Защо ни е толкова трудно да вярваме
„Много е трудно наистина!“ Този израз предоставя обобщено описание на значителна част от съвременната реалност. Или по-точно казано, светът според мен не е станал по-труден и сложен за възприемане, но самите ние го усложняваме със собственото си отношение към него. Простотата е отражение на вътрешния ни свят, когато той е освободен от противоречия и скрити страсти. А у съвременните хора вътрешният човек е наситен с първични емоционални пориви, които го тласкат във всевъзможни посоки.
Настоящето е кръстопът между миналото и бъдещето – точка, където многобройни потоци се сливат, формирайки бурно течение. Потокът на изтеклите събития се сблъсква с поток, който носи недоверие към миналото. Потокът на религиозния опит се среща с този на науката. Потокът на охолството – с неизменното наличие на нищета. И живеем като насекоми, попаднали в капана на обща паяжина, и се раздърпваме да излезем не откъм една страна, а бързаме да раздираме пътища във всички посоки.
Поради тази причина светът придобива за нас такъв сложен образ.
Киркегор пише: „Чистотата на сърцето има желание само за едно.“ Ние обаче не желаем само едно. Искаме наведнъж да имаме всичко, независимо от несъизмеримостта на пожелаваните неща. Философът Аласдеър Макинтайър е автор на книгата: „Чия справедливост? Чия рационалност?“ – в нея той разсъждава върху неустановените концепции за добродетелта в съвременния свят. Живеем в конфликтност не само помежду си, ние не разбираме дори самите себе си.
Така вярата в Бога се превръща в нещо много трудно. Вярата е не просто въпрос на „вярване“, дело на умствена насоченост. Вярата е възприемане на нещата, които не винаги се явяват във видим план. Казано според Писанието, тя е „разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Възприемането на вярата наподобява възприемането на обекти, получаващи отражение в езерна повърхност. Когато гладкостта на тази повърхност се наруши, отражението изчезва. Но сами по себе си обектите, добили отражение, не се губят по никакъв начин. Просто ние губим способност да ги виждаме.
В контекста на крайно усложнен образ на света, гладкостта на езерото рядко се явява ясно огледало.
Поради тази причина поемането към вярата е начин да се избавим от ненужните усложнения. Християнското Предание винаги е утвърждавало силата на отделянето в безмълвната пустиня, където нищо не може да отвлича човешкото внимание и където съществуват условия за придобиване на духовен мир. Като цяло Православието винаги се е придържало към тази традиция на безмълвието. За всеки, който търси да познае истината на Православието, съществува едно традиционно наставление: „Иди и виж“. В условията на шумни спорове и какофонията на сравненията е трудно да стигнеш до някакво прозрение или откритие в полза на своето просветление.
У мен удивително се е запечатал споменът от разказа на митрополит Калистос (Уеър) относно неговия първи
досег с Православието. При все че е бил любознателен младеж, не книгите са му предоставили възможност да открие същината на Православието. Той стига до прозрение за нея, разхождайки се в Лондон. Разказва как в един летен следобед (през 1952 г.) се разхождал из града и случайно решил да влезе в руски православен храм. Направил го съвсем спонтанно и непреднамерено. Навън вече било тръгнало да се смрачава, вътре в храма тихо пеел храмовият хор в тоновете на вечерните песнопения. Както сам разказва, първоначално му се сторило, че храмът е напълно празен. Но впоследствие разбрал, че истината е съвършено различна: че храмът е пълен с „невидими богомолци“. Останал вътре по-дълго, отколкото бил решил, и впоследствие цял живот не се отделил от Църквата.
К. С. Луис разказва как е стигнал до приемането на вярата в Бога по време на едно свое пътуване с автобус в Оксфорд. Преди това бил посветил на тази тема дълги разговори и дискусии със своя приятел Толкин (и, без съмнение, още по-продължителни полемики със самия себе си). Но именно по време на пътуването с автобуса, в същия този случай, когато получил възможност да се потопи в пълна тишина, идеята за съществуването на Бога се превърнала в нещо съвършено ясно и приемливо за него. Качил се на автобуса като атеист, а слязъл като вярващ човек. Дори нямал усещането, че е взел някакво особено решение.
Не всеки успява да поеме към храма в най-точния момент, нито да се качи на най-подходящия автобус в най-удачното време. Но не е трудно да осъзнаем, че нерядко решението идва не чрез голямо количество информация. Далеч по-добре съдействат за това тишината и спокойното състояние на ума.
Ето какви предложения бих дал на онези, за които вярата е „трудна задача“ и които се чувстват „объркани“:
1. Престанете да се тревожите и суетите толкова много. Светът не зависи от спешното намиране на верни житейски отговори от ваша страна. Нерядко отговорите на жизненоважни въпроси идват едва когато се приучим търпеливо да ги изчакваме.
2. Отучете се да правите сравнения. Истината не е вид стока. На вас не ви е потребна „по-добрата“. Потребна ви е вярната, спасителната за вашата душа.
3. Престанете много да умувате. Да бихте могли само с размисли да решавате всички проблеми и да достигате до истината, досега щяхте отдавна да сте го постигнали.
4. Търсете красотата. Не защото красотата ни кара да мислим повече, а защото прави сърцето ни по-отзивчиво.
5. Отделяйте повече време за почивка.
6. Старайте се да намирате време за сън.
7. Не пестете пари. Такъв подход от ваша страна ще бъде все някому от полза.
8. Пейте (красиви песни). Онази част от мозъка, която е свързана с пеенето, има по-тясна близост със сърцето, отколкото силата на мисловните процеси.
9. И може би няма да ви е излишно да пропътувате известно разстояние мълчешком, също като Луис…
10. Влезте в храм. Също като Калистос Уеър… | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
