Души, ухаещи на смърт
Колко често ние, вярващите, чуваме от хората около нас да казват: “Животът е кратък. Затова яж, пий, носи си новите дрехи. Каквото изживееш, то остава!“ И това твърдение се е превърнало в екзистенциална сентенция и лична концепция за всички невярващи, които са потопени в нечистите стихии на света. То отразява не само техния типично светски начин на мислене, но е плод и на пълното неразбиране на истинския смисъл на живота. Който някак винаги остава притаен отвъд блясъка на общоприетите понятия и изтласкан в периферията на всеобщия панаир на суетата още от „создание мира“.
Плод на любимата игра на бесовете със сетивата на хората, в борбата на сатаната да ги измами и отклони от тесния път към спасението. Глас отляво и отдолу, а не отдясно и свише. Подземен и подмолен, а не небесен и благословен. Но колко струва един живот, в който няма духовност? Има ли въобще някаква тежест в безкрайния поток на вечността? Защо човек се ражда и минава по своя път? Какъв е смисълът на всичко? Защо го връхлитат страдания, болести и изкушения в училището на живота, в което няма почивни дни? Защо е всичко, ако не за да преоткрие той съкровения смисъл на своя кратък престой, именно в отношението си към Твореца, защото без Него е просто разбита мозайка – пъстра, разпиляна и напълно безсмислена. Суета и болка се сменят в един порядък, който носи само умора и тегота. Животът като незаслужен дар от Бога има своята правилна посока и цел, само ако е осмислен от идеята за Него. Отразена не само в някаква пантеистична доктрина или потопена в блудкавата мистерия на езотериката, а във и от светлината на Спасителя Христос. Хората, които са повярвали и са решили да Го следват, винаги ще бъдат за другите „страници“, „чудаци“ и „мечтатели“, или просто „луди“. “Безумни“, както ги нарича апостолът на народите свети апостол Павел. Защото са призвани и докоснати, а душите им са възпламенени от небесния огън и са посетени от необяснимата, преобразяваща сила на Божията благодат. Без нейното тихо посещение няма как да бъде прозряна истината и осмислена реалността. И това е истинската причина верните да изглеждат така в очите на околните.
А те? Най-страшното за тях е не само, че не са преоткрили истинския смисъл на съществуването си, но и са превърнали мисленето си в житейска присъда за всички, които не желаят да го споделят. И онези, които излизат от наложения коректив, са подложени на присмех, осъждане и оплюване. Според тях вярващите позволяват „животът да мине покрай тях“ и остават встрани от потока съблазнителни „ценности“. Те са „заблудени“ и нещо повече – сами са решили да живеят в тази заблуда. Сами са решили да се отдръпнат и дори да носят бремето на оценките на другите като социални аутсайдери.
Истината е друга – вярващите носят печата на вечността и преживяват истински своя живот – осмислен, обнадежден и просветен от идеята за спасение. Те не са заблудени, а осветени от Божието присъствие във всичко около себе си и могат в „Неговата светлина да видят светлина“ (Пс. 36:10). Душите им са потопени в утехите на Неговата благодат и живеят истински и пълноценно отвъд привидното добро и зло. Те носят печата на безсмъртието. Защото ухаят, искрят и заразяват с вяра и любов всички около себе си.
А душите на неповярвалите са печални, тъжни и мрачни, и са останали встрани от животворящото учение на Христос. В този дух е и наставлението на един от боговидците на светото Православие на 20 в., свети Николай Велимирович: “Тези, които са далеч от Христопознанието, които отхвърлят Христа или се опълчват срещу Него, носят в себе си ухание на смърт, защото не знаят нищо за това, което е след смъртта. Смъртта пълновластно властва над живота им. Смъртта населява всички части на душата им. Погледът им не стига по-далеч от гроба. Затова тези души миришат на смърт. Защото миризмата на душата им се разпростира в зависимост от крайната точка, която достига погледът им: ако това е гробът, то душите им миришат на смърт, а ако тази точка е живият Бог и небесното царство, душите им благоухаят на живот.“
Едните са мъртви, които мислят, че са живи, а другите са живи, въпреки че ги мислят за мъртви. И за двете групи се отнася обратната перспектива – на живота и смъртта. Но смъртта като богословска категория е тъждествена с греха, като поражение, болест, пролом, отстъпление. Липса на благодат. Болните мислят, че са здрави, а здравите – че само и единствено те са осъзнали дълбочината на пораженията на болните. Въпрос на висш християнски дълг е ние, здравите и пребъдващи в Христос, да благовестим за Него на света! Да се опитаме да бъдем пратеници на Лекаря Христос, като с живата вода на вечната Витезда – светата Църква, да изпълняваме изцеряващата си мисия. С пример, слово и дела да пръскаме светлината на Спасителя и да прогоним зловонието от техните разкъсани души. Неговото благоухание да разпръсне мириса на смърт и да бъдат посетени от Божията благодат. Така да преоткрият смисъла на всичко и да преосмислят целия си житейски път с покаяние, но и с надежда за обновление и път към Спасителя Христос. Затова да не щадим себе си, а да бъдем искрящи светилници, които щедро пръскат светлина, да не търсим фалшивата им благодарност, а да бъдем до тях, въпреки болката, която ни причиняват, да преодоляваме изкушенията, като помним завета на св. ап. Павел: “злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се“ (1 Кор. 4:12).
