Излезе от печат една забравена повест на Толстой
Издателство „Омофор“ представя ново издание за любителите на класическа художествена литература, повестта „Господар и ратай“ на Лев Николаевич Толстой. Малка по обем, но затрогваща и внушителна по съдържание, книгата говори за вътрешната промяна в човека, поставен на изпитание. Предлагаме на вниманието Ви встъпителна студия от преводача, г-жа Венета Дякова, за автора и книгата.
ШУМЪТ НА ДИВИЯ ПЕЛИН
За първото издание и за първия превод на български език
Творбата на Лев Николаевич Толстой „Господар и ратай“ е отпечатана за първи път в списание „Северный вестникъ“, № 3 (март) 1895 г.: Журналъ литературно-научный и политическiй, Санкт-Петербург. Разрешена за печат от цензурата – 26 февруари 1895 г. В раздел I от съдържанието на броя (с. 137–175) е със заглавие „Хозяинъ и работникъ“ и е определена като „повесть гр. Л. Н. Толстого“. Езикът е руски, с предреформената ортография.
Едновременно разказът се печата и в Москва – от издателство „Посредник“, с което Толстой има взаимоотношения; излиза също и в том XIV на издаваните от София А. Толстая, съпругата на Лев Толстой, „Сочинения Л. Н. Толстого“.
За чест на българската следосвобожденска литература и книжнина, още в същата 1895 година тази творба на Толстой е преведена и отпечатана в списание „ИСКРА, всѣкимѣсечно научно-литературно и общественно списание“, в книжка Х, излизащо в Шумен от май 1888 г., печатница „Искра“, в началото отбелязана като „Типографията на СпасъПоповъ“. Списанието се старае да подражава на „Северный вестникъ“ не само по профила си, а и по съдържанието, та дори и по шрифтовата орнаментика и подредба на заглавните букви на „Искра“ в първата и втората годишнина. Редактор и издател е В. Юрдановъ, зад което скромно съкращение стои видният литератор, преводач, директор на Народната библиотека в София, съставител на известната антология „Българска белетристика“ (1922), на сборници, автор на книги и др. – Велико Йорданов.
Българският превод от 1895 г. е направен от Велико Йорданов под псевдоним: превел В. Върбевъ. Езикът, естествено, днес стои архаично, правописът е старият с ятовата гласна ѣ-двойно, с краесловните ерове ъ и ь; преводът е изпъстрен с източнобългарски диалектизми и звучи в характерната за епохата словесност. И тук, както и в руското списание творбата на Толстой „Господар и ратай“, с която бива запознат българският читател в края на деветнадесети век, е наречена „повесть от графа Л. Н. Толстой, „Господарь и работникъ“, на с. 385 в книжка Х (с продължение в поредните броеве) на списание „Искра“.
През 1928 г. „Господар и ратай“ излиза на български език в една книга заедно с друга повест на Толстой – „Смъртта на Иван Илич“, от издателство „Възраждане“ в София, в превод на Йордан Ковачев.
Настоящият нов превод на „Господар и ратай“, осъществен от издателство „Омофор“, приемаме да наричаме новела – жанр, който стои еднакво удобно и уместно между дългия разказ и кратката повест.
В „Господар и ратай“ Лев Николаевич Толстой разказва за двама души, богат стопанин, господар, и неговия ратай, работник за всичко, които пътуват през полето в ранната зима, след Никулден, с шейна; тръгват на свечеряване за съседно село, озовават се в снежна буря, в страшна непрогледна виелица; изгубват се сред зимното поле. През нощта господарят Василий Андреич изоставя спътника си, ратая Никита, за да спасява себе си; но и сам не може да се избави… Озовал се в смъртна опасност, пред лицето на смъртта, той преосмисля живота си…
В биографията на Лев Николаевич Толстой от Павел И. Бирюков (т. III, Госиздат, М., 1922) пише, че идеята за „Господар и ратай“ възниква у Толстой през зимата на 1892–93 година, когато той организирал събирането на помощи за гладуващите селяни в Рязанска губерния. Толстой пребивавал в село Бегичовка, Данковска околия. Зимата била с необичайно силни студове и виелици. Толстой чувал местни хора да разказват случки за замръзнали и затрупани със сняг пътници. Веднъж и самият той се изгубил по време на снежна буря… Стопанката в Бегичовка Е. И. Раевская описала този случай в спомените си така: „Един ден узнаваме ние, че той тръгнал във фъртуната; и все още го нямаше. Изплашихме се ужасно и пратихме нашия Алексей Конов, ловджия, да го търси; той имаше и кучета; познаваше всяко дере, всеки храсталак, а и си беше луда глава, готов и в огъня да влезе… Алексей хукна с шейната; открил графа да си пробива път пешком през снежното поле, конят му избягал. Алексей намерил коня, качил графа в шейната; и го докара…“.
