За пастирското призвание
Веднъж, вече след моето изгнание, в чужбина към мен се обърна протестантски пастор с въпроса: как следва, според мен, да разбираме пастирското призвание? След известни колебания и размисли му отговорих с настоящото писмо.
***
Многоуважаеми господин пастор! Трябва да призная, че поставеният в писмото Ви въпрос ме въведе в немалко затруднение. Ще успея ли аз, светският учен, да усетя и да опиша същността на пастирското призвание?
От цялото си сърце споделям Вашата загриженост и тревога. Времето, в което живеем, повдига пред всички нас високи и неотменими изисквания. Това е време на големи изпитания и е нужно всеки поотделно да изясни същността и смисъла на своето призвание. Удари часът за съд над самите себе си, час за духовно очистване и обновление. Нашите поколения лъкатушат по неверни пътища и опасни брегове: те изгубиха онзи благодатен, но „тесен” път, който ни беше посочен. Необходимо е те да се осъзнаят и да започне процесът на религиозно възраждане. Да възпламенят отново в себе си онзи „огън”, който беше донесен от Спасителя (Лук. 12:49). На кого е нужна солта, изгубила силата си? Къде могат да ни заведат ослепените водачи? Повярвайте, споделям свещената Ви тревога и непрестанно размишлявам за причините, довели до съвременното религиозно обедняване…
Остава ни едно: да започнем неуморна битка за религиозно очистване и промяна. Нека да сме наясно, че това ще бъде една твърде напрегната и задъхана битка. Трябва да си възвърнем пълноценната вяра, при която сърцето и разумът, съзерцанието и волята се сливат в единен химн; такъв химн, на който би откликнала съществуващата духовност на нашия инстинкт – за да може той, обуздавайки своя „вълк”, да възроди духовната си светлина и да пристъпи към нов живот. Тогава ще бъдат намерени нови творчески идеи, ще започнат нови творчески дела, завещани ни от Евангелието. И ще се формира нова християнска култура.
От кого, ако не от християнското пастирство следва да очакваме това религиозно очистване и обновление? И ако духовенството не открие в себе си сили, мъдрост и искреност за този подвиг, – накъде тогава да насочим нашите погледи?
Именно затова, струва ми се, би било по-удачно и плодотворно, ако се намерят духовни лица, които искат и могат да произнесат велики и ръководни думи по поставената тема; думи, извиращи от дълбините на натрупания опит, за да бъдат те слово на истински живот и истинска промяна… Аз съм светска личност, а на светските хора не подобава да проявяват взискателност по вътрешноцърковни въпроси. Но след като желаете да чуете моите разсъждения, ще пренебрегна неуместната в този случай въздържаност и ще се опитам да Ви дам изповеднически отговор. Затова, позволете ми, да перифразирам въпроса Ви така: какво ние, православните християни, очакваме от своите пастири?С какви надежди се обръщаме към тях? С какво те могат да заслужат нашето доверие и нашата любов?
Няма да се изказвам относно богословското образование и подготовката за духовно служение: тези компоненти се подразбират от само себе си. Пастирите трябва да познават Писанието и Преданието, както и цялото учение на Църквата по-добре от нас; да ги тълкуват по-задълбочено от нас, за да ни оказват помощ в мигове на съмнения и търсене на истината. Необходимо е също да владеят душевно-духовното изкуство на пастирството; да притежават дълбина на чувствата и ясен поглед, който проникновено да усеща индивидуалните качества на човешката душа и да може да й посочва верния път в трудни моменти от живота. Тези познания са драгоценни, тук няма място за спорове. Но, струва ми се, ние очакваме от тях голямото, онова, което е по-важно от всичко останало – истинен и жив евангелски дух; дух, който свидетелства пред нас за Христовата благодат. Имам предвид: молитвена сила, любещо сърце и свободна, жива християнска съвест…
Какво може да даде на човека богословско наставление, произтичащо единствено от хладното действие на ума, който не съзерцава Христа Спасителя и не ни позволява да Го видим? Какво значение имат абстрактната екзегеза* или дедуктивният аргумент в съзерцателните и молитвени пространства на живата религиозност? Могат ли те да разкрият религиозната очевидност на душата, която търси Божия пламък и светлина и която очаква живия Бог? Колко пъти, слушайки зад граница беседи и проповеди на инославното духовенство, съм си мислил: как богато е то на книжна мъдрост и как бедно в даровете на сърцето и духа! Това е невъобразимо чуждо на православната руска душа!
