Какво загубихме
Оказва се, че обществото и човекът в частност, винаги губят по нещо. Задължително. На всеки пет-десет години. Забързаният ход напред и устремът към звездите не ни донесоха много; отнеха ни доста от онова, което имахме.
Нима стремежът към блага̀ и задоволяването на социума не води до постоянното желание за леснота във всичко, към нови блага̀ и към безсмислено презадоволяване? Комфортът води до желание за още повече комфорт, но често отнема човечността ни, прави ни лакоми и алчни. Духовността е активът и покритието на разкоша, иначе той е празен и кух, пуст и ненужен… дори – вреден! Именно така се стига до зависимостите, а след това – до борбата за оцеляване, когато вече сме готови на всичко.
За съвременното общество и водачите му няма достатъчно подходящ стандарт: те винаги търсят по-висок, но именно така се загубват! И макар това общество да се стреми непрекъснато към задоволяване на всичките си нужди, човекът днес често остава неудовлетворен. Простият начин на живот съществува само в устата на старите демагози и в Евангелската проповед. За жалост нашето общество отдавна смята Свещеното писание за древна литературна творба с интересни послания, а старата демагогия намира малко поддръжници. Нейните послания са история, като например „За Бога, братя, не купувайте!“.
Когато се обърнем назад, към детството и младостта си, се срещаме с носталгията по загубените истински блага. Не само защото сме били млади, а защото наистина сме загубили много.
Ето как изглеждат нещата в личен план: загубих красивия и неповторим свят на спокойни, разумни и отзивчиви хора, който ме заобикаляше. Дори във времето на стария социализъм (защото днес отново живеем в социалистическо общество с управници социалисти) хората си помагаха, и в голяма степен бяха загрижени и за своя ближен. Не мисля, че преувеличавам, защото проблеми има винаги. Няма да се впускам в анализи на този период, защото ще трябват да пиша дни наред… Струва ми се, че положителните черти отпреди двайсет, трийсет години са безвъзвратно загубени. Загубих голяма част от личната си свобода, заради много от зависимостите на новото време. А то уж всеки ден дава нови права на всички – да са всякакви, да се наричат всякак, да се чувстват различни…?!
Нима декларирането на различие не показва до голяма степен собствения страх от същото това различие? А това не е ли една от многото съвременни душевни болести? Е, ние всички сме хора, колко по-различни можем да бъдем? Отписвайки се от една група, ние неминуемо се причисляваме към друга и се уеднаквяваме с тези в последната, разбира се, ако изобщо е последна. В крайна сметка, както и да се назовем, ние ще бъдем колкото различни, толкова и еднакви. Отричането на този факт е опит да се освободим от непреходните и общовалидни нравствени стойности и правила, но ако го направим, какви ще бъдем след това – хора или човекоподобни животни? Срамно е, че днешните властимащи обличат това отричане в нови, но празни откъм съдържание и болни законови норми.
Именно стремежът към новото и различното ни отне основните и вечни стойности на живота, засили ни по метежната спирала на ежедневието и вместо да ни направи по-разумни, ни води към дъното. А то е безчовечност, духовна смърт и дори преждевременна физическа смърт. Изнемогваме и не можем да си поемем въздух: най-ценното в последно време благо, което не се купува с пари. Къде са хората… и наистина ли се превърнаха в личности?
Няма го спокойният и мъдър човек от моето детство и от младите ми години, който излизаше и сядаше на пейката пред двора си като Йовковия дядо Руси. Този човек носеше душа и широтата ѝ се усещаше в пространството. Няма ги смирените и вярващи хора в Храма. Те не знаеха Евангелието наизуст, идваха „при Бога“ от чист духовен повик, който удовлетворяваха. Тогава се оплаквахме, че християнството ни било битово, а днес е комфортно: толкоз по-зле. Днешният можещ и знаещ човек няма време нито за едното, нито за другото. А закъде бърза? Да изкарва пари. Парите са критерий и приоритет – дори с цената на всичко друго, с цената на истинския живот, на телесното и духовно здраве! Среднобогатият модерен човек е разпънат на кръст между компютъра (смартфона си), супермаркета с евтини стоки, кухнята и леглото си, и трескаво обикаля между тях с лъскавия си, компактен, хибриден автомобил. Пристига отнякъде, грабва нещо – като хуните, и заминава. И това ако не е „постижение“ на новото време…
Някога се случваха чудеса, макар ние да не ги определяхме така, защото бяхме свикнали с тях. Земята даваше изобилно своите плодове, без много торове и препарати. Чудеса ставаха! Спомням си как дядо ми подари няколко кошера, а медосборът бе в изобилие, въпреки незавидните ми тогава познания по пчеларство. Топлите отношения между хората затрогваха. Често си припомняме как през онова време, когато викнеха някого да помогне за нещо, идваха толкова много хора, че после не можеше да ги нахраниш. Доскоро беше така, после всичко се промени. И тогава в училищата нямаше вероучение, нито религия, няма и сега. Нима може да има сравнение между някогашното образование, когато от клас излизаха възпитани и грамотни младежи, и днешното?! Да, и тогава имаше проблеми в училищата, но, съгласете се, те бледнеят пред съвременните.
Днес апатията и безразличието у хората плашат. В последните години тези деградивни пороци обхванаха почти цялото общество. Управниците не могат (или не желаят) да решат елементарните проблеми на обществото, или го правят с огромен ресурс, което развращава и води до бавно, но сигурно легализиране на корупцията. Това превърна деградацията в алгоритъм на деструкцията. Такива са например социалните и комунални проблеми в малките населени места, а и не само в малките. Хората нямат достъп до елементарни условия за живот: чиста питейна вода, функционираща инфраструктура и адекватно здравеопазване… Въпреки че за всичко това плащаме все по-високи ставки и данъци.
Къде е прогресът и с какво ни помага той? Защо двойните стандарти продължават да съществуват навсякъде, във всички сфери на живота, защо цените растат и държавните регулатори не функционират?
Тези и много други въпроси плашат съвременния човек и той не прави нищо за тяхното разрешаване. Те го вълнуват, но в същото време му изглеждат нерешими. Затова той намира, избира и реализира най-простия отговор и най-лесното решение: да се изолира от обществото и общите проблеми, и да се спасява сам – който както може. Именно затова връзките между държавата (властта), народа и Църквата се сриват на всички нива. Не е възможно никакво взаимодействие – както между трима люде, които си викат един на друг на различни езици, без никой да знае езика на другия. Това сме ние днес. Всъщност някога сме знаели чуждия език, но сме го забравили. Той е сред онези неща, които загубихме. И нищо съществено по отношение на истинския живот няма да се случи, докато държавата и народът не си припомнят езика на Църквата и не го заговорят с желание. А това няма да стане точно днес.
