Добрите християни
Свещ. Лъчезар Лазаров
Преди години бях писал нещо за благочестието и за хората, които посещават редовно богослужението в храма. Разбира се, става въпрос за православния храм. Ние, православните, добре знаем, че няма нито друга църква, нито друг храм, освен ортодоксалните, макар да приемаме за братя всички хора, стига да не хулят Бога. А дори да правят и други, големи и смъртни грехове, ние отново ги обичаме, но като чужденци. Това е друг въпрос.
Та след като потърсих из компютъра и записките си, не можах да намеря текста, затова реших отново да напиша няколко реда за тези добре познати на нас – живите членове на Църквата, добродетели: благочестието и редовното посещение на богослужението в храма.
Споделям моя си опит от четенето на художествена и богословска (християнска) литература… Та ако щете – и от научна. Винаги си спомням от едно до няколко изречения на страница, не повече. Последното за мен означава, че това е било най-важното, но сам зная, че не съм от най-паметливите. Това е една от причините да започна да пиша. Истина е, въпреки че звучи като шега…
И сега ще започна с това, което си спомням от стария, изгубен ръкопис. В началото бях казал, че съм доста спокоен за благочестивите християни, които редовно посещават богослужението. Бях ги поощрил и с други слова, защото си спомням, че някои от енориашите ми, прочитайки текста, се бяха почувствали поласкани и ми благодариха за това. Аз пък отвърнах, че наистина го мисля и желая да продължават в този дух, дори да усилват ревността си към храма и молитвата, поста и всичко, което повелява хилядолетната православна традиция, непозната и неразгадана за всички останали, а най-вече за протестантите. Нищо лично, на тях просто им липсват една дузина векове, че и повече…
Ето че се отваря случай отново да споделя същото мнение, то не се е променило. Само че не зная дали времето, в което трябваше да си говорим за разликата между „добрите християни“ и останалите, рядко влизащи в храма, не отмина. Какво имам предвид? Това, че днес те стават все по-малко; това, че днес няколко науки, бидейки векове наред в принципна антиномия, днес се обединяват в тезата за човешкото добротворство като напълно достатъчно за съвременния, модерен човек. Тази теоретична и лицемерна позиция е добре изградена и развита в съответните науки. Казвам „лицемерна“, защото нейната декларативност е от видна, по-видна. Тя остава празен лозунг, демагогия и чист съвременен популизъм, защото не предлага необходимата мотивация. Не е изяснен и обектът на това социално дело. Обикновено той обхваща целия социум и затова се проваля, превръща се в безобра̀зно харчене на средства и пр. Дори да приемем, че научното добротворство сработи заради и със съвременните икономически методи, то никога не може да се сравни с християнската добродетелност, в чиято основа е сам Бог, и която се заключава в трите основни християнски добродетели: вярата, надеждата и любовта. А техният обект е не кой да е, а нашият ближен и обичан събрат.
Не на последно място трябва да се отбележи и това, че православният християнин, със своята двухилядолетна църковна житийно-битийна традиция, вече не е обект на коментар, а благочестивото му поведение не представлява дори и интересна феноменология за съвременните учени, подходяща за анализ от страна на етиката, философията и психологията. Ако пък случайно го разглеждат, те се отнасят лековато и елементарно към хилядолетната традиция на аскетизма и благочестието. Не се интересуват от техните постижения, не искат да чуят за светостта, за духовната мощ и богословието на мирните воини – монасите. Отричат християнството като първопричина на съвременното европейско изкуство и култура. Нещо повече: обявяват божествените чудеса за лъжа и измама, след като добре знаят, че не са.
Той, благочестивият православен християнин, вече не е необходим. Той е ненужен. Затова учените, заедно с управляващите, не виждат нуждата от реална християнска дисциплина в училище, в началния курс, където тя е жизненонеобходима.
Дали преувеличавам? Съвсем не. Само една препратка. На Запад също християнската традиция е излишна, затова в Западна Европа са предвидени за събаряне, и в момента се събарят, стотици храмове. Но това е друго. Там християнството непрекъснато се видоизменя. Това е пътят на всички западни християнски деноминации. Това е начинът да бъдат модерни и да продължат да съществуват, макар и без храмове. Ако бъдем откровени, в тях, с малки изключения, отдавна нямаше богослужение. Там е важен църковният данък.
Но основната тема е за православното християнство и аз (разбира се, не само аз) със сигурност зная защо се стигна дотук. Православното християнство, за разлика от западните деноминации, не е изменчиво. Неговата неизменяемост е основното му богатство, защото то остава вярно на Христос, който е Същият вчера, днес и во веки. Човекът също не се изменя. Той, в болшинството си остава лицемерен и зъл. Нима злината ни не ескалира през вековете? Напротив. Именно защото знаеше това, Христос ни заръча да обичаме злите, тъй както и Бог ги обича, и ще им изпраща и слънце и дъжд, докато това бъде възможно… И ако и ние ги обичаме, само тогава ще можем да се наречем синове на Всевишния! Но и това е друго.