Действително, няма по-добро религиозно наставление, няма по-истинно проповедническо служение от силата и искреността на личната молитва. Защото вярата укрепва и се разпространява не чрез аргументите на логиката, не чрез самопринуждаващата се воля или чрез повтарянето на думи и формули, а чрез живото възприемане на Бога, молитвения плам, очистването, възхода и просветлението на сърцата, живото съзерцание на Бога и реалното възприемане на благодатта. Предполагам, че огромно значение има способността на свещеника да се моли искрено и самоотвержено в сърцето си, защото ако той умее това и се моли по този начин в уединение, то и църковната му молитва ще разпалва, очиства и просветлява сърцата на неговите енориаши. Този пламък на самотната молитва ще гори също в богослужението, в проповедта и в житейските му дела. И веднага ще почувстваме със сърцето, че „Сам Духът” се моли в него с „неизказани въздишки” (Римл. 8:26), и че тези въздишки се предават и на нас по неведоми пътища.
Пастирът, на когото е присъща такава искреност и сила на молитвата, сякаш се превръща в „неизгаряща къпина” за своята енория: духовните му чеда, понякога без сами да забелязват и да осъзнават това, стават съучастници в неговата молитва – те поемат от топлината на вярата му, приобщават се към духовния му полет. Неговите поучения биват възприемани по особен начин: не само посредством разума, а и чрез сърцето, живата съвест и честната воля. Беседите, които той изрича, носят творчески духовен опит, те са пропити от живо християнско съзерцание; извират от сърцето и се възприемат с цялата душа. Дори обикновената среща с него е способна да ни дари утеха и безмълвно ободрение.
В основата на това лежи някакъв религиозен закон, според който дълбочината на вярата расте и укрепва в молитвата, защото молитвата е благодатно възнасяне на душата към Бога, което озарява, очиства и свидетелства. Ето защо пастирът трябва да бъде жив източник и жива школа за молитва.
Второто, което бихме искали да открием в него – това е живото любещо сърце. Най-прекрасното християнско благовестие и утеха се раждат от добротата и сърдечното разбиране. Докато човешкото чувство вехне и заглъхва в умствено отвлечени богословски построения; докато разумът разсъждава хладно и произнася присъди, враждува в прения и каменее в омраза, – дотогава за нас ще остане недостъпно цялото откровение на Господа Иисуса Христа. Безсърдечните хора не постигат най-главното в Евангелието: а след като се докоснат до него, не се опитват да живеят според евангелските принципи. Закоравялата алчност прави човека сляп и глух. „Реки от жива вода” (Иоан. 7:38) текат само за онези, които умеят да обичат: защото любовта е способна да развори зрението и слуха – както за Христовото откровение, така и за живота и страданията на ближните.
