Заветът на стареца Порфирий
Свещ. Ясен Шинев
Когато отпращал поклонниците, които идвали при него в скита Кавсокаливия, един от боговидците на Светото Православие на ХХ в., св. Порфирий, обичал да дава едно наставление: “Деца мои, да се изповядвате често, да се причастявяте и да обичате хората“ (Букет от съвети. Изповед, стр. 172). Тези негови думи са плод не само на огромния му опит като монах и подвижник, но и вид откровение свише от Духа Светаго. Те са рецепта за изцеление на неспокойните души на съвременните православни от цял свят и в кратце най-ясно и чисто дават насока за изграждане на личния ритъм на духовния живот в това бурно време. Нещо повече – те са завет и препоръчват всичко, което Светото Православие представя като синтез. Бликат от любов и смирение, чистота и простота, така проникновени в своята достъпност и неподправеност.
В тях се съдържат три елемента, които са ключови, и определят всички останали.
На първо място насочват миряните към покаянието и изповедта, като основните свети тайнства, които изпълняват първата и основна задача на подвизаващия се в Христа – помирението на човека с Бога. Покаянието е вечната, изначална проповед, която пронизва Стария завет и неговите сурови пророци не спират да отправят към народа Божи. Тези тръби Божии и камбани за съвестта на израилтяните вразумяват и заплашват, приласкават или подбуждат в безумна за останалите ревност, в зависимост от личния им темперамент и вдъхновение. После то преминава в огненото слово на св. Йоан Кръстител, който е мост между двата Завета и подготвя явяването в плът на Спасителя Христос. Неговите първи слова в историческата му и духовна мисия са продължение и дори повторение на всичко изречено. Призивът му: „Покайте се!“ е Живото слово на Всемогъщия и Всемилостив Отец, което кънти като откровение от Единородния Му Син.
По-късно, в духа на раннохристиянската традиция, и до днес покаянието продължава да е свят дълг за апостолите и духоносните старци на Източната Църква. Защото то е зов за завръщане в дома на Отца към разбунтувалите са блудни синове и дъщери, завръщане в прегръдката на всеопрощаващия баща, който очаква да ги приеме в обятията си с отворено сърце. Те туптят от превъзмогната болка и преживяно страдание, но са изпълнени с радост и трепет от очакваната среща. Защото няма как да докоснеш небето, без да се приведеш към земята. Да преклониш глава, и изпълнен с искрено разкаяние и копнеж, да потърсиш освобождаващата прошка.
Невъзможно е, ние, наследниците на нашите прародители, които носим присъдата от извършеното от тях престъпление, да се помирим с небето, без да преминем през горчилката на страданията, скръбта и пълното осъзнаване на нашата личностна окаяност. А точно в това движение навътре е ключът за успеха в нашия духовен живот, то ще ни приведе в състояние да сме поне малко достойни за изгубеното блаженство. Това е нестихващата метаноя, така внимателно и проникновено изразена и проповядвана от тези истински терапевти на болните души – подвижниците на Светото Православие. Уви, всеки от нас е прекалено грешен, омърсен и натоварен, за да си помисли, че може да общува с Бога и Неговите нетварни енергии, без да очисти съда отвътре с топлите сълзи на превъзмогнатата болка. Не може да има спасение без просветление! Но това благословено и осветено движение трябва да е насочено по истинския, чистия път, даден ни от пречистената традиция на християнския Изток – чрез духовник. Не просто пред Бога като невидимо присъствие, или пред самия себе си, а след изпитание на съвестта, пост и молитва в светото тайнство на изповедта.
Св. Порфирий Кавсокаливит
Тя ще го освободи не просто от товара на прегрешенията, но и ще го отърси от натрупаната невротичност, която вибрира в душите на съвременните хора. И проведена пред него, като „свидетел“ на тази тайнствена и съкровена връзка с Христа. А после, след разрешителната молитва, ако е допуснат, човекът ще има привилегията да се причасти със Животворящата плът и кръв на Спасителя. Така вече ще се превърне в истинска част от Тялото Христово, не само свързана и изповядваща Го с духа, но и носеща Го изцяло в себе си. Ще се превърне в истински син на светлината и воин от армията Христова. Така ще приеме забравеното лекарство, елексира на безсмъртния живот и ще затупти с пулса на своите обновени сърце и душа, превърнат в „нова твар“ и истинска икона Божия.
Тази духовна практика, по думите на атонския подвижник, следва да бъде извършвана често, за да може да се преустановят бунтовете на старата природа и неизбежните и неспирни попълзновения на поднебесните духове на злобата, които изпълняват основната задача на своя вдъхновител, дяволът – по всякакъв начин да попречат на очистването на всяка душа. Така подвизаващият се постепенно ще се превърне в „чист съсъд“, добра почва и достоен да общува с всепроникващата Божия благодат. Това е общата конструкция и постановка за спасение на всеки православен, който е решил да следва Пречистия Иисус като личен Спасител и водач по тесния път до Царството Божие. Базата на всичко, фундаментът на сградата на една пълноценна православна личност. А върху нея ще бъде изградена надстройката – чрез бликащата божествена любов към хората. Не само към Бога, в Неговото съвършенство и всемогъщество, а към любимото му творение – човекът. Но не някак абстрактно и отвлечено, а до нас.
Християнството изповядва като висша добродетел именно любовта към всички и всичко. Блажени Августин изрича в едно свое откровение: “Всички добродетели са нищо друго, освен любов във всичките ѝ проявления!“. И тази мисъл пронизва със своята космогеничност и проникновеност. Защото и търпението, и смирението, и послушанието, и верността, както и милосърдието и състраданието, са нищо друго, освен проява на любов. Но любов осъзната и приложена към всички и всичко. Към ближни и далечни, познати и непознати, благодарни и неблагодарни, приятели и дори врагове. Всичко е любов и любовта е всичко, защото „Бог е любов“ (Йоан 4:8). Тя е като слънцето, без чиито лъчи всичко увяхва и застива в мрак и сянка. Това обяснява и смисъла на Боговъплъщението и духовната мисия на Логоса, снизходил в този паднал свят, долина на смъртната сянка. Горко ни, ако не обичаме! Защото тогава не заслужаваме да бъдем истински Негови!
Затова нека ние, децата на съвременния ден, залутани в нашите трескави търсения, но решени да се спасим от представата на този самопрокълнал се свят, да вникнем в простия завет на атонския старец и да се опитаме да го следваме като пътеводител по тесния път до Царството Божие. Нека не се леним да потърсим Христос, да се разкаем за греховете си, да се причастим с безсмъртните Негови тайни и да пръскаме любов към всички и всичко, опитвайки се да сме достойни да бъдем Негови приятели и съслужители!