Става въпрос за православно-християнската нравственост, която се движи между два полюса: грехът и изкуплението, вината и опрощението! Ето го нравственият закон, който е абсолютна антиномия на съвременния морал, разработван в Европа чрез философията, етиката и психологията още от времето на Хитлер, че и преди това.
Доколко западното християнство днес е изкупителна религия, е друг въпрос, който не ни интересува, но източното Православие е такава вяра – в пълния смисъл на думата, защото в центъра на нейните традиция, латрия и изповедание стои Изкупителят, Живият Богочовек Христос. Той беше разпънат на Кръста и изкупи човечеството… Но Той продължава да изкупва всеки кръщаващ се, продължава да изкупва всеки каещ се… А щом има благочестиви и каещи се, значи има грях, значи има и вина… И ние знаем, че ги има, защото всеки ден падаме в грехове – това ни казва нашата съвест, чийто глас психоаналитичните науки днес упорито заглушават.
Някой би казал, че понятията грях и вина са приемливи за днешните науки, и може би ще бъде прав. Но те се приемат като нещо субстанциално, отделно от човека, носещо собствена същност и природа, което същите науки „знаят“ как да премахнат от страдащия и гузен човек… Ето тук няма да се съглася, а вероятно и повечето от вас – също. Защо ли? Първо, защото грехът и злото не са субстанциални явления, а са болест, която разболява доброто Божие творение (както тъмнината заема мястото на светлината) и негов Изкупител и Спасител стана сам Бог, Който лекувайки болното си творение, го спаси от духовна и физическа смърт. И второ, защото, неосъзнавайки и отказвайки да приемат горното, именно там психиатрията, психологията, психотерапията, психоанализата и т.н., се провалиха и преминаха към друга методика: бавно, постепенно, но сигурно те започнаха да убеждават хората, че няма нравствен закон. А щом няма нравствен закон, то тогава няма грях, няма и вина! Ето перфектното решение! Нямаш грешен ход, човече! Каквото и да направиш, каквото и да кажеш, каквото и да желаеш – ти имаш право на това; прочее, бъди какъвто пожелаеш, бъди щастлив! (Макар всред приелите тези послания да виждаме най-нещастните и объркани хора).
Въпреки че така казани, тези послания звучат грубо… Може би никой не ги казва така, пък може и да ги казват? Но до това мнение се стигна много последователно и целенасочено. Впрочем няма да сбъркаме, ако кажем, че вече няма мнения. Всяко мнение неусетно се превръща в идеология, а оттам, чрез електронните медии – в матрица! И го направиха медиите.
„Да бъде матрица! – И бидѐ матрица.“ … Филмовата индустрия, рекламите, рок-грохотът и всичко останало… Те накараха човека да гледа убийства и оръжия, без да му трепка окото, без да се възмущава, дори с усмивка на лицето… Представяте ли си какво представлява този смях от богословска гледна точка? Абсолютна блуд. … Те превърнаха човека в убиец. И не зная колко е преносно, в случая, значението на съществителното, защото смятам, че да убиваш „на игра“ не е никак безобидно… Но индустрията процъфтява. И ако по телевизията има някаква имитация на контрол, то в интернет няма. Как мислите, може би всичко това стана случайно, просто такъв беше естественият ход на историята?
Сега ще се върна на границите „грях и изкупление“, където се движи благочестивият християнски морал. Не ви ли се струва, че в контекста на горното вече е някак си неуместно да говорим за това? Времето му като че ли отмина?
Не! Не и за истинските православни и благочестиви християни. Не и за нас!
Колкото по-ненужни ставаме, толкова по-добре. И на нас този свят не ни е нужен. И да се вълнуваме от проблемите му, които сам той си създаде, като отрече християнската нравственост, и на нас не ни е необходимо. Лошо е, че той ще отвлече от Църквата много хора, които ще се поддадат на брътвежите му за безсмислието на църковната традиция. За овчедушието на вярващите, за комфорта на християнина в храма… Но не и ние! За нас безнравствеността е равна на невменяемост. И нима безнравственият човек не е нравствено невменяем? Дори и ние се превръщаме в такива, когато напуснем спасителния кораб – Църквата и изоставим единствения си Спасител и Изкупител. Как се случва това? Като пропуснем да започнем седмицата си, в първите часове на първия ден, с благодарност (Евхаристия) към Него – Изкупителя, Който е в олтара, на Престола, в потира… А нас ни няма там.
И понеже, казваше един мъдрец, ще се върнем там, откъдето сме дошли, да направя така и аз.
Спокоен съм за благочестивите и добри християни, които посещават богослужението всяка неделя и на всеки празник. Отначало – докрай… Да. Те може да страдат от най-различни психо-физични болести, но Сам Христос е техният Лекар. Древният канон гласи, че ако някой мирянин не дойде три пъти на св. Литургия, то енорийският свещеник трябва да го посети в дома му. И добре ще да е, ако го завари болен, на легло, защото всяка друга причина, повярвайте, ще е по-страшна от която и да било физическа болест.