Ако свещеникът притежава тази любов, тя изпълва неговата църковна молитва, чува се в проповедта му, открива се в делата му. В душите на хората, които общуват с него или му помагат, възниква особено усещане – те чувстват, че са възприели от своя духовник нещо драгоценно, жизненоважно и ободряващо; погалени са от светлината и топлината на духовния огън; докоснали са се до животворната доброта; приближили са се до християнската идея за любов. Защото живото сърце има запас от доброта за всички: утешение за скърбящия, помощ за нуждаещия се, съвет за безпомощния, ласкаво слово за всекиго, ведра усмивка за цветята и за птичките… Дори обикновеното съприкосновение с такава личност незабележимо се превръща в школа по сърдечна съпричастност, любовен такт, християнска мъдрост. Всичко това е прекрасно и благодатно, защото истинският духовник е носител на християнски дух; дух на любов и сърдечно съзерцание…
И третото, което търсим и очакваме от нашите пастири – това е свободната и творческа християнска съвест. Необходимо е тази съвест да се развива в тях като самостоятелна и независима сила; като критерий за добро и зло; като мярка, според която бихме могли да проверяваме, да изправяме и да укрепваме собствената си съвест. Когато безпомощно се колебаем и съмняваме, те, като пазители на съвестта, следва да виждат ясно пътя към очевидното; когато лъкатушим и се заблуждаваме – да знаят и да ни посочват верния път; когато питаме – да ни дават отговор. Нужно да ни подкрепят в устояването на изкушенията и съблазните, да бъдат наша опора в колебанията и изнемогата. Те трябва веднага да усещат нечестността, неискреността и предателството, но при това – да запазят справедливост в съда и осъждането. Защото съвестният християнин не преувеличава – нито в утвърждението, нито в отрицанието; неговите съждения изхождат от предметно насоченото смирение, но се изказва мъжествено и смело, защото не говори той, а духовният огън, който ев него. Необходими са искрени и откровени изповедници; неподкупни; лишени от алчност; безстрашни пред силните и свободни от властолюбие; живи огнища на християнската съвест, с чист пламък и кротка светлина.
Самите ние сме длъжни да обезпечим достоен и независим живот за нашите пастири: веднъж завинаги да освободим требата от възнаграждението, за да потушим в себе си и в тях идеята за това, че молитвата се „купува”, а благодатта се „продава”; да бъде преустановена търговията със светини, за да може пастирът да се моли свободно, без да мисли за печалба, а енориашите да се обръщат за помощ към него, независимо от финансовото си състояние. Благодатта и парите са антагонистични помежду си: не можем да измерваме Божието дело в монети, не бива да унижаваме пастира с недоимък и непосилни данъци. Църковното дело е дело на духа, любовта и съвестта, дело на молитвата и съзерцанието, и е нужно енориашите да свалят от плещите на духовника грижата за земното, като му осигурят всичко необходимо за достоен живот.
Ще изразя пред Вас, многопочитаеми господин пастор, дълбокото си убеждение, ако призная, че горенаписаното отнасям не само към нашите православни общини, но и към общностите и свещенослужителите от всички християнски изповедания. Мисля, че навсякъде, където обитава Христовият дух, енориашите ще бъдат щастливи да имат в лицето на своя пастир източник на молитва, любов и християнска съвест; и че тези три фундамента представляват най-драгоценната и силна сглобка на християнската Църква изобщо.При това не смятам, че изразените от мен очаквания са твърде високи и трудни за осъществяване, тъй като делото на свещеника, пастира и духовника не е обикновена професия, сходна с останалите, а изисква особено призвание и особени дарове. Тези дарования не са дадени на всекиго: онзи, който не ги притежава, не бива да се насочва към това поприще. Същността на пастирството се корени не толкова в „уменията”, колкото във „вдъхновението”; не толкова в обредната словесност, колкото в живата пълнота на чувствата (на гръцки „плерома”); не в отбиването на „требата”, а в духа на нейното извършване. Пастирът, който не познава тази „пълнота” и не я подхранва в сърцето си – върху какво ще утвърди своята вяра и молитва; как ще успее да поведе хората към Бога; по какъв начин ще напълни храма, в който служи и ще изгради една жива, действаща енория? Питам и не намирам отговор…
Моля да ме извините за откровеното писмо. Има времена, когато полуистината е недопустима и непростителна. Не можех и не смеех да се огранича само с нея, но изразявайки своите съждения, непрестанно имах чувството, че самото време, в което живеем, – време болезнено, страшно и мъчително – ми диктува своите изисквания и очаквания. И съм Ви дълбоко благодарен, че Вашето писмо ми даде възможност да облекча сърцето си, като изложа тези очаквания.
С искрена почит,
Иван Илин
Текстът е от сборника „Путь к очевидности” | www.ruskolokol.narod.ru
Бележки
* Екзегеза (от гр. екзегезис – тълкование) – тълкуване на неясните места в древните, включително и религиозни, текстове
Превод: Радостина Ангелова
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Псалтикиен минейник на български език –
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-01-11&article=353539
Мисията на дядо Добри –
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7962§ionid=5&id=0001101
Много са задачите на душепастиря и са трудни: оздравяване на болната душа, оживотворяване на мъртвия ум, очистване на нечистото сърце. Но той е съработник на Бога и Той няма да го остави без подкрепа.
