Господи, просвети моята тъма!
Преди години един млад богослов, който искаше да стане свещеник, запита предстоятеля на централен градски храм: “Отче, простете, Вие сте духовник повече от 20 години и сте изповядвали толкова много хора. Кажете ми, кой е най-големият проблем на християните в техния духовен живот?“ Отецът се замисли, въздъхна и отговори: “Най-сериозният проблем е, че голяма част от тях не искат да видят греховете си. Те вярват, посещават богослуженията, четат молитви и акатисти у дома, но не искат да се борят с греха, който носят дълбоко в себе си. Обикновено искат нещо и търсят от Господ и Църквата разрешаване на някакви свои проблеми. И това са житейски въпроси от най-разнообразен характер. Молят се Бог да им помогне по най-бързия начин да ги разрешат и изповядват принципа “Подай, Господи!“ А вътрешният момент, покаянието, разкаянието, въобще смисълът на християнския начин на живот като път за спасение, е оставен на заден план. Знаеш ли колко много хора съм изповядал и колко малко от тях осъзнават дълбоко своята греховност. Какво ли не съм слушал, но най-рядко съм срещал искрени и търсещи проблемите в себе си. А има и такива, които идват на изповед някак си по навик, предимно по време на пости, мънкат и казват: “Ами, аз никого не съм убил. Не съм изнасилвал. Моля се редовно и нямам някакви големи грехове. Добър човек съм и гледам да върша добри дела. И после се оправдават с другите – роднините, колегите, света, които никога не ги разбират, подиграват им се и са им виновни за всичко. Застават пред мен и отегчително изреждат общи фрази. И с това се изчерпва тяхната изповед. Но аз натрупах опит с течение на времето и започнах да ги питам: „А осъждал ли си някого?, Влизаш ли в интриги?, Гневиш ли се ?, Помниш ли злото?“ и задавам въпроси от този порядък за опомняне и осъзнаване на неизповядани грехове. Тогава започват да увъртат: “Ами то, без това не може!“, “С колеги работя, трудно е, ще ме изолират!“ Така търсят извинение за своето нехайство и повърхностен начин на живот. Живеят си удобно и пригаждат християнството, както им е угодно! Гледат да не се задълбочават. Запомни: хората не искат да видят греха си! Страхуват се от истината за себе си!“
Младият човек въздъхна и отново попита: “Явно това е масово?“ А отецът продължи с болка: „Много… Затова и не могат да напреднат в духовния си живот. Бог е милостив и чедолюбец, но от всеки иска чисто сърце и искрено разкаяние. А малцина са способни на това!“
Този разговор засяга една деликатна страна от пастирското служение и обгрижването на вярващите: апокалипсиса на личния грях. С пълно основание много богослови и съвременни духовници задават въпроса: “Има ли въобще съвременният християнин чувство за греховност в такава дълбочина, както последователите преди него?“
В секуларния свят днес, в който чистата православна духовност е изместена някъде в периферията на общественото внимание и далеч от социалния фокус, могат ли вярващите да изживеят лично разкаяние? Могат ли да изживеят драмата на блудния син от великата библейска притча в тази мощ и драматизъм, както хората преди тях? Защото е налице пагубната тенденция покаянието като вътрешно тайнство и стихия на помирение с Бога да бъде подценявано дори и в богословски среди? Това е печален факт, който нарушава духовния ритъм на вярващите и накърнява най-важната цел – спасението. За една немалка част покаянието в дълбочина е признак за тревожност, излишна самокритичност и крие осезаемата опасност от изпадане в депресия. А то е ключово за духовния успех на всеки, който иска истински да спаси душата си. Общо е мнението, че съвременните вярващи не отдават вече нужното внимание на този болезнен въпрос. Те подхождат към него повърхностно и лекомислено, и го докосват някак „с ръкавици“, без да искат да навлязат в него в пълнотата, която е необходима. Той ехти като зов от недрата на Стария завет. Всички пророци и духовни мъже са призовавали народа на Израиля преди всичко за помирение с Бога и спазване на десетте Божии заповеди. Те го изискват от всички като първо и най-важно условие. И изобличават, вразумяват, проповядват безмилостно за това да се извършва истински, в пълно пречупване на личната воля и с дълбоко осъзнаване на личната греховност.
По невероятен начин това е изразил св. пр. Давид, който след съзнателно извършения грях с Уриевата жена, изрича: “… беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене“ (Псл. 50). Първите проповеди на св. Йоан Предтеча и на Спасителя са пронизани от него. „Покайте се !“ звучи с цялата тревожност на грижата за човешките души. Не от ревността към Бога, а от дълбочината на разкаянието зависи успехът в личния духовен живот на вярващия. Светиите са го разбирали, нещо повече, подвизавали са се ежедневно и всеки миг с ясното съзнание за своето лично недостойнство и пълна окаяност пред Бога. Те са принизявали себе си по всякакъв начин, търсели за поводи за своя личен кеносис, и в края на земното си съществуване са плакали за милост преди да предадат душите си на Бога. Много свети отци и праведници са се молили само за един дар – да им даде Бог да видят греховете си. Не са искали харизматични дарове за общение с Бог и нетварните Му енергии, а само да видят греха си, да го осъзнаят, и с труд и подвизи да очистят душите си.
Един от най-великите умове на светото Православие, св. Григорий Палама, изрича мисъл, която всъщност е била неговата любима молитва: “Господи, просвети моята тъма!“ Обърнал е духовните си очи към себе си – в желанието си да „копае дълбоко“, да открие всяко свое недостойнство и да го отхвърли като непотребно и вредно за общуването му със Спасителя. Искреното и дълбоко покаяние е ключът за несъкрушимото Му царство.
В едно свое наблюдение св. Йоан Златоуст изрича: “Има разкаяние от дълбочината на душата и има разкаяние само привидно: затова едни се спасяват, а други се предават на осъждане!“ („Бисери на духовната съкровищница на Светите отци“, стр. 361). Истински вярващият не може да принася пред пречистия олтар на Бога фалшиви монети и да се покланя с нечисто сърце. Той, Всемогъщият и Всемилостив Наш Отец, е тайновидец и Бог съкровен и неизказан, и не може да бъде заблуден от синовете и дъщерите човешки. На всички ни е необходим този трепетен дух на каещия се митар, който потънал в плач, осъзнавайки липсата на всяко добро, и лишен дори от сянка прелест, с ридание се обръща към небето, и с препълнени от сълзи очи изрича: “Господи, помилуй ме, грешния!“ Това е мостът към вечността между Царството на Бога и царството на кесаря. Ние, колкото и различни да сме, имаме нужда от този „дух съкрушен“ а не полуосъзнаване, топлохладност и застинало самодоволство, което е белегът на фарисея. Но дори тогава Той няма да ни осъди, а ние ще се осъдим сами, като лоши работници, които доброволно са отказали да бъдат Негови приятели!
