За човека и контекста
„Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го. Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкози вре ме съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене?
Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене. Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца Си. И каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина.“
(Йоан 14:6-13)
Битието и съзнанието винаги се намират във вътрешно противоречие. Борбата за хляба, несигурността, липсата на принадлежност и самотата, несправедливата йерархия, обществените ценности, болестите… поставят човешкото съзнание в контекст, който изглежда не му е присъщ. Този контекст сякаш употребява човека за собствени, съвсем неразбираеми цели, в които личността не е център на битието, а обратното – човекът живее заради случките, заради онова, което му предстои, което вече е станало, а много често и заради това, което не бива да става. На практика в това битие липсва настоящето – времето, в което съм себе си, независимо от причините и следствията.
Твърде много думи са изписани по въпроса за битието и съзнанието. Нямам основание да твърдя, че разбирам дълбоките връзки между двете. И все пак оставам с вътрешното убеждение, че едва пречупени през духовния мироглед, понятията намират хармонията, която е необходима за тяхното разбиране.
Кое е по-важно? – двоуми се съвременният човек. Да пречистя битието си от злото, доколкото е възможно, да премахна пошлото, да избягам от всяко изкушение, или напротив, да бъда борбен да съхраня съзнанието си, имунизирано от злините, които ме заобикалят, да ги прегазвам, без да се фокусирам върху тях? И почти всяка сфера на човешкия живот, в това число и духовната, остава под сянката на тази дилема. Ако се обличам прилично, ако се храня с чисти храни, ако живея природосъобразно, ако се изолирам от градския шум, ако изхвърля телевизора, ако не съм от света – питаме се, – ще бъда ли онова, което съм всъщност?
От друга страна, ако всеки има свое собствено битие, независимо от обстоятелствата, ако не просто съм плод на това, което ме заобикаля, а мога да претворявам действителността заради онова, което съм, тогава не мога ли да се надсмея над злините в този свят и да живея спрямо тях спокоен в своята недосегаемост. Нали такива са героите, издигнати във фокуса на историята – те са способни на всичко, независимо от всички злини, които ги сполитат. И героичното дебне във всеки от нас. То утвърждава онова, което задължително и непроменимо сме, независимо от всичко.
На пръв поглед този конфликт напомня добре познатото противопоставяне между консервативното и либералното мислене, между традиционното и модерното, между фанатичното и анархичното. „Ако ходиш с тези дрехи, ти ще станеш лош човек“ – казва възрастният родител на татуирания млад човек. „Ако не нося тези дрехи, ще покажа, че съм лицемер като теб“ – убеден е младежът и остава неприкосновен в свободата си. И когато двамата след миг се разделят, те ще бъдат по-сигурни в убежденията си отвсякога, но най-вече ще бъдат убедени, че именно другият греши.
Вглеждайки се дълбоко в това противопоставяне, няма как да не забележим, че трагедията не е нито в неспособността на родителя да приеме модерното, нито в грубоватата пристрастеност на младежа към пълната свобода на мислене и поведение. Разбира се, проблемът най-малко е в кройката на облеклото му. В грижата да съхрани традиционните ценности, възрастният наставник може би прекалява. И обратно, в копнежа си за освобождение от чисто битовите, наложени неясно от кого норми, младежът вероятно страда от липса на житейски опит.
Но макар и скромно, психологическото обяснение на контекста, в който се намират и двамата, не ни дава утеха за спора между тях, още по-малко го разрешава. Напротив, очевидно е за нас, наблюдателите на тази словесна схватка, че трагедията не е в личната позиция на всеки от двамата, а в парадоксалната им неспособност да разговарят на един език, в случая дори въпреки кръвното им родство. Ще страдаме, следователно, не заради твърденията, изложени в монолозите на всяка от страните, а заради липсата на диалог между тези практически свързани една с друга личности. Дълбока болка ще ни завладее тогава, когато видим, че младият и възрастният се намират в различен контекст. Ще ни заболи и от факта, че думите, които говорят, не се разбират еднозначно, т. е. носят различно значение за двете страни. Трагедията обаче ще лъсне едва тогава, когато осъзнаем че нито един от тях няма вина за това положение. Сякаш над двамата дебне проклятие, някакъв зъл демон се надсмива над ограничеността на езика им да изрази понятията в обща семантика. Рано или късно в ситуация на подобен конфликт се ражда компромисът. И е логично – на социално ниво това е единствената алтернатива на войната. „По-умният отстъпва!“, казваме. И мирът е спасен… засега.
Може да звучи парадоксално, но за всеки християнин, а той несъмнено е човек като всички останали, подобна ситуация е нелепа. За прохождащия във вярата човек проблемите, свързани с промяната на ежедневието, са много сериозни. На първо време той трябва да се отрече от много светски привички и навици, да се бори с гордостта си, да бъде усърден в молитвата и в изучаването на Божието Слово… Освен това той се причислява към семейството на Църквата и приема кръстените в Христа като свои братя и сестри. А това не може да става на базата на компромиса. В никакъв случай не може да е на тази основа, защото компромисът разгражда същността на нещата, прави ги размити и хаотични. Храмът е храм, защото е положен камък върху камък и всеки от тях има точното място в архитектурния план. Разхвърляйте камъните и ще унищожите храма. И все пак, човек никога не може да разбере със сигурност какво да приеме и какво да отхвърли в живота си, въпреки насоките на Църквата. Сякаш условностите на времето са по-силни от моралната му стабилност.
