всеки момент. Изпадат в страх и паника дори от неговото споменаване и се обгръщат с какво ли не, на границата на суеверието, пропускайки, че Бог е всемогъщ и любвеобвилен, и е достатъчно с жива вяра да се държат за Него и осветените Му заповеди. Няма ситуация, в която Той да не може да се намеси. Не съществува изкушение, от което да  не може да ни избави. Ако не бе така, Той не би бил Господ Бог. Дяволът не може САМ да стори нищо, което е решаващо за личността на всеки един от нас. Но Създателят е вдъхнал на всеки от хората свободна воля, която е дар и проклятие за потомците на „изгонените от рая“. Ние често казваме, че всичко зависи от Бога, но това е заблуда, защото в християнството, а и въобще в областта на духа, всеки има право на избор, да помисли и да постъпи както той реши за добре. Нещо повече – Бог не го насилва, а му позволява и дори благославя неговата лична автономност. Защото връзката между Бога и човека е в съотношението „личност към личност“ и винаги носи своя дълбоко съкровен и индивидуален отпечатък.

Убеждението, че за всичко са виновни Бог или сатаната е грешка и заблуда, или просто удобно извинение за нашето нeдостойнство. Наистина сатаната носи своята вина и изпълнява своята духовна мисия – да изкушава по всякакъв начин човеците и особено подвизаващите се. Той навява помисли, връхлита в настроенията и всячески атакува ума и сетивата. По невидим начин е непрестанно до нас и иска само и единствено едно – да склони човека да сгреши. Но сам да съгреши – след като вземе решение и го изпълни на практика.

Това е изречено по прекрасен начин от св. ап. Петър, който учи: “Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8). От мига на нашето съзнателно обръщане към Христос ние сме в постоянно състояние на борба с дявола и неговите слуги, бесовете. Това е свята бран, описана по знаменателен начин от св. ап. Павел, който казва ясно и категорично: “Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Тя е неизбежна, ужасна и е до последен дъх! Борба, по-важна от всичко друго, защото е за душата!                    Наставленията на светите отци са пълни с примери за лични сражения и схватки с попълзновенията на лукавия. Но при цялата си изкусност той не решава нищо и не носи отговорността за нашия личен грях.

Особено интересни и актуални за нас са разсъжденията на един от боговидците на светото Православие на 20 в., старецът Паисий Светогорец, който обичал да повтаря на идващите при него поклонници, че „той, дяволът/дангалакът, е безсилен“ и ги съветвал: „Оставете го да върши своята работа, а ние да вършим нашата“. Тези прости думи са плод не само на огромния му опит като воин Христов от „първа бойна линия“, но и са дошли свише като прозрение от духа Светаго. Той изисква от нас да не се страхуваме от неговите нападения, а да ги приемем за неизбежни и дори задължителни по тесния и стръмен път към спасението на душите.

Сатаната може само да „навява“, да внушава и да отклони подвизаващия се. Първо атакува ума, за да го овладее, и вярващият да вземе решение и да осъществи с думи или дела онова, което врагът му е внушил, след като е пречупил волята му. Патериците са пълни с ярки примери от огнената линия на полесраженията. Преди доста време имах един много интересен разговор с опитен духовник, който с полушеговит тон сподели: “Знаеш ли, дяконе, колко хора в своите изповеди се оправдават с дявола, страхувайки се или удобно скривайки се зад него… Така бягат от своята вина като християни и като хора. А аз им казвам: “Говори за себе си, а не изповядвай дявола!“ Но изреченото е свидетелство не само за малодушие и липса на жива вяра в Бога и застъпничеството на светците, но и свидетелство за бягство от личната отговорност за спасение. Това е диагноза на недостойнство и незрялост на духовните плодове.

Ние, вярващите, и особено православните, трябва да понесем своята лична отговорност, дълбоко и искрено, и да бъдем убедени изповедници на Бога, а не страхливи изповедници на дявола. Затова нека насочим свободната си воля към изпълнение на закона Божий – като се ползваме от тайнствата на Светата църква, като разгорим личната си вяра и дръзновение, и проявим упоритост и постоянство в тази свята борба с врага на нашето спасение, водени от новозаветното: “И тъй, покорете се на Бога, опълчете се против дявола и той ще отстъпи от вас“ (Як. 4:7).