Когато всичко вече е изречено, да мълчим ли?…
Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. (Евреи 13:7)
Има ли какво да кажем, когато безкрайното зло се излива срещу всеки начатък на живота? Има ли кой да говори, когато никой не е способен да чуе друго, освен воя на сирените? Слаби ли са думите, изречени стотици пъти, но верни?
Бях малък, когато започнахме да учим история. Но още в началото разбрах, че когато нещо се нарича „цивилизация“, то е постигнало много… и е написало много. Днес не смятам така. Вече знам, че цивилизацията е изтъкана от егоизъм и от нищо друго. Виждали ли сте църква, построена преди хилядолетия от доскорошни езичници, и храм, издигнат от „еволюирали“ столетни християни днес? В старата църква може и да липсват витражите, колоните, резбите… но той има нещо, което го прави място за общение с Бога и го отличава от света. Новият храм се е превърнал в „култура“, в „цивилизация“, в „ареал“, в „елемент“ от средата и вече няма онова, което го прави самата среда, сърцевината, около която и в която се съдържа всичко.
Сещам се за патриарха Яков, който, бягайки от дома, подпря глава на един камък и заспа, уморен от бягство. Там, именно на този камък, се срещна с Бога, там видя стълбата към небето и ангели Божии да се възкачват и слизат по нея. „Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“ (Битие 28:16,17).
Няма го колективният егоизъм, когато Господ се среща с човека. Бог не може да бъде чут от културата на езика в новия свят, защото неговите, на света, термини са от друго естество. Нещо повече, самият цивилизационен език е противоестествен. Защото силата на думите, това знае и неграмотният просяк, е в красотата да молиш и да благодариш чрез тях. И няма друга сила, която да въдворява ред в света, освен тази да знаеш как да благодариш преди още да си измолил. Само тогава познаваш любовта, а любовта угасява огъня на хаоса.
Страшно е да си помислиш, че вече няма думи, с които да измолиш в света, защото молитвите се посрещат с ирония, а благодарностите – те са въпрос на култура. Влудяващо е да се озърнеш и да разбереш, че не просто ти е взето, а че нямаш нищо. Понеже ако нямаш език за любовта, ти си пустиня, ти си нищо. Няма ги твоите думи, защото културата, която си приел за своя, всъщност е еднолична, но чужда. Единственото, на което те е научила, е да мислиш за себе си и за нея. Научила те е да извоюваш първородство, което никога няма да е твое.
Надеждата в цивилизацията, в света около теб, е бягство, от което ще се умориш. Отплатата на греха е смърт и това е повече от очевидно. Ако заговориш на човешки език, вече си изпреварен, думите ти са мухлясали и нямат стойност за никого. Не се учудвай, когато станеш непотребен като стара писалка. Има времена, в които истината е само крехка надежда.
Може би ще кажете, че цивилизацията е плод на християнството, даже, че е част от християнството и затова не бива да се отрича, защото другото е езичество и варварство. Защо няма да се съглася? Християнството е култура на мира: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава.“ (Йоан 14:27). Мирът е духовно понятие, а не въпрос на дипломация и политически суверенитет. Исторически, цивилизационно, мирът на Земята не съществува. Дори днес да живеете мирно, вашият мир е плод на зверствата на историята преди вас или след вас, понякога и на вашите собствени зверства сега. Спомнете си милионите избити и избивани племена в Античността, Средновековието, Световните войни, в Северна и Южна Америка, в Африка, Азия и Европа, често под знамената на Кръста, Полумесеца или за друга псевдорелигиозна кауза. Мъртвите невинни тежат на раменете на историята. Затова светът не може да има мир нито сега, нито в бъдеще. Още по-тежко е и поради дълбоката сигурност, че войните, завистта, омразата, гладът никога няма да изчезнат от действителността на този свят, нито при нас, нито след нас. Не сте ли убедени в това?
Дали отричането на цивилизацията обаче означава връщане към езичеството, първобитността и варварство.то Категорично не! Най-голямото проклятие за този свят е неговата невъзможност да преодолее кръговрата на историята. Скучното днес, станало безполезно, се заменя с онова, което е било, вече е забравено и пак е станало интересно. Езичеството с неговата окултност, варварството с неговата безцеремонност, привързаност към земята и скота, представят онзи Каинов образ на прокудения човек, блуждаещ по повърхността на земята, готов да жертва ближния си, за да защити своето разбиране за богоугодност. На практика цивилизацията не е отрекла варварството, а се е сляла с него и продължава историята на един свят, в който: „Всичко е суета и гонене на вятър. Кривото не може да стане право и това, що го няма, не може да се брои.“(Еклисиаст 1:14,15).
Противопоставянето на Божия народ Израил в Стария завет срещу околните езически племена и отделянето на новозаветния Израил, Божия остатък, от „грижите на тоя свят“, са все форми на конфронтация със структурата на света, с неговата органична зависимост от вдъхновяване на историята за сметка на Божия закон, Неговата благодат и необяснима милост, на онова, което човек не може да разбере, докато не изпълни. Светът се ръководи от обозрима илюзия за сметка на трансцеденталната, свръхестествена истина. „Затова и вие не търсете какво да ядете или какво да пиете и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света, а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това. Но вие търсете царството Божие и всичко това ще ви се придаде“ (Лука 12:29-31).
