Защо днес всички ненавиждат всички
Които излизат на разходка, искат да погубят всички. Които забраняват да се разхождаме, искат да ни закопаят всички и да разрушат икономиката. Които отиват в църквата, искат другите да умрат. Които не отиват в църквата в условията на пандемия, са еретици и предават Христа. Откъснеш се за малко от домашната работа, за да хвърлиш един поглед във фейсбук, но преди да си отвориш очите, от него се излива “глупаци, идиоти, паникьори, вредители, безмозъчни, убийци…”
Най-важното е да не ядете хора по време на поста – това всички много добре сме го научили. На теория. На практика аз например преди няколко дни се опитах да изям сестра си. Не беше вкусно. Да, естествено, че тя започна първа, пък аз нищо особено не казах. Но когато на Цветница се хванеш, че казваш “абе, я върви…”, изведнъж се замисляш какво всъщност правиш сега? Защо?
Няма отговор. Избухваме. Чисто емоционално са наранили самолюбието ни, додеяло ни е. Изглежда, сякаш аз нищо не правя, седя си, не закачам никого, „поправям си примуса“… а този, който ме е наранил, си ближе раните и си мисли мрачно: “дано ти гръмне в ръцете”.
Ясно е, че на всички ни е тежко, на всички са ни опънати нервите, аха-аха да се скъсат. Опънати са от тревога, от самоизолация, от недостиг на въздух – просто на нормален пролетен въздух, от еднообразната картина. В мирно време аз всяка пролет през март и април се старая да замина някъде, където има слънце и зеленина, за да издържа до май, до топлото, до ароматите…
Психиката ни не издържа; тревогата ни превзема и хората губят разум. Вече са се запасили с гречка и са си ушили маски; сега всяка сутрин започват с преглеждане на статистиките за смъртността и обсъждане как е по-добре да се умре – с апаратна вентилация или без, и дали има възможност да се презапасят с онова, кое беше там… еди-какво си лекарство, с безконтактна доставка. Тревожните ни ближни забърсват кучетата с хлор след разходка, мият подовете с Доместос, изтриват с антисептик всичко, което внасят вкъщи. И аз хихиках по този повод дотогава, докато касиерът, който работеше без маска и без ръкавици, не кихна два пъти в моите покупки. Тази взривна кихавица и ядреният облак вируси около продавача досега ми се присънват в кошмари.
Всички наоколо ужасно те вбесяват. Тези, които излизат на разходка, искат да погубят всички. Тези, които забраняват да се разхождаме, искат да ни закопаят всички и да разрушат икономиката. Тези, които отиват в църквата, искат другите да умрат. Тези, които не отиват в църквата в условията на пандемия, са еретици и предават Христа. Откъснеш се за малко от домашната работа, за да хвърлиш един поглед във фейсбук, но преди да си отвориш очите, от него се излива “глупаци, идиоти, паникьори, вредители, безмозъчни, убийци…”
Още не успял да скролнеш лентата във фейсбук осъзнаваш, че всичко, което не е котета и домашни сладки, е бой без правила или проклятия. Поводите са всякакви – било дистанционното образование, било столичните мерки за разходка в града, било опашките в магазина и метрото. Затваряш фейсбук като в трилър, сякаш бягаш от чудовища и захлопваш зад гърба си желязна врата. Но след теб все още се носи глухото “стреляйте!”.
Да, разбира се, мислим се за прави, и че те са започнали първи. Но как задушава умората от тази безкрайна война и от усещането, че нататък ще бъде още по-лошо. От сивото небе, от мръсотията под краката, от това, че снегът още не си е отишъл, че нямаше зима, но няма и пролет и сякаш никога няма да има, че смъртта е наоколо в най-буквалния, а не поетичен смисъл на думата, и току-виж победила…
И най-истинското, най-нужното утешение – да отидеш в храма, да се потопиш в съсредоточената тишина на Страстната седмица – и него нямаме в тази странна пролет.
Аз не знам какво да правя с това. Нямам рецепти как да се справя с тревогата и яростта, как да не полудея в самоизолацията и как да построя деня си така, че да не отиде напразно. Но имам една лична задача: по възможност да съхраня здравия си разум и никого да не изям поне до Пасха.
По-нататък се надявам, че ще бъде по-леко. Имаме надеждата, че ще дойде пролет, че всичко това ще го преживеем. Остава ни вярата в идващото Възкресение Христово. Нека към това да добавим и любов.
Превод: Илиана Александрова
Източник: pravmir.ru
