Когато Христос е ненужен

Неделите на митаря Закхей, митаря и фарисея и Страшния съд предшестват Великия пост. Тези три недели са посветени на различни хора, които по различен повод влизат в храма. Известно е, че ние самите сме си избрали различно служение – „раби Божии“, „наемници“, „синове Божии“.

Към синовете Божии Той се обръща с любов. Към наемниците отправя предложение за сътрудничество.
За Божите раби остават думите, пълни с гръм и трясък.
Неделята на митаря Закхей напомня на тези, които обичат Бога, как трябва да гори сърцето им и как до търси жертви на любовта.

Неделята на митаря и фарисея е неделя на наемниците в Църквата.

Неделята на Страшния съд е предупреждение и напомняне за минимума, който осигурява вход в Царството Небесно.

Както казахме, Неделята на митаря и фарисея е неделя на наемниците в църквата. Фарисеят служи на Бога без любов. Митарят е дошъл в храма по зова на любящото сърце, объркано от беззаконието. Виждаме противопоставяне на безсърдечния ум и глупавото сърце. Кой е по-добър? Или кой е по-лош?

Господ ни казва, че покаялото се глупаво сърце не е много по-добро от ревностния, но безблагодатен ум на фарисея. И на единия, и на другия им липсва главното. И на двамата им е необходимо, освен намерението, и решителност за промяна. На фарисея е необходима решителност да пусне в сърцето си любовта и да се превърне от наемник в син Божи, а на митаря е необходима решителност, за да насочи потока на своята мътна любов в руслото на Закона.

Ние не знаем какво са правили те след тази сцена, нито какво се е случило с тях впоследствие. Неизвестно ни е, дали са били реални хора или са само измислени герои от Христовата притча. А и не е толкова важно, тях вече ги няма. Но ние сме тук и пред нас стоят същите проблеми.

Някой има мъртво сърце. За някого е мъртва любовта. Но всички ние сме дошли в храма по зова на Бога. Душата ни е чула този зов и ни е подтикнала да Го потърсим.

Ето ни, ние сме в храма в любимата си Неделя на митаря и фарисея и ни четат притчата. На нас, специално.
Също като митаря и фарисея ние се намираме пред необходимостта да се променим. Но на нас също не ни достига решителност. Решителност. Явно тук се крие проблемът.

Когато през 1977 година за първи път посетих Исаакиевската катедрала, бях поразен от глупостта на комунистическия пърформънс и възненавидях Махалото на Фуко, вещ нарочно абсурдна и нахлупена върху челото на Църквата за подигравка, като шапка на шут. Още повече бях потресен от витрините на Музея на атеизма в Казанската катедрала.

Разхождах се по улиците на този великолепен град и имах чувството, че е пленен от някакви варвари, окупирали столицата, омаскарявайки и подигравайки се с нея. Те бяха разорили не само храмовете, сградите и парковете. Те бяха изродили хората. Бяха убили цвета, а сред цвета – нашите светии.

Тогава смятах, че на първо място трябва да се отворят църквите, да им се върнат мощите. Да се изхвърли тази гадост и радост за диваците – Махалото на Фуко. Изхвърляйки мерзостите на червената пропаганда и очиствайки храмовете, Църквата би могла да включи страната към апарата за изкуствено дишане. Светият Дух би започнал да се излива над нашата многострадална земя и тя би могла след известен период на реанимация, лека полека да започне да оздравява. Още повече, че всички новомъченици са били измъчвани и убити заради храма и службата в него. Тогава бях убеден, че с реставрацията на храмовете и службите ще започне възраждането на страната.

Колко силно съм се заблуждавал.

Ето, днес в нашия град Рязан са отворени почти всички храмове. Но те в неделя са празни. Къде са хората?
Някои спят, някои са отишли за риба. Други си почиват, други слагат ред след „почивката“. В храма старци и деца – като по време на война.

Веднага ще ми опонират, че са виновни духовниците, които не успяват да подмамят народа в храма с чай, песни, танци, помощи, лекции по богословие, и отблъскващи ги с невниманието си към личните проблеми на енориашите. Със сигурност ще е така, ако задачата на храма и на свещеника е да са клуб или център за безплатна психотерапевтична помощ.

Но църквата не е социално подпомагане, нито клуб, нито лекарски кабинет или кухня за бедни. В църквата е важен не чая за енориашите или детските рождественски маскаради. В църквата смисълът е един: Христос. И в нея е нужно да се ходи само заради Него. Всичко останало, без Христа, е ролева игра и забава за скучаещи. Социален, исторически и самодеен клуб на обществени начала.