Този спомен се отнася към 15 февруари 1892 година. Някои от тези (и други) преживявания на автора ще открием едва ли не дословно в преживелиците на главния герой на новелата – Василий Брехунов.
За първи път Толстой споменава за „Господар и ратай“ в дневника си в бележка от 6 септември 1894 година: „Сутринта в леглото… обмислих много жив художествен разказ за един господар и неговия ратай“.
Най-вероятно тогава ще е бил набелязан първият най-бегъл конспект на творбата. На другия ден съобщава на София Андреевна, че е започнал да пише разказа. И макар че го дава на Татяна Лвовна за преписване, Толстой първоначално не одобрява ръкописа. Прави редица поправки, но все е недоволен: „Стана прилично по художественост, но по съдържание е още слабо… Не е добре. Липсва характер и на единия, и на другия. Вече зная какво трябва да се направи“. Работи усилено. На 12 януари 1895 г. Татяна Лвовна пише в писмо до майка си: „Папа е бодър и здрав, завършва повестта си“.
Лев Толстой праща ръкописа в „Северный вестник“; в съпровождащото писмо настоява за поправки и да му се върнат коректурите, за да ги прегледа. Не бил сигурен какво се е получило, макар че го бил писал с голямо удоволствие. И че няма да се обиди, ако не го одобрят за отпечатване. До последно написаното не му харесва.
След поне три последователни редакции, с многобройни поправки, дописвания, добавки, на 5 март 1895 г. новелата „Господар и ратай“ е отпечатана в списание „Северный вестникъ“. Едновременно с Петербург, излиза и в Москва, пусната от фирмата „Посредник“ в две издания: от по 15 и по 20 копейки, и през първите четири дни са разпродадени 15-те хиляди екземпляра. На 9 март фирмата пуска и тъй нареченото народно издание на „Господар и ратай“ на цена 3 копейки. Ръкописът за „Посредник“ е безвъзмезден, без хонорар за Толстой (което ще бъде повод за поредни негодувания и раздори в многолюдното му семейство).
Няколко думи за Лев Толстой и Ясна поляна
Каквото и да се каже за Лев Николаевич Толстой: като за гениален художник на словото, като за мощен промислител на живота и смъртта, като за неусмирим ум и душа, вълнуваща се като бурен океан, като за реалист и утопист, роб на идеите си, моралист, като за вярващ и неверник – каквото и да се каже за Толстой, то би било мигом отнесено от вихрите на епохата и от бурите на размирния му и посвоему трагически живот, ако човек не се потопи в световете и многолюдието на творбите му… Защото всичко описано, обрисувано, разказано, излагано в пространни диалози, задавано като въпроси, налагано като възгледи, отстоявано като морални императиви – всичко е дълбоко лично преживяно от автора на творбите, почувствано, видяно, изпитано, вдълбано като бразда от плуг в ума му и в противоречивостите му. В душевната му и телесно могъща ковачница. А тя е работила неуморно в търсене на смисъла и преустройството към добро на живота и на света.
Толстой споделя в бележниците си, че е искал и да вярва в бог, който да осигурява на хората земно щастие, спокоен живот на село, труд, реколта, любов – неща, които и на самия него са му били жизненонеобходими. Вярата и неверието – според негови думи в писмо до жена му – живеели в душата му като котка и куче в един килер, а по-късно – като две мечки в една бърлога… (според Виктор Шкловски, „Лев Толстой“, С., 1987).
Много обичал да язди. Наслаждавал се на ездата. „Крамской казва, че Толстой на кон е най-красивият мъж, когото е виждал“… Яздел с часове, стремглаво, по десет-петнадесет версти, прехвърлял стръмни дерета, конят му прескачал ручеи… Наоколо дъбове, трепетлики, липи, брези, кленове, ясени, извисявали се нагоре, и там, в небето, клоните им били разперени като зелени облаци над стара Русия… Горите около Ясна поляна.
Много обичал Ясна поляна. През зимните месеци семейство Толстой живеело в къща в Москва. През останалото време в имението в Ясна поляна. „Ясна поляна…, ясенската къща ми е скъпа заради спомените.“ Навярно и заради младостта. Към края на живота си Толстой ще има много причини да я намрази и да иска да се махне. „Да бягам, трябва да бягам…“, което и прави в последните дни от живота си.
