Да приемем Христос в сърцата си! Слово за Вход Господен
Съпогребали се с Тебе,
в кръщението, Христе Боже,
сподобихме се чрез Твоето Възкресение с вечен живот
и като пеем, викаме: “Осанна във висините!
Благословен е който иде в името Господне!“
Тропар на Неделя Връбница
Светът вече не живее с духовни събития. Затова и не ги очаква с трепет и вдъхновение, а само някак си ги споменава и отбягва в своя забързан календар. А преди, в тогавашното време, с духовните празници е съобразявал всичко свое и ги е превръщал в стожери на мирогледа на цели поколения. В тях се е оглеждал като в огледало и е надграждал представата си за реалността.
Но това е съзнателен избор, който е направен, когато човекът се е отдалечил съзнателно от Спасителя Христос и Неговия завет на мира и любовта. Това е неговата присъда и самопроклятие. Но заблуждаваните не знаят, че са заблуждавани.
Ние, вярващите християни, които сме решили да последваме Пречистия Иисус и да изградим живота си според Светото Евангелие, сме повече от убедени, че в този свят от лъжи и демони за нас това е единственият верен път към вечността. Това е истината, пречиста и изречена! Затова отдаваме почит и величание на Светия Вход Господен, като тържество пред тържеството, Пасха преди Пасха. Няма как да не говорим за него с патос и религиозен възторг, ако искаме да влезем в Неговия смисъл и значение в духовния живот на Светото Православие. Някои го наричат „романтичен“ и трябва да бъдат разбрани…
Защото това е празникът на признанието на Бога пред Неговия народ, като символ на цялото паднало човечество. Хората не само приели пратеника Божи, Единородния Му Син, но и Го посрещнали с отворени, искрени сърца. Тайната на това посрещане е в това да Го приемем не просто с небрежната лекомисленост на модерните хора, или в могъщество и слава, но в смирение и простота. Без светлини и фанфари, обграден от верноподаници и опиянени почитатели, а като обикновен, нормален, сякаш един от тях – облечен с прости одежди и възседнал едно неизвестно осле. Не като император, а поданик, не като господар, а слуга. И това те засвидетелствали с палмови клони и цветя, с които оградили Него и учениците Му.
Най-важното – в естественост и достъпност, без маската и общовъзприетото лицемерие на силните на деня. Някак си един от тях, като човек, който е пратеник, идващ при своите си. Виждали са очите Му, усещали са дъха Му, разговаряли са с учениците Му.
Тази естественост и ненатрапливост липсва на света сега. Съвременният човек прилича на птица в клетка, отглеждана от господаря си ежедневно, хранена последователно с отровена храна и държана под наблюдение, за да бъде първо укротена, а после употребена по предназначение. Полезна за врага на нашето спасение и пагубна за самата себе си.
Това е урок, но и насока за всеки един от нас, ние трябва да приемем празника с отворено сърце и душа, и най-вече, изпълнени с признателност и благодарност. Далеч от култовото великолепие и всякаква изискана академичност, далеч от сухата методологичност на съвременното богословие. А да го приемем като личност и само като личност, Богочовешка, стопляща и благославяща – във и чрез Христос.
В Неговият снизхождащ аристократизъм и общодостъпна реалност. В ролята Му не толкова на Бог Вседържител, а на пратеник. Самият Той изрича: “Вие сте Ми приятели. Не Ви наричам слуги, защото слугата не знае какво прави господарят Му. Нарекох ви приятели, защото съм ви известил всичко, което съм чул от Своя Отец“ (Йоан 15,14-16).
С този Вход Господен и чисто човешки ход из града на мира, Той ни протяга ръка и от нас зависи дали ще я приемем. Ние решаваме дали да останем в нашето ежедневно съмнение, в зоната на сянката и притихналия здрач, или ще излезем от нея с просветлени лица, изпълнени с благодат и вдъхновение. Ще се доближим ли до Него, или ще останем безразлични, а после ще изостанем и ще се отдалечим някъде далече, подхвърляни от стихиите на света и застинали в калното ежедневие.
Нека всеки от нас направи своя избор – дали да разгори вярата си, или да остане със застинал поглед, взрян в сегашното нищо. Безпредметен, сух, безличен, светски… Като птица, която не иска да разчупи клетката, а да остане вътре, в плен.
Нека всеки се опита да полети с Него като остави миналото и земята далеч под себе си. Дори и да пропадне в своето маловерие. Също както посрещналите Го, които само след няколко дни ще заменят възгласите „Осанна!“ с „Разпни го!“. Но после нека бъде като благоразумния разбойник на Кръста и Го познае и призове в дълбоко покаяние, разтърсен от всичко, което е видял и съпреживял. Осъзнал се, дошъл на себе си…
И ние въпреки всичко пак да намерим сили да се обърнем към Него, за да Го приемем в тържеството на вечната и неизказана Пасха. Но искрено и чисто, не в светлината на общоприетия празник, а дълбоко в себе си, като печат огнен и трептящ, решени да се променим, тръгвайки след Него и спазвайки Словото Му навсякъде и във всичко. Преобразени и просветени.
Не Той да ни въведе, а ние да Го въведем в тайната стая на душата си и да Го настаним на най-съкровеното място – там, където не пускаме никой друг. Далече, далече от символиката на върбовата клонка и суетата, търсейки светите тайнства на Неговата църква. Без страх и притеснения от онова, което ще кажат другите, или малодушните уговорки на мисълта. Разкъсвайки паяжината на общоприетата представа и навлизайки в един нов свят на вярата, изпълнен с благодат и чудеса, видими само за ония, която са я възприели и са готови да я споделят с другите.
Да предадем тази тиха лудост и на другите – като изход и алтернатива на матрицата на света. Победители по дух, а не роби, синове, а не наемници.
Защото последната дума има не смъртта, а животът, не Голгота, а Възкресението.