Народът спи в неделя не защото не му подават чай и кафе или не го развличат. Не защото свещеникът не е ерудиран богослов. А и кому е нужно богословие, когато в семействата бушуват скандали, разводи и пиянство? Не идват, защото не им е нужен Христос.

Новомъчениците са умирали за Христа. Те са отдавали живота си заради това обезумелият народ, въздигнал в бог материалното, да види в тяхното страдание нещо, по-ценно от материята. Пренебрежението към живота, което са проявявали мъчениците за Христа, е заставило Рим да се замисли, че има нещо по-важно от живота. По-важно от Меркурий, Марс, Бакхус и Венера. Рим е поразен от свидетелството, разбрал е, че хората не отдават живота си напразно и решил да се промени.

И днешните новомъченици са очаквали същото. Но какво се случи? Колко дойдоха в храма – единици. Като светъл час очакваха отварянето на храмовете, добре, че повечето не доживяха да видят равнодушието на народа си и към храма, и към Христос, и към тяхната жертва. Навярно жестоките гонения са предизвиквали у мъчителите някаква духовна ревност. Те са виждали у новомъчениците един вид същностна единица. А безразличието е още по-страшно. То не вижда нищо. То пребивава само в напълно хладното сърце.
Не, народът е вярващ, но равнодушен. Някои са като фарисеите, други – като митарите. Знаят, че има Бог. Знаят, че ще има Съд. И… нищо не правят. Не се променят. Дори не виждат необходимостта да го правят.
Господ искрено желае нашето оправдание, очистване и спасение. Но няма как да се спаси този, който не иска да се спаси. Няма как да спасим пияницата от виното с молитва, ако той сам не реши да спре да пие. Съпругът няма да се върне при семейството си с молитви, ако прелюбодейството му носи радост.

Но ако в сърцата ни има поне искрица стремеж по Бога, по божествената Любов и чист живот, то Господ ще умножи силите ни хилядократно и ще ни оправдае само заради едничкото ни желание да станем по-чисти. Само за опита да се променим. Всички, които се опитват да се спасят знаят, че Бог дава криле само на тези, които искат да полетят.

Всички ние, раби Божии, наемници, митари, фарисеи или любими ученици на Христа, сме еднакво обичани от Бога. Той е и Отец! Разликата във въздеянията не е там, че Бог дава с различни мерки. Цялата разлика е там, че самите ние не сме в състояние да приемем целия обем спасителна благодат.

В Евангелието най-главното са умилителните слова на Отца, надяващ се на нашето обръщане към Него. Това не са заплахи и думи на съкрушителна благодат, подобна на онази, която е изпитал митарят Закхей. Това са думи, пълни с гръм, които звучат и в Неделята на Страшния съд. Това е тихо и ободряващо слово на Баща, държащ детето за ръка, опитващо се да проходи: „Дерзай чадо! Ти направи първата крачка. Един от вас Ми служи чрез ревностно изпълнение на Закона. Другият позволи на сърцето си да се умие в сълзите на покаянието и любовта към Бога. Всички вие ще бъдете оправдани, ако продължите да вървите напред и да търсите – кой ум, кой сърце. И даже вашето нищожно усилие Ми е приятно и скъпо. Аз съм готов да ви оправдая само заради това, че сте дошли в Моя дом и Ме търсите“.

И нека един е оправдан повече, друг – по-малко. Главното е, че е оправдан.

А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!

Главното е, че и двамата ще бъдат оправдани, защото и двамата обичат Бога така, както умеят, колкото сили имат. Не защото са мислили или мечтали, а защото, макар и малко, нещо са свършили.

Нека цитираме и края на притчата:

Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.

Тук е скрит ключът към пълното оправдание, към съвършената радост на Бога и човека: Възвисяващият себе си ще бъде унизен, а унижаващият се ще се възвиси.

Възвисяващият себе си Адам се възвиси до званието бог и падна при добитъка. Гордостта възвисява и низвергва себе си. Любовта унижава себе си и издига себе си до небесата. И служението на фарисея, и покаянието на митаря имат един единствен смисъл – любовта. Без любов няма да бъде оправдан никой. Нито сантименталният митар, нито сдържаният работник – фарисей.

Истинската любов към Бога неизбежно влиза в рамките на закона. Истинската служба на Бога непременно намира любовта.

Ако няма Закон в любовта – тя е страшна и разрушителна.

Ако няма любов в църковния Закон – той се превръща в бавна смърт.

Нека и ние като митаря да се помолим на Бога да ни дарява с чист живот и служение с любов, да ни дарява с възможността, когато служим, да разбираме Закона.
Богу не се скъпи в нищо заради нас, особено в любовта, при това вечната. | www.pravmir.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска