Да не се караме на Дядо Боже!
Дякон Ивайло Борисов
По пладне Илия начена да им се присмива и казваше: викайте по-високо, защото той е бог; може би се е замислил, или е зает с нещо, или е на път, а може би и спи, – тъй ще се събуди! И те почнаха да викат високо […]
3 Царств. 18:27-28
Вероятно някой би си помислил: и таз добра, не стига, че живеем във време на всеобща конфронтация и неразбиране, водещи до свади и караници, а сега пък и това — да се караш на Бога — е, това вече излиза извън всички граници на допустимото.
Думата ми обаче е за следното.
Чувал съм коментари от страна на свещенослужители в случаи, когато певците в храма не са съобразявали силата на пеенето си, от сорта на: „Недей да се караш на Дядо Боже, а Му се моли!“.
Смятам, че забележка от този род не е без основание — целта е, дай Боже, да се стопират някои певци, които не съобразяват къде се намират и на Кого пеят.
Чудил съм се какво кара певеца в храма (или хора) да пее с все сила по време на богослужение. Защо не щадят ушите на богомолците? Защо певецът смята, че крясъкът му е молитва, отправена към Бога?
Аз имам някои предположения, които ще споделя с вас.
Може би храмовите певци пеят с пълен глас, защото, считат те, Бог е високо в Небето и трябва да пеем колкото ни глас държи, за да ни чуе Той. Нека обаче не забравяме, че Той „не е далеч от всекиго измежду нас“ (Деян. 17:27).
Бог няма нужда да пеем или дори да говорим силно, за да ни чуе. Той е този, Който — по думите на св. Йоан Златоуст от Пасхалното му слово — дори намерението целува с любов.
Друга възможна причина за непомерното пеене в храма може би е тази, че като пеят с всички сили, певците смятат, че пеенето им ги уподобява на Всемогъщия Бог, Който превъзхожда по сила всички и може да погуби всички в един миг. Бог обаче, драги, нека не забравяме, е Този, Който „пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси.“ (Ис. 42:3).
Прощавайте, но пеене на форте фортисимо [1] не е и за концертната зала, пък камо ли за храмовото пространство. Неслучайно оперната певица проф. Иванка Нинова признава: „Винаги казвам на моите ученици, че не е важно да се пее силово и самоцелно във фортисимо, не бива певецът да се преекспонира и да доминира вокално, а най-важното е да се прави МУЗИКА!“.
Мой приятел, духовник, когато говори за подходящото пеене в храма, често казва: „Ако отидеш при президента на републиката, троснато ли ще му говориш? Дали той би те чул, ако се обърнеш към него с тон, с който сякаш се караш? А какво пък тогава трябва да е обръщението ни — казва отчето — към Домовладиката на вселената.” Наистина реторичен въпрос.
Този, който насърчава певците да пеят силово в храма, е много далече от правилното разбиране за музикалната страна на богослужението и свързания с нея динамичен баланс. Чувал съм — а вероятно и вие — за някой гръмогласен певец: „Ей, това е певец, като викне, та да се чуе…“. Наистина жалко за такива мнения, а още по-жалко за тези, които им дават ухо.
Разбира се, има певци, които са надарени по природа със силни гласове. Но, забележете, тяхно задължение е да използат гласовете си пестеливо, да ги направляват и дозират силата им. Особено в храма.
Освен изброените причини прекалено силното пеене може да доведе и до сериозни вокални травми, които отшумяват бавно.
Когато пеенето в църква е силово, то пречи и на служещите духовници, защото затруднява молитвата, която те отправят. В случаите, при които някой музицира като „вагнерова туба“ [2], духовникът би могъл така да се стъписа, че да не чуе дори собствените си мисли. На едно място митрополит Иларион Алфеев (който е и композитор) споделя, че в дългогодишната си практика като духовник е чувал много хорови състави, но малко от тях са поднасяли наистина задоволително църковно пеене. В повечето случаи, твърди владиката, е трябвало да се абстрахира от пеенето, за да може да се съсредоточи на молитвата. И това, представете си, е казано за пеенето в Църква, която има много по-дълга традиция в хоровото дело от нас, българите.
Покойният руски талантлив челист Ростропович разказвал история, случила се по време на серия концерти, изнасяни от него в миньорски градове: той свирил силно, а хората не се вслушвали, а си говорили на битови теми. Той започнал да свири още по-силно, и присъстващите започвали да говорят още по-силно, все едно им пречел. Изведнъж инструменталистът сменил динамиката на музицирането си, като започнал да свири много тихо, пианисимо [3]. Тогава присъстващите млъкнали и наострили слух за музиката му.
Нещо, което не бива да забравяме никога, е това, че славеят, а не гаргата с нейния пронизителен глас е символ на красиво, завладяващо и носещо наслада пеене. Нека помним и това, че в пеенето, а и в музиката като цяло, основен дял има естетиката. Тя подсказва на певеца къде да отпусне гласа си повече, какви нюанси да му придаде. Именно в това е красотата на пеенето — в демонстрирането на способността да произвеждаш различни темброви оттенъци.
Има едно правило, изковано на провелия се през 7 в. Шести вселенски събор, което гласи: „Онези, които влизат да пеят в църквата, да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък и да не въвеждат нищо несъобразно и несвойствено на църквата, а с голямо внимание и умиление да пеят на Бога…” (75-то правило). Виждате ли какво са установили отците преди повече от тринадесет столетия — певците да не употребяват безчинни викания, да не насилват естеството до крясък… Така че нека оставим викането за стадионите, където никой (извън терена) не претендира за усет и изкуство.
Бележки:
[1] Знак, чрез който се записва в партитурата силата на звученето – fff – forte fortissimo – форте фортисимо, или най-силно.
[2] Меден духов музикален инструмент, първоначално изработен по поръчка на немския композитор (чието име носи), който го ползва в свои произведения.
[3] pp – pianissimo – пианисимо, или много тихо.
Източник: Богоносци
Фотография: Антон Черепок
