За личния опит и чудото на Рождество
Сандра Керелезова
…Вяра… е разкриване на онова, що се не вижда.…Чрез вяра проумяваме… че от невидимото произлезе видимото. (Евр. 11:1,3)
Празникът е събитие, което е и възможност за всеки християнин да свидетелства пред света за истините на своята вяра. В тъканта на почти всеки християнски празник е вплетена историята за чудо. Ако обаче новината за чудото на Христовото Възкресение отеква из целия тогавашен Йерусалим, хвърля в потрес и паника юдейските старейшини и разтърсва от неизпитана до този момент радост апостолите, то чудото в нощта на Христовото Рождество е притихнало, случило се в задната стаичка на света. На пръв поглед няма нищо необичайно – бедна млада жена ражда, встрани от странноприемницата, от житейската ситост, сигурност и охолство. Дотук обаче би могло да се каже, че както в тогавашното юдейско общество, така и днес – в нашето често безрадостно време, можем да срещнем подобни сюжети за изпаднали в нищета и забрава души. Оттук нататък обаче идва неизразимото. В действителност в онази нощ се случва нещо нечувано – Девица ражда въплътилия се Божи Син, слязъл заради нас, човеците, от небесата и станал човек.
Пастирите получават своето свидетелство за чудото – виждат ангелите и чуват неземното им песнопение: „…слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. И ето че те побързали да свидетелстват за своя личен опит от чудото пред света – така че „разказаха каквото им бе възвестено… и всички, които чуха, почудиха се на това, що им разказаха пастирите“. Влъхвите също получават своя знак – Витлеемската звезда. Всички те изпитали с цялото си същество тази онемялост пред небесното. Но как тогава да свидетелстваме ние – окаяните съвременни християни, повечето от които сме изгубили слух за ангелските хорове? Как свидетелството ни да бъде автентично? Отговорът е – да свидетелстваме по Христовата повеля на думите, отправени към апостол Тома: „Блажени, които не са видели, и са повярвали“. Хммм… за убедените атеисти именно зад тези думи се крие един от големите трикове на християнството. Аргументът за личния опит за невярващия човек е всъщност неубедителен опит за измъкване от „липсата на реални доказателства за съществуването на Бога“. Според атеиста щом християнинът стигне до момента да каже: „Така го преживях!“, или „Така вярваме, че се е случило наистина!“, то – притиснат е до стената и вече няма смилени обяснения за наивно-детските истории, които разказва. Затова и гуруто на съвременния атеизъм Ричард Докинс посвещава отделна глава в своята книга „Делюзията Бог“, в която „изобличава“ аргумента за личния опит. Но тази глава, в своите няколко страници, изглежда доста бледа и лаконична на фона на хилядите страници със свидетелства на съвременни светци на Православието, на древни църковни отци и описаната опитност в житията на хиляди мъченици и подвижници за вярата. Именно те, които пряко са придобили автентичен опит от отвъдната, свръхестествена реалност, ни разкриват, че понякога по-велико от Чудото е… Усещането за чудо.
Както отбелязва проф. Георги Каприев, според учението на един от най-големите богослови на Православието – свети Григорий Палама, съзерцаването на Бога сред единението с енергиите не може да бъде сравнявано с никоя форма на рационално-дискурсивното знание. „Това непосредствено екзистенциално богопознание се нарича поради това „опит“ .
Преди няколко години отец проф. Радко Поптодоров сподели една история в интервю, което записах. Преди да дойде да учи в Богословски факултет в София, той бил изключен от Педагогическия институт в Шумен. Една от основните причини за изключването му били идейните му спорове с преподавател по философия, отявлен материалист. Веднъж, докато въпросният преподавател говорил на студентите за гносеология, през отворените прозорци в аудиторията достигнала мелодията на известна песен, изпълнена от уличните музиканти в близост. Тогава преподавателят казал: „Тия западните философи сеят заблуда с твърдението, че ние не можем да познаем по научен път явленията в тяхната същина. Ето например чуйте тази музика – нима не можем да я познаем в нейната същина? И това го откри не друг, а другарят Маркс.“. Тогава младият студент Радко не издържал, вдигнал ръка и възкликнал: „Вие казвате, че музиката, която долавяме от прозореца, е същината на това, което ние приемаме чрез материалните си сетива? Но това не е вярно. Пише го в учебника по физика – това, което достига до ушите ни, са звуковите вълни, а ние имаме вътрешен усет за песента, за музиката…“. Затова и от опит, със сетивата на душата си, знаем, че музиката не е само комбинация от тонове с определен брой трептения в секунда. Знаем, че тя е уловени прозрения и емоции, които не могат да се претеглят и измерят дори и с най-прецизния научен инструментариум на този земен свят.
„Блажени, които не са видели, и са повярвали“, ни казва Христос. Един от тези достигнали блаженство хора е архим. Софроний (Сахаров), който само преди няколко седмици бе провъзгласен от Вселенската патриаршия за светец. В книгата си „Ще видим Бога както си е“ той пише:
„Сега зная, че без тази вяра преживените от мене състояния нямаше да бъдат възможни… При недостатъчен опит също може да има вяра, която по-нататък израства според силата на благодатните излияния върху нас… усещането за Божията вечност е толкова ярко, че никаква логика или психоанализа не могат да разрушат неговата очевидност. Защо споменавам логиката и психоанализата? Логиката, защото тя не ни позволява да повярваме, че един исторически човек, който може да бъде видян и осезаван (вж. 1 Йоан. 1:1), който може да бъде разпънат като разбойник на кръста и убит, е Творецът на целия необятен свят. А психоанализата, защото се опитва да ни убеди психологически в необходимостта да не вярваме на своите преживявания…
Мисля също и следното: Божиите дарове се дават на всекиго без отказ (вж. Мат. 7:7-11), но според мярата на копнежа и верността към Дароподателя – на едни изобилно, а на други умерено.“.
Според мярата на копнежа и верността към Дароподателя, казва свети Софроний – и ето че тук виждаме обяснение на собственото ни духовно крушение. Пред очите ни се е спуснала пелена от мътна материя, която ни пречи да съзрем чудото. А ето че понякога губим и безценното Усещане за чудо, тъй като според думите на свети Силуан Атонски: „…у Господа никога нищо не намалява, а само ние се изменяме, ставаме лоши и така губим благодатта. “. И за свети Григорий Палама Божията нетварна енергия „се придава пропорционално на способността на възприемащите и според мярата на тяхната вяра“.
Но колкото и да е оскъдняла вярата ни, в дните на Рождество Христово сме толкова близо до това неизразимо Усещане за чудо. Защото знаем, че благодатта е милост Божия и тя по милост се излива върху нас, недостойните. Така, както всемогъщият Господ от милост снизходи към човешкия свят, за да проплаче като новородено Бебе в топлите ръце на Богородица, под безразличния поглед на Витлеем, Дома на хляба…
Използвана литература
1. Георги Каприев, “Византийски етюди“, изд. Фондация „Комунитас“ 2014 г.
2. Архим. Софроний Сахаров, „Ще видим Бога както си е“, изд. „Омофор“, 2005 г.