Хилядолетия наред разумният човек се опитва да придаде смисъл на живота в неговия личен и обществен дискурс. Така се е родила философията. Тя, разбира се, се е променила през годините. Хубаво е да знаем доколко светът, в който живеем, е създаден от философските възгледи, които властват над нашето време. Така например ще си обясним понятия като „информационно общество“, „глобализация“, „демокрация“ и „социална държава“. Контекстът на философията обаче е твърде дистанциран от личната отговорност. Приемайки терминологията на Свещеното Писание единствено като средство за написване на нова библия, дело на човешкия ум, а не като Божествено откровение за човека, прави философията, а и цялата култура на света, безплодна смокиня.
Нещо повече, натрупването на вековно познание за света, съчетано с неограничения достъп до информация, създава прекомерно напрежение върху езика. Той вече не може да обхване всички смислови нюанси на термините и затова създава нови и нови термини, напъхва нов смисъл в старите термини… Това на свой ред зарежда с още напрежение познанието. Рано или късно човек се отказва да учи повече, уморен от преходността на знанието, което вече е постигнал. Намират се малка шепа хора, които продължават да копаят в безкрайния масив от информация, но те са по-скоро екзотично изключение, жизнено необходимо за поддържане на системата. В същото време езикът на масовия човек е мъртъв, изпълнен с толкова много асоциации, че предговорът е по-дълъг от произведението.
Да бъдеш евангелски вестител във време, когато словото е храна за лешояди, а „селфи“* е дума на годината, не е далеч от лудост.
В Библията няма готови рецепти за живота. Там намираме повече от това – там е Дух, Свят Дух. Когато всичко вече е изречено, само Духът може да говори, ако ни намери. Ето Духа: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име“. (Матей 6:9). Невъзможно е, казва Духът, да започнеш каквото и да е, без да си изрекъл „Отче“. Немислимо е да продължиш да вдишваш въздуха, да говориш, преди да си казал „Отче“. „Отче наш“ – без Неговия взор пред теб, всяко дело, дори и най-богоугодното, най-благородното, най-жертвоготовното, е суетно, празно, греховно. Светът има да каже много неща и бърза да се похвали, без даже да е прошепнал „Отче наш“. Неговото безбожно познание е храна за смъртници, труд за роби.
Ако не осъзнаеш, че си син на Отца, нямаш сила за никое от делата, които си предприел. Човеците говорят много неща, понякога мъдро, понякога заразително патетично. Ако в началото не си чул „Отче наш“, ако още не отеква в езика им, знай, че това е суета и гонене на вятъра. И ти си слама в полето, дори когато мощта ти е очевидна, ако не си признал своята синовност. Колко сила има в Бащата, на когото се молим – Онзи, Който е „на небесата“. „Кажете Богу: колко си страшен в делата Си! Поради големината на Твоята сила, ще Ти се покорят Твоите врагове. Цяла земя да Ти се поклони и да Ти пее, да пее на Твоето име (Вишний)!…“ (Псалом 65).
Когато говорите, не бъдете земни. Вие сте небесни чада. Пожелайте Бога, преди да поискате хляб, преди да поискате дори прошка за греховете си, колкото и да ви тежат. Изпърво пожелайте Бога, поискайте „да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“. Не реализирайте Божията воля преди да сте поискали тя да е във вас. Светът е твърде опасно място за скитници без водач и лесно ще ви погълне. Признайте не само онова, което Бог вече е направил, а и онова, което тепърва ще бъде по Неговата воля. Слаби са онези думи, които не говорят за обещаното Царство. Не можете да предадете и капка надежда на този свят, ако не вярвате, че иде друго, Негово Царство. Помнете Новуходоносор! (Даниил 2 и 3 гл.)
Днес имате нужда само от хляб и от прошка. Колко безцеремонно светът е разменил прошката за зрелища. Дяволски осъзнал, че не може да отнеме хляба, е откраднал прошката. Оставете зрелищата и поискайте прошка, давайте прошка… и хляб. Простете дълговете, защото и вие нямате нищо друго освен дългове към Отца и към братята. Вижте Царството, което иде, което вече е. Простете, защото всичко вече е забравено. Царството иде, помнете…
„А онова, що излиза из устата, иде от сърцето; то именно осквернява човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека.“ (Матей 15:18-20 ). Дори да се кълнете в живота си, пак няма да говорите добро, щом в сърцето ви се е вкоренило злото. Опазете сърцето чисто, мъдро и думите ви ще дават живот. Научете се на кротост, на милост, на морал и няма да сте безплодни. Дори говоренето ви да е тихо, невзрачно, недоизказано, то ще е чисто, а светлината не може да бъде погълната от тъмнината. Вие поискахте от своя Отец да „ви избави от лукавия“ (Матей 6:13) и няма друга сила, която да ви изкуши. Защото ако във вас говори лукавият, вие сте проклети наедно с него и думите ви раждат само зло. Молете се да получите сила, за да се покланяте само на Онзи, у Когото са изворите на живота и Той няма да ви остави. Познайте Истината и Истината ще ви направи свободни (Йоан 8:32). Не мислете за истината като за алтернатива на греха. Лъжата не съществ-ува, грехът не съществ-ува, те не са живи. Само Бог е, само Той говори с вас, само Духът може говори чрез вас. Другото е смърт. Него го няма. Не говорете с него, нито за него.
Всичко вече е изречено?!… Слава да бъде на Бога, „защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин“.
* „селфи“ – „Светът се влюби в себе си и бързо намери термина, с който да изрази чувствата си. „Селфи“ (selfie) e думата на 2013 г. според издателите на авторитетните речници на английския език на Оксфордския университет. Тя означава „снимка, която някой си е направил сам със смартфон или уебкамера и я е разпространил в социалните мрежи фейсбук, туитър или инстаграм“. Там всеки от приятелите може да я види и да изрази одобрението си, като я „лайкне“ (хареса). (в-к „24 часа“).
