Изкушението на омразата



Когато знамето се развява, на главата не разчитай.

Украинска поговорка

****

Всеки точно стреля, наказва без пощада,

всеки сам е сабя, меч и ятаган.

Справедливостта е тук, справедливостта е там,

спасение от нея вече няма,

от чужди меч е всеки прикован.

Това, деца, нарича се Армагедон.

Далия Трускиновска

****

 

Елена Циганова

Събитията от последните години, като се започне от 2014 г., от трагедията в Украйна до истерията и безредиците в Беларус, разкриха една от раните на постсъветското общество. Оказа се, че най-непреодолимото за него изкушение, дори и за вярващите хора, не е консуматорството, в което сме приели да виждаме корена на всяко съвременно зло, а омразата. Легитимирането на ненавистта и агресията: „Удряй, прав си!“

Много агресия има в човека, тя търси изход навън и се стреми да се самооправдае. Да набиете неприятния съсед или да му повредите колата би се приело за скандално и околните няма да ви разберат. Но ако този съсед носи полицейска униформа, а вие сте дошли на митинг, това вече е съвсем друго нещо – изглежда тогава можете свободно да удряте, блъскате и мачкате.

Никой дори не би си помислил да призове в Instagram към саморазправа с недолюбвания си шеф, но адресите и личните данни на служителите на реда (и членовете на техните семейства!) се публикуват там именно с тази цел.

През 90-те години бях млада студентка, но за разлика от повечето мои връстници не ходех по митинги. На тези, които се опитваха да ме примамят на барикадите, отговарях, че съм твърде добре запозната с литературната класика – „Тихият Дон” например. Там, на всяка страница четеш за избиване на пленници, екзекуции на заложници, погроми над цивилното население – както от червените, така и от белите. Главният герой, изгубеният в революционния хаос казак Григорий Мелехов, ту спасява заложници, ту скърби за любимия си брат, застрелян от червените, после безуспешно се застъпва за пленения есаул Чернецов, а след това самият той насича със сабята си пленените моряци – и веднага започва да плаче, преизпълнен с отвращение от това, което е сторил… Четеш и се чудиш – изглежда враговете изповядват противоположни вярвания, стремят се към различни цели, но действат по абсолютно един и същи начин…

„Тихият Дон“ ме имунизира срещу лозунга „Удряй, прав си“. Разбрах нещо, в което по-късно се убеждавах многократно – изкушението да мразиш по право някого е пагубно за човека. Омразата не е чувство, нито емоция, омразата е особено увредено състояние на съвестта, което позволява на човек да дехуманизира други хора и да действа спрямо тях в съответствие с наранената си съвест. Позволете ми да дам още един пример с препратка към литературната класика – „Клетниците“ на Юго. Жан Валжан заплаща с 19 години тежка каторга кражбата на един хляб – разбира се, той има всички основания да мрази обществото, но това уврежда съвестта му дотолкова, че той става способен да отвърне със зло на стореното му добро (ограбва човека, който му е оказал гостоприемство). Това е омразата и тя винаги започва с праведен гняв.

Въпросът не е в това дали си прав. Ние наистина може да сме прави, но цената да дадем воля на гнева е следната: той неусетно преминава в злоба, а злобата – в омраза. Добре помня (и как мога да забравя) пожара в Одеса[1] през 2014 г., – хора, които бяха мои добри познати и изглеждаха симпатични и интелигентни, изпаднаха в някаква жестока морална лудост, в бесноватост, няма как да се нарече по друг начин това. Непрекъснато повтаряха думите „ватник“ и „колорадски бръмбар“[2], които са обидни на първо място за този, който ги произнася. Тези хора непристойно се радваха на смъртта на свои сънародници, ожесточено пишеха разпалващи омраза публикации в социалните мрежи и мислеха, че с тях всичко е наред.

Наивно е да се мисли, че ние не сме същите, че такова нещо ние никога… Когато. Защото това е въздействието на омразата върху човешката душа – тя опиянява. И защото опитите на човеците да постигнат справедливост само умножават злото в света – всички революционери жадуват за справедливост и всички те отначало са въодушевени романтици, изпълнени с възвишени идеи, а накрая се превръщат убийци. Вината не е тяхна. Просто такава е нашата човешка справедливост – полусляпа, обилно подправена с отмъстителност; такъв е нашият морал – безмилостен, лицемерен, изкован от двойни стандарти и претенцията, че „не съм като другите човеци“ (Лук. 18:11).

„Нека вземем човешката жестокост и насилието като пример за зло. Човешката жестокост винаги отваря рана в човешката душа или в човешката плът. Тя е място за среща на злото и доброто, и невинността… Може да възникне ситуация на омраза. Жертвата може да отговори на мъчителя с омраза и да се опита да превърне и него самия в жертва, или да сведе цялата ситуация до състезание по ненавист… Но това не решава нищо. Нито по отношение на злото, нито по отношение на страданието, защото ако обърнеш ситуацията, но със същия знак, ако жертвата на свой ред стане мъчител и агресор, злото просто ще се удвои…”

Владика Антоний Сурожки заключава, че невинното страдание е възможност да се застъпиш пред Бога за този, който те е наранил. И това не са наивните мечти на Манилов[3], а опитът на човек, преживял Втората световна война като военен лекар и участник във френската съпротива. Бъдещият митрополит е облекчавал предсмъртните страдания на ранените хитлерови войници, които са били негови врагове. Той не е следвал тесния човешки морал, а свръхетиката на християнството – единственото оръжие, с което се печелят духовни победи.

В края на романа Григорий Мелехов хвърля пушката си в Дон. Той преодолява изкушението на омразата, въпреки разстрела на родния му брат, въпреки гибелта на любимата жена, въпреки че е преследван от най-близкия си приятел, превърнал се във фанатичен болшевик.

Не ме интересува какво крещи с големи букви поредният диванен трибун в интернет. Интересува ме какво шепти Евангелието. Жаждата за справедливост води до задънената улица на безплодното и разрушително „състезание по ненавист“, но Господ ни показа спасителния изход.

„Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:43–44).

 

Бележки:

[1] На 2 май 2014 г. в Одеса едни срещу други се изправят проруски демонстранти и привърженици на проевропейското движение „Майдан“. В резултат на сблъсъка в профсъюзния дом избухва пожар, в който загиват 42 души.

[2] В съвременния руски жаргон, използван предимно в социалните медии, „ватник“ и „колорадски бръмбар“ са прозвища, с които са наричани привържениците на правителството.

[3] Герой от романа-поема на Н. Гогол „Мъртви души“. В мечтите на Манилов отсъства всякаква връзка с реалния живот, те са неосъществими, защото нямат нито реални цели, нито средства да бъдат реализирани.

 

Източник: pravoslavie.ru

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...