„Тогава Господ рече: на кого, прочее, да уподобя човеците от тоя род? И кому те приличат? Те приличат на деца, които седят на тържището, викат едно на друго и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте. Защото дойде Иоан Кръстител: нито хляб яде, нито вино пие; а казвате: бяс има. Дойде Син Човеческий: яде и пие; а казвате: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници. И премъдростта биде оправдана от всички свои чеда.“ (Лука 7:31-35)
Фактът, че в света има объркващо много неща, които се зоват „истински“, не означава, че не съществува Истина, че нищо не е достойно за вяра. За разбирането на Истината от сърце обаче е необходимо човек да е поставен в контекста на тази Истина и никъде другаде. „Вземете произволно разхвърлени камъни и вдигнете храм на свободата!“, казва светът. Но всички камъни не са контекстът, който ни е необходим, за да разберем плановете на архитекта и да построим сградата. Защото всеки камък има своя контекстуалност – точна позиция между другите камъни. Разместете опората на свода и ще срутите сградата.
Доколко тогава контекстът, в който е поставен човекът, определя неговото съзнание?
„Ето, на Своите длани съм те начертал“ (Исая 49:16) – казва пророкът. Сякаш се отваря някакъв тайнствен прозорец във вселената и човек вижда своя дом, поставен в центъра на света. А името му – изписано на Божиите длани. „Блажени са ония, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях.“ (Рим. 4:7,8).
Тоест, казва Писанието, човек вече не се намира в контекста на своя грях, не е в своето си естество, намира друг път отвъд грешното битие. Нещо повече – въпреки унищоженото си лично естество, човекът вече е себе си. И понеже той вече е, става блажен. Преди това той не беше и нямаше мира.
Как е възможно тогава, питаме се, юдеите, за които говори Христос в тези стихове от седма глава на Евангелието от Лука, да не прозрат Истината, която би ги направила блажени?! Вместо това те търсят за какво да уловят Господа. В конкретния случай, описан от Лука – че яде и пие с грешници. Сякаш има нещо твърде абсурдно в наблюдателността на фарисеите. Дотолкова абсурдно, че Христос ги сравнява с деца, които седят на тържището, викат едно на друго, свирят с пищялки и привличат внимание. На повърхността изплуват грешни подбуди за власт, авторитаризъм, непримиримост към другия, но в дълбочина прозира онази огромна неспособност да се приеме благодатта, която се излива от Бога към човеците. Сякаш не е възможно да има чак такава благодат. Сякаш не е справедливо грешниците да познаят толкова голяма милост. Юдейските водачи притежават цялото им необходимо знание, изследвали са всеки камък от проекта на духовния храм. Но те почитат сградата, която отлично познават, повече, отколкото нейния архитект, когото не познават. Изолирани в контекста на своята култура, юдеите затягат възела на своето земно изгнаничество.
Огромна е разликата на този тип мислене с духовното рождение на ранната християнска Църква. Апостолите – по произход рибари, бирници, зилоти, буйни, горделиви, завистливи, Мария Магдалена – блудница, Никодим – юдейски началник и фарисей, Закхей – началник на бирниците, разбойникът на кръста, Савел – гонител на християните, и много други ученици, израснали в същата култура на онова време, както голяма част от водачите на народа, в същия социален контекст, преобръщат живота си в безкомпромисна служба на Бога. Сякаш Библията чрез техния пример ни изобличава, когато се правим на съдници.
От друга страна, Словото Божие ясно посочва, че нито един от онези, които приемат вярата в Спасителя, не остава същият – такъв, какъвто е бил, преди се разкрие чрез благодатта и милостта Божия. Сега той вече не е онзи човек. Разбиран в контекста на принадлежността си към Църквата, „съразпнат с Христа“: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“. (Галатяни 2:20).
От стиховете в Евангелието на Йоан (14:6-13) – извор на вдъхновение и сила за милиони вярващи, се разкрива конструкцията на духовния храм, в който се намира и живее всеки християнин. Вертикалната структура на този храм, която издига всеки вярващ до Отца по пътя, който е Христос, предполага освещаването на всяко човешко дело, като че ли Сам Бог го извършва сред хората. „Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца Си. И каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина.“. Самият човек, следователно, присъства в света не заради собственото си битие, не заради онова което говори, иска, мисли, прави или ще направи, а поради една много по-велика задача, един съвсем друг контекст – да разкрива Самия Бог пред света. Сякаш Бог продължава да се въплъщава във всеки човек чрез Сина, да се ражда във вярващия, щом веднъж вярващият е приел въплъщението на Човешкия Син.
Следователно християнинът не е исторически човек – той налага историята върху контекста на вечността. Християнинът не е средство за културен възход, защото присъствието му е културен шок, проявен в сблъсъка между Духа и плътта. Християнинът не е извор на мъдрост за поколенията, защото никой не е мъдър, когато не се страхува от смъртта. Християнинът не е достоен за величие, защото винаги се моли.
Божиите синове са братя, защото винаги носят патерицата на прошката. „А дето има прошка за тия, няма вече принос за грях. И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра…“ (Евреи 10:18-22).
И това е единственият възможен контекст за човека – издълбан върху ръцете на Всевишния!