Лев Николаевич и Ясна поляна са едно и също. За Толстой имението Ясна поляна е умален образ на цялата непоклатима за него Стара Русия. И на дълбоката, като корените на дъбовете, древност и обич към Русия.
И в България има Ясна поляна, някъде из странджанските предели; а край варненското езеро – и Казашка махала: помня от младостта си съвсем истинските мужици с русоляви дълги бради и препасани с връв рубашки, как дърпаха рибарските мрежи из обраслите с папур плитчини на езерото…; какво е днес, не зная.
Може само да се копнее по съновидната представа за вековната далечност на Толстоевата Ясна поляна.
Всичко е дълбоко лично преживяно
А животът и среброто на руския деветнадесети век блести с тържествена матова красота, със сложните и противоречиви интелигентски движения, войни (Толстой се е сражавал в Кримската война), идеали, достолепие, безмерен разкош, крепостничество, глад и ужасяваща нищета, с носталгичния уют на стара Русия, но и смъртното наказание, и непроходимите през дъждовните пролети пътища…; и с всички обществени, интелектуални, нравствени, религиозни тежнения; и първата Руска революция от 1905 година… Всичко това не са просто нахвърлени исторически ескизи.
Всичко това, и разбира се, много повече, е дълбоко преминало през живота и неизтощимите лутания на Толстой мислителя, моралиста, художника, труженика, утописта; Л. И. Шестов го нарича философ par excellenceзаради откровенията му за живота и за смъртта, които не са само теоретическа рефлексия, а са потвърдени от начина му на живот. От възхода и световната известност на писателя – през всичките му разногласия с държава и власт – до забрана на книгите му и отлъчване от Църквата. До разрив със собственото му семейство, до пълна покруса, самотност и отчаяние. „Да бягам, трябва да бягам.“ До бягство и бездомна смърт в една безприютно малка железопътна гара сред снеговете и виелиците на Южна Русия.
Било е началото на зимата, 7/20 ноември 1910 година.
Малко преди зимния Никулден.
Дивото черно биле
По Никулден животът се смирява, уталожва се някак. Прибира се в одаята, на топло, край напалената висока зидана печка, край самовара, да преживее дълбоката зима. Въздухът е изтънял, прозрачен е. Тънкият мирис на студ и сняг прорязва издишаната пара. Небето се е наклонило до хоризонта. Зимната нощ ще падне неусетно.
Само Василий Андреевич Брехунов, по звание търговец от втора гилдия, се е стегнал и няма търпение да тръгне на път. Неговата стихия е работата, търговията, сделките, придобиването на още и още. Василий Андреич бърза, ще купува Горячкинската гора.
В новелата „Господар и ратай“ помешчикът, господарят – хозяин – е образ-тип, обобщение на самодоволство от всичко, което му принадлежи, което върши, на тщеславие, страст към печелене, гордост от мисълта за собствената значимост, а още и работливост, охота за работа. (Бях чела някъде, че ако непрестанно се затрупваме с работа, с някакво действане, с някакви „дела“, за да не мислим за греховете си, а и за смъртта – това нито ни оправдава, нито спасява, делата и работата не са упование; а другаде: че още приживе плявата на делата ни трябва да бъде разпръсвана и изтиквана към краищата на гумното…)
Василий Андреич до последно, до самото му вътрешно преобръщане, ще разчита на своята работливост и самодоволство.
Сюжетът върви плавно, подобно дирите от плазовете на малката шейна с двамата пътуващи мъже, а снегът веднага засипва следите; напрежението е положено някак вътрешно, подмолно, под белотата на снежното поле, в началото дори недоловимо: никулденският празник в енорията, заетостта на Василий Андреич, който, освен че е търговец и човек волеви и хитроумен, е и църковен епитроп и ковчежник на църковните пари, отговорен за молебена и свещите, за почерпването и изпращането на гостите и роднините в превалящия зимен ден… Авторът някак внезапно ще го потопи в неочаквани ситуации. И в самота. В безизходност. Ще изгуби пътя.
Нали самият Толстой много обичал да язди, стремглаво, ненаситно, и познавал цялата околност, всеки овраг, храсталак, пътека, ручей… – нима и героят му Василий Андреич не е част от тази стремглавост; нали е господарят, познаващ околността на имотите си; нали конят му го беше откарал до Пашутино за половин час – как сега изгуби всички пътища и ориентири в празничната вечер и се озова сам, безпомощен и уплашен сред бушуващата зимна стихия?
