За мъката по „изгубения” Господ и радостта от Неговото Всеприсъствие

Изгубих Господа. Така мислех, когато, много години след първото съприкосновение с Евангелието, отидох на служба в Храма.

 

И тогава, повече от четири години след този ден, едва на 36-годишна възраст, осъзнах какво ме измъчва – дълбоко, екзистенциално, едва ли не вечно – мисълта, че може повече никога да не Го видя. Тази мисъл „изтриваше” всичко, каквото съм постигнала – обичта между мен и семейството ми, обичта между приятелите, които са като мое семейство, обичта към професията и почтеността в делата, достиженията на вярата и доброто. 

 

Осъзнах какво искам – искам да живея в Неговото Всеприсъствие, вечно. Живият Му образ, запечатан дълбоко в съзнанието ми от страниците на Евангелието, с непостижимата Му красота, доброта, любов, правда и непресъхваща животодарителност, чуден в простотата си и безкраен в съвършенството си, ме водеше към моята мечта – да се върна там, при Него, завинаги. Защото мисълта, че няма да Го видя повече, бе равна на смърт; смърт по-страшна от всяка друга – душевна или физическа, смърт, която туря край на всичко – на моето раждане, на моето кръщение, на моето покаяние …на всичко, което правя, мисля, създавам, творя, желая, преживявам и копнея…

 

Разбрах, че трябва да се върна, че да „си върна” изгубения Господ е смисълът на моя живот. Как ли? Още не знаех, знаех само, че тази мъка е нещо, което не мога да приема, нещо, което бавно, но сигурно, ме убива, защото е така противоестествена на моята природа.

 

Открих молитвата. Трудно е. Трудно се оказа да се стремиш да си само с Господа, поне в молитвата, мислейки същевременно за десетките човеци, които обичаш, и за многото си, твърде многото си човешки желания на този свят.

 

Търся Го, търся, търся. Във всичко. За да си „Го върна”, тук и сега, днес и завинаги. Във всеки образ, в природата, във всяка проява на живота, във всяка среща и раздяла, във всяка смърт дори, Неговият образ, делата на Неговите ръце…

 

…и в един момент, обръщайки глава, за да зърна познат човек сред множеството, Го „видях” и усетих. Видях Го, осъзнавайки Неговото Всеприсъствие тук и сега, видях Го не къде да е, а в добрите устойчиви стремежи на собственото си сърце, във вярата, която се стремя да укрепявам, в молитвите, които се опитвам да направя все по-чисти, в любовта си, която искам да направя по-малко егоистична. Видях Го не къде да е, а във всеки човешки образ, с неговите конкретни черти на лицето и характера, във всяко дръвче и живинка, в планината, в морето, във въздуха…

 

 

Да, накъдето си иска. Навсякъде. Именно, ние сме Негови творения, цялата Вселена е Негово дело, как ми хрумна изобщо, че съм Го изгубила. Та Неговите обятия са навсякъде около мен, докато Го търся и Го виждам, докато съзнавам Всеприсъствието Му и се стремя към Него, не мога да загубя нито Него, нито себе си.

 

Изпитах огромна радост, лекота, с нищо несравнима, щастие, перце съм, постигнало смисъла си на частица от Творението, и познало страшната тайна да съм цел на вселенското творение. Той е навсякъде около нас. Това знае всяко дете, стъпило за първи път в храма. А аз го осъзнах и преживях наближавайки своите четиридесет. Няма по-голямо удовлетворение и щастие, по-голяма сила от тази да осъзнаеш, че Господ е тук, че пред теб неизменно е Светлият Пример на Неговия Живот на тази земя, че Духът Му прониква всичко наоколо и теб самия. Няма по-мотивиращ факт от Неговото Всеприсъствие, по-мотивиращ факт за неизменна радост и стремеж към добродетелност и добродеятелност. Това е Присъствие, което променя, възражда, учи те да живееш, следвайки Него, „Пътят и Истината и Животът”.

 

И разбрах простичкия смисъл, който ума ми не позволяваше на сърцето да достигне: Той е тук, сега и завинаги; дълбоко в себе си, неосъзнато дори, аз отдавна съм искала и искам да съм като Него, макар години наред да ми се е струвало нито възможно, нито постижимо за малкия човешки ум, който нося. Стремейки се към Него, отричайки възможността някога да се разделя с Него, аз толкова много искам да Му приличам. Поне в добротата. Единственият път, който открих, е да се потопя в Неговото Всеприсъствие и да Го държа в ума си, обичайки Го, вечно. С Неговата неизменна подкрепа. 

 

Нека Той реши съдбата ми на тази земя, тук и сега, и съдбата ми завинаги. Според както съм заслужила. 

 

На мен ми е достатъчна радостта от това, че Го срещнах и че Той Всеприсъства. Не можеш никога да изгубиш Някого, Който толкова те обича. Щом и ти го обичаш със слабите, но постоянни пориви на малкото си човешко сърце, комуто Той дарява да усети безпределността на Любовта Си. 

 

И Всеприсъства и Всепостоянства в Благостта и Правдата Си, в Милосърдието и Човеколюбието си, адресирано към всеки един от нас, въпреки смаляващата ни конкретност на отделната личност, която, бидейки и универсален път към Бога и към сърцето на ближния, е и същевременно път към нашата заедност и успех на нас, човеците, богоподобни по естеството си, призвани да сме едно с Него. Призвани да се върнем и бъдем в нашия вечен Дом, където Благостта Му е единствен Господар.

 

„Раб на Неговата Благост”. На безпределната Му Благост, поставила за всеки от нас първата стъпка към Дома, тук и сега, за всеки от нас. 

 

Бъдете радостни! 

 

Ще се изпълни Неговата Правда.

 

Защото Негово е Царството и Силата и Славата, сега, завинаги и вовеки веков. Амин.