За търпението и търпимостта
Че търпението е една от християнските добродетели е добре известно на всички. Но има още едно понятие, произлизащо от него – търпимост. И точно то е твърде компрометирано в нашите очи. Защото за определени групи от населението в Русия (в България също – бел. прeв.) и на Запад (където вече е държавна политика) търпимостта или толерантността е онзи лукав параван, зад който реално се крият апологията на греха и издигането му в ранг на добродетел; отрицанието на традиционните нравствени ценности като деспотични; разрушаването на семейството.
Освен това ние, руснаците си имаме свои исторически асоциации с думата «търпимост» и също не съвсем приятни. Всичко това ражда негативна реакция спрямо този термин: на много от нас им се струва, че търпимостта е един вид морален плурализъм, приемане на греха и мирно съжителство с него.
Вие може би няма да се съгласите с мен, но аз разбирам търпимостта по друг начин. Много ми се иска да реабилитираме това понятие. Защото днес много често не ни достига именно търпимост. Като казвам НИ, значи поставям и себе си в това число.
Според мен търпимост означава не само да търпим греховете, несъвършенствата, недостатъците и заблудите на ближния, но и да приемаме ближния именно като ближен, като свой, а не като чужд.
Да не се смятаме за по-добри от него, даже ако действително сме успели да научим онова, което той не е успял или сме избавени, благодарение на Бога, от недостатъка, от който той страда. Да не си присвояваме правото да го съдим.
Да разбираме, че друг човек означава друг свят, друг жизнен път и да не изискваме нашият ближен да прилича на нас и да възприема света така, както ние го възприемаме. Да не му налагаме своите убеждения, дори и тогава, когато не изпитваме ни най-малко съмнение в тяхната църковност.
Как се проявява нетърпимостта? Понякога в постоянни претенции към околните, към близките, към енориашите, с които заедно посещаваме храма, в желанието да поучаваме, да правим забележки, да съдим: „Вие, госпожо, влизате в храма в мъжки дрехи и смятате, че това са дреболии?!“; „Видях те да ядеш сладолед, а днес даже за причастие си дошъл?!“… Често тези претенции са или преувеличени, или са породени от излишна нервна чувствителност и околоцърковни суеверия. Веднъж ми се наложи да присъствам на следния случай: възрастна енориашка директно нападна шестгодишно дете, левак. Видите ли, той се кръсти с лявата ръка. Беше наругана и наречена неблагочестива и майката, която не следи как се кръсти детето й…
Друга тъжна случка: службата е дълга, а дамата е с нови обувки. Краката я болят и тя тихичко стъпва боса на пода, без да притеснява никого от околните. Никому не пречи, освен на съседката си, видимо не следяща внимателно службата, но винаги готова да проследи чуждите крака и да направи забележка:
– Сестро! Обуйте се! Не сте си вкъщи, а в храма. Това е неуважение към Бога! Как така „Кой го казва?“ Аз Ви го казвам: веднага се обуйте!
Навярно не трябва да съдим такива строги енориашки, а да ги разбираме: те са искрени по-своему. Те се впечатляват от неща, които смятат за неблагочестиви. Те се травмират от нарушаването на правилата – истински или измислени, но правила, които те са приели като правила на своя живот и с които като стена се защитават от враждебния околен свят. И точно тук взискателните енориашки не осъзнават, че с поведението си нараняват другите и често твърде жестоко. Недостиг на любов?… Но не само в него е причината за нетърпимостта. За да я открием е по-добре да се вгледаме в себе си, да се опитаме да видим гредата в собствените си очи.
Моята нетърпимост е друга, различна от тази, за която споделих. Ставам нетърпима, когато се сблъсквам с неразбирането, със заблудите у околните, често мои приятели или колеги относно Православието и Църквата. Разбирате ли, дразня се от упоритостта на невежеството! „Бог трябва да бъде в душата, за какво са ни тези църковни ритуали?!“; „Аз ще се оправям сам с Бога, поповете – посредници не ми трябват“; „Човек сам трябва да взема решения, а религията му натрапва готови отговори…“. Нима е възможно да се повтарят толкова години едни и същи глупости и то по хиляди пъти на ден?
…Като че ли до неотдавна аз самата не се впечатлявах от тези глупости. Но преболедувах всички болести на гордото интелигентско съзнание, а твърдя, че боледувах доста години. Да, излекувах се, дойдох в Църквата, но толкова късно, че едва ли имам право да съдя чуждите закъснения. Обаче често забравям за това и когато спорим, споря толкова агресивно и нетърпимо, че сама се срамувам от себе си. Така нараних две мои стари приятелки и то доста силно. А те някога ми помогнаха, без тях нямаше да се справя. Но днес забравям, че трябва да ги щадя, а защо забравям? Откъде се взе тази моя нетърпимост в подобни случаи, къде е причината?
В моята любов към Истината, в моята ревност към нея? Не, не и не!
Причината е в моето собствено вътрешно неблагополучие, което аз все още не мога да осмисля. Само се досещам, че болезнената реакция на чуждите изказвания може да е свързана с неосъзната неувереност, с малодушие, с маловерие – ето ви един психологически парадокс.
