Две години без архим. проф. Павел Стефанов
Преди няколко седмици имах възможността да посетя катедрата по теология към Шуменския университет. Малкото помещение на последния етаж в трети корпус до Ректората се е запазило същото, както преди четири години, когато все още бях студент. Обзавеждането, компютрите, картините по стената с гледки от различни манастири в България, всичко е същото. Една фотография обаче, поставена на светло място близо до прозореца, ме смути. Фотографията съм я правил аз, но човекът на нея вече го няма. Днес се навършват две години откакто ни напусна архимандрит проф. Павел Стефанов. (Вероятно днес! Така и не разбрахме, кога точно си е отишъл. Намериха го дни след смъртта му.)
Времето лети. Спомените избледняват, но една липса продължава да се чувства дълбоко. Липсва ни едно високо научно присъствие, но не само в широките академични коридори, просторните аудитории, слънчевите пейки пред Ректората на ШУ. Онзи възрастен, побеляващ чудак със синьото яке и малкия син сак, с чантата за лаптоп и с ококорения поглед над късогледите очила, когато се взираше в екрана. Липсва онази фигура, която преминаваше ЖП прелеза в посока към квартал Тракия, по малките каменисти пътеки, за да се прибере у дома и отново да застане пред компютъра и да пише, да пише, да пише – книги, монографии, статии, рецензии, преводи, проповеди, публикации, коментари по форумите, понякога хапливи и нападателни, но истинни и честни. Липсва ни най-вече тук – в мрежата, в интернет пространството, което сякаш предпочиташе пред досадните аудитории с вечно незаинтересованите студенти, дошли да изкарат едно образование, да получат тройка по милост и диплома без покритие. Е, при отец Павел не им се получаваше.
Трудно можеше човек да премине своето обучение, без да научи нещо ново при него, без да покрие един среден санитарен минимум от знания, да получи необходимата ориентираност в изследваната материя и достатъчно познание за историческите извори и съвременна библиография, т.е. без да получи широта на погледа, без доктринална ограниченост, но в същото време автентично православна. Да, православна! Отец Павел държеше неотклонно православната ориентираност, въпреки критиките, които получаваше от някои „ултраправославни“ формирования, неразпознаващи западното влияние, под което се намираха. А архимандритът го виждаше. Посветил много от своите трудове на древните християнски секти и лъжеучения, той умееше да диагностицира метастазите в Православната църква. Критикуваше старостилските разколи, заради католическите и гностически ереси, които изповядват и правеше това аргументирано.
И въпреки всичко, си оставаше един чудак, като изваден от Чудомировите разкази. Студентите му никога няма да забравят един изпит по история на религиите, провел се в същата тази катедра, където днес виси образът му с годините 1948-2012. Тъй като на първо явяване групата била малка, изпитът протичал там, пък и за да може свободно о. Павел да броди из мрежата, докато чака „обичните му“ студентски писания. Изведнъж отец Павел изохкал тежко, надигнал се и се строполил на бюрото със забито лице в клавиатурата. Студентите се стреснали, мислейки си че му е станало нещо, но той бързо надигнал поглед и продумал: „Майкъл Джексън е умрял“. При тази новина изходът от изпита бил доста неприятен за студентите и те били върнати да доучват за поправителната сесия. В следващите няколко дни блогът на архимандрита изобилстваше от клипове и информация за Краля на попа.
Преди време в друг университет в кратка пауза по време на лекция по руска литература, преподавателят ни разказа следната случка: „Един ден реших да пусна в един литературен форум анкета за живота и поезията на Борис Пастернак, очаквайки да видя доколко студентите и някои литературни критици са запознати с някои рядко засягани въпроси, свързани с неговото творчество. След няколко часа се появи първият и последен отговор, представляващ изчерпателен фактологичен анализ на специфичната насоченост на моите въпроси. Авторът се беше подписал с никнейма: archiman. В последствие разбрах, че това е моят колега от Шумен архимандрит Павел Стефанов. Този странен и изключително невъзпитан човек, беше по-запознат и можеше свободно да анализира въпроси, за които мои колеги професори и специалисти си нямат хабер.“
И това не е единственият случай, в който съм попадал на разговор за архимандрит Павел от хора, които не са му били близки, нито са знаели, че го познавам. По време на научна конференция в друг български университет, когато един от организаторите разбра, че съм завършил Шуменския университет, ми разказа за една случка с архимандрит, по това време доцент в Шумен по богословие. Конференцията била на историческа тематика. Никой не очаквал обаче, че „поп от провинциален университет“ ще успее аргументирано да обори тезите на половината от докладчиците и че никой няма да успее да отправи адекватна критика към неговото изказване. Участието на архимандрита в конференцията внесла колорит, който разчупил формалността на подобно мероприятие.
И не само тези, но и много други случки се споделяха и споделят в разговори и в интернет пространството за архимандрит Павел Стефанов. И винаги с една приятна усмивка. След неговата смърт създадохме страница във фейсбук в негова памет. Показателни бяха множеството коментари и съобщения на различни хора общували с него в интернет, много от които никога не са го виждали. Съжалението, тъгата и благодарността бяха преобладаващи. Интересно ми беше как този човек, който трудно общуваше, без да засегне някого (съзнателно или несъзнателно), беше предизвикал такова силно уважение и респект, а неговата загуба – огромна празнота. Странно, но факт.
Няколко месеца след неговата смърт с мен се свърза една жена от Америка, която е контактувала с него само по интернет. Тя беше съкрушена и не можеше да разбере как е възможно такъв човек да не е получил навременна лекарска помощ. Трябваше да й спестя факта, че отец Павел беше намерен четири дни след смъртта си, след най-горещите летни дни, сам в банята на апартамента си в един ужасяващ вид. Трябваше да ѝ спестя факта, че го изпратиха шепа хора и че Православната църква, с която той безрезервно се отъждествяваше и на която беше архимандрит, не счете за необходимо да изпрати епископ на неговото погребение.
Днес в Шуменския университет все още няма аудитория, посветена на първия монах-професор в новата ни история, на първия български богослов – член на Нюйоркската академия на науките, на първия български сериозен изследовател в България и източна Европа на гностицизма и монтанизма. Трудовете му – проповеди, шест книги и пособия по богословие (завършеният учебник по история на поместните православни църкви) все още не са издадени на хартиен или дори на електронен носител, а тиражът (200 бр.) на обстойното му изследване на монтанизма – „Лирата на Параклита“ е изчерпан и представлява библиографска рядкост. Дано някой днес поеме грижа за тези уникални трудове – да бъдат издадени или дигитализирани, за да не изчезнат безвъзвратно и годините усилен труд на архимандрит Павел Стефанов да се окажат напразни.
Бог да го прости и вечна да бъде паметта му!