А ето какво казва Св. Симеон Нови Богослов за отношението, което трябва да имаме към духовника си. Да не го изоставяме, когато го оскърбяват и безчестят. Да не се пресъединяваме към предателите и злодейте. „Ако се отречеш от него, да заплачеш като Петър. Ако видиш да го разпъват, съразпни се с него… Ако бъде освободен от вериги, иди и го почети като мъченик, ако умре по време на мъченията, почитай го още повече, отколкото приживе…“
Каквото отношение имали апостолите към Христос, такова трябва да имаме и ние към отците си.
Винаги съм очаквал и съм се надявал на истината. Макар, не винаги да съм бил истински. Обаче, когато човек е притиснат от два-три лични трудно решими проблемса и още няколко ангажимента, как да бъде истински? Трудна работа е! Не само за свещеника, но и за мирянина. Една малка причина, за която е необходима истината. Ако изключим съществуването на Бог и спасението на душата. В днешно време заблудата сами си я предлагаме, доставяме и любуваме, без да подозираме чий роби сме. Само и единствено с истината, можем да бъдем истински. Тогава ще бъдем със здрави основи!
Пастирът се грижи за стадото си, насочва към го хубави пасища, лекува го когато заболее, стриже го за да го запази от горещините, дои го за да го облегчи, осигурява му подслон, намира кучета, които да го пазят от грабители и сам го защитава от свирепите хищници, които искат да унищожат стадото. Илин е отговорил абстрактно с думи, които всеки грамотен в религиозно отношение човек знае. Въпросът е за християнската грижа – не само да се дава богопознание, което е смислов философски превод на академичното определение богословие или теология, но и да проявява грижа за пасомите си и да действа като баща, т.е. отец. Бащата създава условия детето му да живее добре и да се реализира в живота, като освен философските наставления ме дава и материална издръжка. Ние говорим за бащи на нацията, но истинският баща е не само кръвно-родствено свързан, но е и социален и културен наставник на чедата си. В това се изразява любовта, която ние познаваме от семействата си и от жертвите за Отечеството.
В моята книга Колелото на историята, която се потули в България съм писал за системите на разпознаване. Разпознаването е много важно нещо за да успеем да изживеем живота пълноценно. Църквата за да обясни своята мсиия използва сравнения с типови образци на светския живот. Използва сравнения с пастир, с учител, с лекар, с воин, със служител. От това време обаче се появяват нови културни типове и нови явления, за които светите отци не знаят и които следва да получат църковно определение Така например Макс Вебер говори за учения и политика – това отразява ли се на същността на пастира? Църквата се сравнява с кораб – каква е квалификацията на екипажа и под чий флаг плава този кораб?
http://lovechtoday.com/2011/01/%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b8/%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%b8/%d0%b7%d0%b0-%d0%bb%d0%be%d0%b3%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d1%84%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bd%d1%81%d0%b8%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%b2-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/
По хубаво от истината – няма. За пръв път за истината чух 85 или 87 година, не помня точно. От един много млад човек. Май беше християнин, но това бе толкова отдавна, че аз нищо не разбирах от християнство, а пък и не помня друго освен това. „Ако говориш истината, това те прави много силен. Понеже другите не очакват, че някой може да я каже, решават, че си луд или старашно хитър. Шашкат се. Не знаят какво да мислят. А пък ти си чист пред съвестта си . И пред Бога. Както и да го погледнеш – си на далавера“.
Тоя човек беше много умен, но се запиля по света. А надеждата ни може да бъде само в практично умните и честни люде, Криско. Да се молим да се върнат в България научените на труд и болка. Намъчилите се. Които тъгуват по родината и близките си, и които ще ни извлекат от бездната, разбира се, ако ние не стоим безучастно, защото „насила на човек можеш само да му вземеш, но не и да му дадеш“ – казва народът.