Да скърбиш и да въздишаш
Велико дело ли е това – да стоиш и само да „скърбиш и въздишаш“? Очевидно, не. Какво тук може да е велико? Понякога обаче на хората категорично им се отнема възможността да извършат нещо велико. Нито едно велико дело, никакви свещени пориви. Само слабост и немощ, както при окупация или самотна старост. Остава само това смирено и лишено от блясък нещо – „да скърбиш и да въздишаш“. Но точно това може да стане причина за спасение.
В 9-а глава от Книгата на пророк Йезекиил е описано унищожението на Йерусалим. Преди това Господ във видение показал на пророка греховете на жителите на града, и ето, те са прекалено големи. Бог откривал мерзост след мерзост, говорейки: „Затова и Аз ще почна да действувам с ярост; окото Ми не ще пожали, и не ще се смиля; и макар те да викат със силен глас на ушите Ми, – не ще ги чуя“ (Йез. 8:18). Това са страшни думи, противоречащи на нашата вътрешна самоувереност в това, че Бог винаги ще ни приеме, щом Го призовем. Страшни думи, тъй като има времена, когато и молитвата не може да спаси започналия да се моли грешник. „Макар те да викат със силен глас на ушите Ми, – не ще ги чуя…“
Хората грешат, традиционно обръщайки гръб на светините, като се правят, че няма Бог. Точно както св. ап. Павел казва: “…дошли до безчувствие, те се предадоха на разпътство и ненаситно вършат всяка нечистота“ (Ефесяни 4:19). А ние ден след ден говорим: “Кайте се, молете се, докато не е късно. Обърнете се към Бога с цялото си сърце“. Говорим с тази увереност, че Бог ще приеме човека във всеки случай. Но…“няма да ги чуя“, казва Той чрез пророка. Не само в книгата на пророк Йезекиил се казва нещо подобно, но и при пророк Йеремия: “… ето, ще напратя върху им нещастие, от което не могат се избави, и когато викнат към Мене, няма да ги чуя. (Йер.11:11). И в книгата на Исая се говори за същото: “И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни“ (Ис.1:15). И ето, когато наказанието вече е определено и воплите на поразяваните грешници вече никого не могат да склонят към милост, става нещо удивително.
В ушите на пророка се чул глас: “…нека се приближат тия, които ще накажат града, всеки със своето пагубно оръжие в ръце. И ето, шестима души идат от горните врата, обърнати към север, и у всекиго в ръка пагубното му сечиво, и между тях един, облечен с ленена дреха, и на пояса му дивит… И повика Бог човека, облечен с ленена дреха и с дивит на пояс. И каза му Господ: мини презсред града, презсред Иерусалим, и тури знак по челата на людете, които скърбят, които въздишат за всички гнусотии, що се вършат сред него…“ (Йез. 9:1-4).
Трогателно е да си спомниш тези думи на всенощно богослужение, когато има помазание. Тогава свещеникът поставя с елей свещения знак на кръста върху челата на молещите се и това много прилича на картината, описана от пророка. Но да се върнем към текста. След като е нанесен знакът върху челата на скърбящите, гласът се обръща към наказващите: „А на ония чух да каже: идете след него в града и убивайте; нека вашето око не жали, и не щадете… ала не закачайте ни едного човека, който има знак, и почнете от Моето светилище…“ (Йез. 9:5-6). Ето, кога „безполезната скръб за ставащите мерзости“ се превръща в причина за спасение. Знакът е поставен и мечът е спуснат. Мечът ще заобиколи тези, които са запечатани със знака на скръбта.
Става това, което се е случило с Лот, тъй като и той, преди да се спаси от обречения град, ежедневно се мъчил в сърцето си, виждайки и слушайки беззаконни дела (вж. 2 Петр. 2:7-8). Не изобличавал, не викал, не агитирал, но скърбял и се мъчил. Затова и бил изведен за ръка непосредствено преди изливането на огъня и сярата. Оказва се, че човек може да бъде спасен само заради своята скръб по това, което се случва, дори ако не му е по силите да повлияе на ситуацията.
Старият Завет ни плаши със своята непосредствена жестокост и ние бързаме да се отвърнем и избягаме в топлите обятия на новозаветната благодат. Но да се бяга не е нужно, защото Старият и Новия Завет не си противоречат. Те са свързани с вътрешно единство и Един и Същ Бог действа и в двата. Който е достоен за новозаветната милост, той и ще получи милост. Който се е ожесточил докрай, ще го постигне старозаветната строгост. Трябва да се вглеждаме в картините, изобразени от пророците. Това са картини правдиви и истинни, които се случват и днес.
Също си струва да отбележим, че поставянето на печатите на челата и последвалото изтребление приличат на Пасха, на историята на Изхода (Изхода на евреите от Египет – бел. прев.). С тази разлика, че тогава знакът се е слагал на рамките на вратите, не на челата. И тогава това ставало с кръвта на агне, а не с чернилката на невидим писар. Там Ангелът на изтреблението се спуснал върху египтяните, тоест поразявал враговете на Божия народ. А тук сам народът се е превърнал в злодей, с изключение на едно малцинство.
Не на всички е дадено да влияят на обкръжаващия ги свят могъщо и действено. Но на всички е вменено като задължение да имат сърце чувствително, „обрязано“, и да дават на случващите се процеси нравствена оценка. И в случаите, когато всичко е много зле, но няма как да се повлияе върху ситуацията, от човека в крайна сметка се иска скръб, печал и въздишка. Само това вече отличава човека в Божиите очи. Само заради това мечът на изтребителя ще премине редом до каещия се, но няма да го докосне в деня, в който милостта ще отстъпи на справедливостта. I www.pravoslavie.ru
Превод: монахиня Ксения Станева