Но това не се отнася само за мен. Често, едва ли не винаги, истинската причина за нашето нетърпимо, твърдо, рязко поведение, за нашата агресия не е в личното наше благочестие и благоговение, и не е в любовта ни към Истината. Истински благоговейният човек никога няма да вдига шум в храма, дори в личен разговор ще се постарае да не оскверни вътрешния свой храм, няма да допусне в душата си раздразнение и злост. Причината е на друго място – във вътрешната ни неуравновесеност, която търси компенсации; в душевната ни и духовна неустойчивост; а у някои и в натрупаната обида от и към околните, в неудовлетвореността от собствения живот, в притаената „нещастност”.
Към вярата всички пристъпват искрено, не трябва да се съмняваме в това. Но бедата е там, че не се променяме за един миг, не се преобразяваме за един ден. Влизайки в Църквата, си оставаме почти същите. И точно тук, според мен, ни чака капан. Вместо да се освобождаваме от своите лоши качества и състояния, ние започваме да търсим за тях висше оправдание, мислено сами за себе си ги „освещаваме“. Вече не сме избухливи и гневни, а „горещи във вярата“. Не сме просто властолюбиви и деспотични, а „ревностно следим за реда в храма“. Не просто обичаме да унижаваме другите, а „наставляваме заблудените и им посочваме верния път с необходимата и спасителна за тях строгост“.
Но ето ви и противоположен пример. Познавам хора – вярно, те не са много – но ги има, които, влизайки във вярата, са избрали за себе си много строг начин на живот. Започват и завършват деня си с дълги, почти монашески молитви, безпрекословно спазват всички пости – пак по манастирския устав, всяка събота и неделя са на служба. Често тяхното благочестие, в случая истинско, идващо от сърцето, се вижда и във външния вид: жените се отказват от панталоните и разголените рокли, мъжете не ходят по улиците с къси панталони. И това се превръща в тяхна лична вътрешна потребност: „Дори да искам, вече не мога иначе“ – ми каза една от тези християнки. Но интересното е друго: и тя, и всички останали, които познавам, са далеч от това да натрапват избора си, своя начин на живот на околните. Те съвършено спокойно и доброжелателно се отнасят към онези свои братя и сестри, които не следват или не във всичко следват техния пример. Забелязах, че при наистина благочестивите мои познати съществува желязно правило: разговорът на тема начин на живот е възможен само когато ближният, гостът сам го започне. Ближните, околните до такива православни се чувстват свободни. Именно затова смятам, че вътрешните причини за агресия, деспотизъм и нетърпимост при тези хора липсват, те просто са ги надживяли. Впрочем може би точно заради това тези християни въздействат така благотворно – не само на несъвършените единоверци, но и на невярващите, на отричащите Православието. Само от благата усмивка на такъв човек ползата е много по-голяма (в мисионерски смисъл), отколкото от моите и на такива като мен бурни тиради.
Отдавна съм забелязала, че колкото е по-духовен един човек, толкова е по-търпим. Можем да го кажем и по друг начин: колкото е по-строг човек към самия себе си, толкова е по-слабо желанието му да бъде строг към околните. Разбира се, понякога е нужно да бъде строг: по дълг, по длъжност, по възложена отговорност – но той не би тръгнал да търси удоволствие от строгостта си към другите, ако действително е строг първо към себе си.
Къде още можем да наблюдаваме нетърпимост? Клинична картина на нетърпимост са форумите от православния сегмент на интернет (тук не става и дума за останалия интернет, там проблемите са други и много по-сложни). Създава се впечатлението, че повечето участници, включвайки се във форума, вземат от къщи виртуалните си бухалки, бичове и прочие боен инвентар, а оставят съмнението в правото си да бичуват, в правото си да поучават и съдят. И явно не помнят или не искат да си припомнят думите на Спасителя: „…вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11: 29).
За някои е оправдана нетърпимостта при стълкновенията със сектантските проповедници. Веднъж чух трагикомичната фраза: „Бих ги натупал аз тези мормони, че да ме запомнят, но не може – чужденци са, ще стане скандал“. Струва ми се, че търпимостта в този случай трябва да се състои не в идейно побратимяване, не в разсъждения за „различните пътечки към единствения връх“, не, такива разсъждения са чужди на Църквата. Тя трябва да се търси в разбирането, че и мормонът, и последователят на Свидетелите на Йехова – също са същите „Аз“, като нашите. Да, той е кривнал от правия път (или по-точно никога не е бил на него). Но откъде имаме такава увереност, че с нас не може да се случи същото? Можем да сме сигурни, че само и единствено по Божий промисъл не ни се е случило. Освен това не сме родени в Юта. За родения там, в пето поколение мормонско семейство, да достигне до православното християнство е безкрайно сложно. И ние едва ли имаме право да го съдим, че не е достигнал.
Освен тези мои вярващи приятели, за които ви разказах, имаме още и още велики учители по търпимост. Такива са светителите -мисионери, които са приемали и обичали всеки един от „дивите“ народи такъв, какъвто е, и затова са постигнали такива видими успехи в делото си. Такива са и оптинските старци, приемали и приемащи всеки дошъл, без да връщат когото и да било. Такъв е и свети Йоан Кронщадски, изцелявал друговерците с молитвите си.
Но преди всичко, такъв е Самият Спасител, Който, от една страна, казва: „Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, той разпилява“ (Лука 11: 23) и така утвърждава единствеността и непреходността на Истината; а от друга спира апостолите, готови да молят за опожаряване на самарянското село, в което не са приели Учителя: „…не знаете, от какъв дух сте вие, защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.“ (Лука 9: 55–56). I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
