За какво мечтаеш
Един „приятел“ от фейсбук ми писа оня ден така: „Абе пич, ти не си добре, как може да те вълнуват такива неща?“. Това беше по повод на моя публикация за о. Серафим Роуз. Казах си: „Хора всякакви“. И не влезнах в ненужен спор.
Да, така е. Мен ме вълнуват писанията на светите отци и техния жив пример в търсенето на Бога. Други се интересуват от кариера, спорт, автомобили, забави и какво ли още не. В това няма нищо лошо. Различни сме. Покрай книгите ми срещам какви ли не интересни хора. Има добри, лоши, особени, горди, скромни, всякакви. Наскоро се запознах с една възрастна жена, за която искам сега да ви разкажа. Не съм я питал за позволение да публикувам това, затова ще спестя името й.
Заприказвахме се. Тя е от София, дълбоко вярващата е, чете много и се интересува само от предстоящата си среща с Бога. Себежертвеността й някак ми напомня на втората половина на живота на св. Мария Египетска (ако не сте чели житието й – прочете го, забележително е). Та тази възрастна жена, която може би е по-правилно да нарека баба, се оказа доста интелигентна и смирена. А аз пък нали съм суетен и се захласнах като я слушах колко са й харесали писанията ми.
Оказа се, че освен, че чете редовно Евангелието и още много светоотеческа литература, тя намира време и за светски книги. Прочела е по една книга от всеки съвременен български автор. За да свери часовника си, както самата се изрази, и да научи от какво се вълнуват младите. Единствено от Калин Терзийски била прочела повече.
Покрай споделянето на впечатления помежду ни, с болка научих, че е истински бедна. Живее сама с една мизерна пенсия. Повече няма да казвам. То е ясно. Но подаяния не приема. Не й били нужни, по нейните думи. Тя се вълнува само от предстоящата си срещата си с Бога, след смъртния си одър. Истинска християнка.
И все пак, случи се така, че се заприказвахме и за светски неща.
– За какво мечтаеш? – попитах я.
– Да ме помилва Бог – отговори.
– Това е ясно. Но в този живот? Тук? Какво би искала да имаш?
И така, от дума на дума, и след няколко мои провокации, накрая тя сподели:
– Ами… да имам парно и топла вода. Да си ходя из къщи и да не ми е все студено.
Малко след като каза това, явно я загложди някакво чувство на вина, замисли се и добави:
– Всъщност мога и без парно, но не мога да отрека, че топлата вода е добро нещо. Колко би било хубаво ако можех да пусна крана на чешмата, а оттам да потече топла вода! Но… това е каприз. И без топла вода може човек.
Какви хора има само! Колко скромни са мечтите им и едновременно с това колко са неосъществими.
Няма да коментирам повече. Изводите са ясни. Стремежите на сърцето също. „…това е каприз. И без топла вода може човек“.
Източник: в-к „Лечител“
