Демоните на рутината

Беше Задушница преди Великия пост. Голяма задушница.

Навън ставаше все по-студено и мрачно. Беше привечер. Отивах в храма, за да запаля свещ – за живите, за мъртвите…

Свещеникът тъкмо щеше да си тръгва. Бяха останали само двете клисарки и едно момче – вероятно роднина или приятел на едната от тях. Попитах какво се случва, работи ли храма (нямаше още 18 ч.)? Обясниха ми, че затваряли. Храмът работел до 17:30, а вече беше минало 17:40. Изглежда бях нещо като нарушител и очевидно трябваше да “побързам“.

Почувствах се като в мол…

Но нали бях при Твореца, защо трябваше да бъда “по-експедитивен“?! Имах да Mу споделя някои неща. Исках да Го помоля за други… Нямах намерение да “пазарувам“ нищо от Него.

Отидох до свещниците. Бяха изгасени. Едната от клисарките запали кандилцето, от което пък аз да запаля свещта си. И вече почти приключвах с отстраняването на част от восъка от фитилчето, когато отново се натъкнах на клисарка. Беше другата.

Бързаше да изгаси пламъчето. Изчаках я търпеливо, наблюдавайки невротичното й настървение, след което й обясних, че то е било запалено заради мен. Изглежда тези мои думи й прозвучаха като най-груб цинизъм и видимо я разгневиха. Жената се намръщи, изгледа ме зловещо, но нямаше как и трябваше да запали пламъчето отново. Опита се, но то угасна. Тя изруга, хвърли гневно кибрита и отиде да търси друг източник на огън…

Има три типа поведение, които замърсяват и давят в духовната си тиня божественото в човешкия облик – предателството, неблагодарността и лошото възпитание.

Но да се върнем към клисарката…

Тъй като не намираше нищо, й предложих запалката си, но тя, разбира се, не я взе. Все пак накрая пламъчето беше запалено и аз реших вече да пристъпя към разговора си с Твореца. И изведнъж нещо раздра мислите ми, като куршум. Беше невъзпитаната възрастна жена. Изглежда пламъчето не я беше успокоило и тя искаше да приключвам молитвата си колкото се може по-бързо. Като в пробната на някой магазин, като избиране на парфюм…

* * *

Веднъж във фейсбук един свещеник бе постнал снимки от храма, в който служи, придружени с надпис: “В края на РАБОТНИЯ ден“… Позволих си да му споделя мнението си, че храмът е не просто работно място и Бог не е просто някакъв крупен работодател, а свещенството (ръкоположението), освен тайнство, е и призвание. И че той, като свещеник (ръкоположен, не нает на работа), трябва да отива в храма с мисъл и любов към Създателя, а не да си гледа часовника колко остава до края на “работното му време“. Подобно отношение на духовник и то именно свещеник, който ежедневно е сред миряните и е най-близо до тях и проблемите им, е унизително, неадекватно и обидно за всеки вярващ и богомолец.

Питах се, имам ли право, резонно ли е да обвинявам възрастната клисарка за грубото й поведение, при положение, че част от духовенството в църквата споделя нейната нетърпеливост и изнервеност от богомолците?!

И в мъглата от въпроси се очертава силуетът на една дума. Рутина…

Ще рече, свикване, срастване, душевно угояване, движение по инерция… А един светец беше казал, че този, който се движи по течението (т.е. по инерция); на когото сетивата му са ‘претръпнали; който е спрял да си задава въпроси, рано или късно (но неминуемо) ще потъне.

Рутината. Онази вечна, всевластна и всепобеждаваща сила, която кара патолозите да се шегуват над човешки трупове; онази рутина, която кара някои (Божии) служители да си мислят, че църквата е просто работно място, онова епично “свикване“, което е истинското зло и което разяжда всичко красиво, светло и смислено в този свят.

Дяволът знае, че хората умеят и дори обичат да свикват. Да привикват. Хората свикнаха с нацизма, с комунизма, с обезценяването, оскотяването и опростачването. Хората свикнаха Иисус да им продава телефони, а Дон Кихот – салам.

Изобщо хората свикват и това свикване е като незабележима пълзяща сила, донасяща тих преврат в душите ни. Искаш да навредиш на някого? Не му причинявай зло, накарай го да свикне с него.
С пошлото, с евтиното, с грозното…

Помните ли как допреди десетина години думата “чалга“ беше мръсна дума, а нейните апологети се приемаха едва ли не за духовни и интелектуални маргинали? Имаше дори комерсиални медии, които въпреки загубата на рейтинг, категорично я бойкотираха. Пазеха се от нея. Срамуваха се.
Днес вече е друго.

Днес срам няма. Днес вече сме “израснали“, свикнали сме. Добили сме рутина, която е като душевна лой. А залояса ли съзнанието, ояде ли се душата, рутината е последният пирон в ковчега на (бого)човешкия ни облик.

И именно така ще ни победи Антихристът в последните времена. Не с огън и меч, не с насилие и жестокост. Ще бръкне дълбоко в нашите души и съзнания и ще извади оттам най-безотказното оръжие – нашата рутина, нашите навици, свикването и привикването ни към всичко, за да я обърне срещу самите нас.

Затова Христос дойде, да се бори не за нашите тела, за мимолетното ни и имагинерно земно “щастие“, а за душите ни, за нашата будност. Те са Божието дихание, а където има дихание, има и живот, който обезсилва плесента на рутината и не позволява от нея като плевел да избуят делата на Антихриста…