Есе за сърцето

Всички сме грешни! Дори никой да не ни е съобщил това като факт, самото ни сърце усеща себе си несъвършено. И тъкмо то, самó, за наше най-голямо щастие, сигнализира за своето несъвършенство – един непрестанно изумяващ поради автономността си акт. Нашето сърце е в нас, но не е напълно зависимо от нас. И Слава Богу! Няма по мощен критик на умa ни и по-голяма сила, която да обуздава нечестивите действия. Нашето сърце е в нас, но не се води само от нас. Иначе похотта на умa ни би съкрушила битието ни мигновено, би го направила на пух и прах, после отново – и така през цялата вечност.

Сърцето някак не умее да потулва. Неумело е в това да прибира нещо тайно от ума, колкото и нетърпим да е той към сърцето. То направо му се натрапва, постоянно го преследва, непрестанно го променя, безсънно го изледва и дори в най-дълбокия сън го застига. Природата му е такава – да изобличава и да отразява всичко с болезнена точност. Макар и да умее да понася своята нелека задача в този грехопаднал свят, не за да изобличава грехове и не за да отразява похотта е създадено сърцето, а да разкрива Божията благодат в нас и да събира силата на вечния живот в себе си. Цялата му мъка не е защото изобличава, а поради природата на това, което трябва да изобличи. Затова и несъвършенството на света се е превърнало и в негово несъвършенство. Уви! А несъвършенството няма как да не е страдание, защото е невъзпълнена и неосъществена природа на битие. На вашето и моето битие.

Всички сме грешни. Така е, но защо масовостта на явлението трябва да ни оправдава? Дали греховете на другия до мен правят моите собствени грехове незабележими или пък обезсилва злото им, или пък правят моето несъвършенство по-леко поносимо? Този въпрос би трябвало да е риторичен. Но опитът показва, че най-голямото заблуждение на традиционния християнин е тъкмо тук: “Всички са грешни!”

Ако грехът е болест на душата, то най-правилна би била аналогията с болестта на тялото. Представете си, че огромен брой хора, сред които и Вие, сте били прегледани от лекар и той е заключил: всички сте болни! Какво бихте сторили? Бихте се прибрали спокойно вкъщи, понеже не сте единственият? Едва ли. Това би било твърде мазохистично, дори и за най-закоравелия по сърце. Мисля, че всеки първо би се опитал да разбере каква е по род болестта му. И след това да разбере как да я премахне.

Сега си представете, че имате универсална книга, която съдържа всички болести и всички лекове. Мисля, че бихте я прочели от край до край. И то няколко пъти, на един дъх. Защото всеки болен човек би искал преди всичко да възвърне здравето на тялото си. Ясно е, че в противен случай нищо в света не би било възможно да се върши без мъчение.

Несъвършенството на тялото ни се проявява като страдание в действията ни. Опитайте се да строите къща без ръце, или да четете без очи, или да пеете без слух. Ще ви успокят ли, питам, болестта или недъгът на ближния вашите собствени болести и недъзи? Съвсем не, защото страданието се носи от всяко сърце поотделно и само от едно сърце – Вашето. Дори съчувствието на другите не би могло да отнеме от вашия собствен недъг. Тогава единственото решение остава лекарството. 

Как е възможно обаче, по отношение на душевните несъвършенства човек да остава така невъзмутим, след като сърцето е далеч по-чувствително от плътта? Колко ли силни са тези сърца, та да издържат на такова насилие? Един Бог знае. И само Бог знае.

Всички сме грешни. Така е, но моля Ви, опитайте се да разберете какви са вашите лични грехове. Те със сигурност не са като на брата ви, защото и в това сме уникални. И болката на брата ви не прави вашата по-малка, нито й отнема от злото, нито я прави незабележима. Всички сме грешни – това е просто констатация на едно състояние. Не само за да знаем в какво положение се намираме спрямо света, но най-вече за да започнем да търсим неговото разрешаване. Ако нямахме познанието за това духовно състояние, не бихме търсили лек.

Всички сме грешни, но дали съзираме наистина греховете си в нас? Слава на Бога, че има милостта да ни ги показва, та да не пропилеем дните си в беззакония. Видът на греха е смразяващ. Той потриса цялото същество, отвън и отвътре, безкомромисно и завинаги – и ако се срещнете с него очи в очи, без подготвени извинения,сепреобръщат всичкото ви знание, всичките ви съмнения и целият ви ум.

Слава Богу! Защото вече не ще можете и не ще искате да сте същия човек. Молете се за това. Точно както болният телом не би искал никога да възвърне своя недъг. И колко по-голямо отчаяние би настъпило тогава… Да не бъде!

Църквата не е виновна, че ние не искаме да спрем да убиваме, да крадем, да прелюбодействаме, да се клеветим едни други, да се кланяме на врачки и да вярваме на хороскопи и не е виновна най-вече, че не искаме да обичаме Бога. Всеки е отговорен за собственото си сърце и за изборите в живота си. Църквата не може да носи нашата вина, дори и да би искала да го прави. Все едно да очакваме училището да поеме вината за някой ненаучен урок. Но тя е тук, за да приема тези, които по своя воля се стремят да не грешат и да им помага по новият им житейски път. Никой не твърди, че ще станем съвършени, нито че ще успеем да избягваме винаги всички грехове, но дори и по неволя да понесем някой и друг вражески удар, битката си заслужава да се води до последния дъх. Все пак става дума за живот през вечността.

Всички сме грешни. И може би никога няма да станем светци. Трябва обаче да се знае, че въпреки това, между покаялия се и непокаялия се грешник стои бездна – бездна, която дели светогледи. Покаялите се просто придобиват непоносимост към греховете си. Насладата от греха се превръща в горчивина, комфортът на греха се превръща в мъчение. Тогава остава само един избор – да станем Нови човеци. Това е лична борба, но Бог не оставя човека сам. Не си мислете, че човешките усилия стигат, за да се извърши това обновяване, съвсем не. Истината е че, когато Бог види воля за промяна, още преди да сте се помолили за помощ, Той вече ви тегли от бездната на смъртта.¹ Та нали Бог през цялото време е чакал тъкмо това наше решение? Обновяването на покаялото се сърце е едно от големите Божии чудеса – и няма как да не го разпознаете. И няма как да не поискате това чудо да се случва постоянно в живота Ви. Верният в най-малкото и в многото е верен², защото сърцето знае наградата си.