В очакване на въжделените очертания на Горячкинската кория, погледът на Василий Андреич все стига до „нещо чернеещо се“, привижда му се нещо да чернее в невидимата далечина: а, това вече сигурно ще е гората!, – ала не, то е или обрулен клон, внезапен синор, измръзнали бурени, ланшни картофени стебла, или чужд стобор, или унило шумящи върби. И вездесъщият, преследващ го като привидение, безмилостно огъван от вятъра, внезапно щръкващ изсред бялото на снега, чернеещ се и внушаващ страх силует на дивия пелин! Чернобыльник, черното биле, дивото биле, горчивата билка, отровната! Какво става? Преди не го е плашела с нищо, защо сега навред изскача пред него и тръпки го побиват? От студ или от страх трепери Василий Андреич?
Светът на Василий Андреич ще се пропука. Под железния покрив на неговата неуязвимост ще се промъкнат недопустими досега съмнения и въпроси: Защо ли ми трябваше сега тази гора, и бездруго работа дал Господ?… Как ли щеше да е по-добре?… Защо ли не останах да пренощувам у Тарас?… Де да знаех?…
Страхът е пролазил като ледени тръпки по гърба. Студът, пронизващите сърцето страховити шумове, безкрайно дългата нощ сред преспите вече не са в полето, а са вътре в душата на останалия сам и безпомощен човек, сам като онзи блъскан от вятъра сух див пелин. – Онова диво черно-биле, което уж бегло прошумява няколко пъти през повествованието, Толстой е натоварил със смислова власт и образност на страха-демон, който напада, обсебва и постепенно надделява над горделивото равновесие в душата на Василий Андреич. Най-сетне, омаломощено и самотно, сърцето ще се смекчи, сълзи ще избликнат, душата ще олекне.
И съвсем накрая, обезсилен и вече някак отстранен от себе си, той „…не може да проумее защо онзи човек, когото наричаха Василий Брехунов, се е занимавал с всичко това, с което се е занимавал. Не е ли знаел каква е работата? – Не, не е знаел, както сега аз знам, вече безпогрешно“.
Метафората на зимата
Цялото реалистично и детайлно изрисувано разказване в новелата бихме нарекли живописно, ако не беше строго графично: бяло и черно. С плуващата пред погледа „колоритност“ на бялото и с миражните силуети на „чернеещото се“ черно. Единственият ярък цвят в новелата е червената рубашка на младия Петруха, веселия внук в голямото семейство на Тарасовия дом, който с трогателна неточност рецитира Пушкиновото стихотворение „Зимна вечер“ и сякаш „пре-кроява“ и предсказва случващото се с пътниците в бялата пустош на нощта.
Друг цвят няма.
(Впрочем нарисуваното в новелата сфумато, атмосферата на зимната нощ, колоритът, звуците и шумовете всред снежната тишина са достойни за цялостен трактат.)
Зимната виелица е преживяна метафора.
Като че ли не Василий Андреич, а зимата е главният персонаж в новелата. Зимната нощ (ако за малко излезем встрани от авторовите мотиви) е образ на човешката безпътица и на неведението на човека, който живее без Бога. Зимата, белият мрак, вледеняването ще пречисти, ще „дестилира“ душата, ще претопи товара на греховете, душата ще се събере в себе си, ще се вслуша в себе си, и ако усети боязън и тъга – о, това вече може да е нечутият и неизразим копнеж по Бога. И тогава с готовност и лекота душата ще се отзове трогнато: „Ида, ида…“.
Накрая, между живота и смъртта, на онази ефирна като ангелски летеж межда между тук и Отвъд, между земната долина и горното Отечество, между чезнещата от съзнанието реалност и едва просветващото Вѝдение – отговорът на нашия Василий Андреич се бе събрал само в две думи: „Сега знам“.
Какво и колко знае душата на Василий Андреич – оставаме да мислим. Това е бил мигът на преобръщането. Надяваме се и ни се иска да бъде. А как е всъщност? – „ние всички скоро ще узнаем“ – с които думи Толстой завършва повествованието си.
Венета Дякова
30 януари 2020 г.,
Свети Три светители велики архиереи
За поръчки от издателството: фондация „Покров Богородичен“, издателство „Омофор“, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. (02) 9871655, 0886 149 991, Ивайло Недков, omophor.dealer [at] gmail.com
