Краят на Старата госпожа
Помня тъжните очи на едно мое съседче. Майка му умираше от рак. Тогава бях около 10-годишен. Бяха й открили рака късно и вече не можеше да се направи нищо. Оттогава изминаха доста години. Не съм виждал, нито чувал въпросното момче. Неговите очи обаче сякаш все още са пред мен. Те бяха тъжни, ядосани, уплашени.
„Ех– казваше той тогава, – ако можех, аз сам щях да изрежа този лош рак, само и само мама да е жива“.
Не отдавна видяхме чрез медиите много подобни очи. Тъжни, гневни, уплашени. Очите на милиони европейци, които не знаеха какво точно се случва. Те виждаха ужаса, но не знаеха какво да мислят. Вече не само, че ги заплашваха, но и ги убиваха. Убиваха ги физически. Убиваха ги в името на една смразяваща идеология.
Старата госпожа Европа, която от десетилетия напълно забрави, че някога вярваше в Христос, неусетно стана жертва на някакви сърдити хора, които живеят в нейния дом. Госпожата загуби живеца си. Както никога досега, тя се превърна в нещо подобно на медуза, плаваща по течението. Разплута в собственото си доволство, тя изобщо не видя мрежите. Не видя акулите. Не видя нищо. Плаването по течението така я бе унесло, че тя не вярваше, че има врагове.
„Всички са ми приятели. Всички ми мислят доброто. Всички са добри… – говореше сама на себе си тя и се носеше апатично. – Аз съм старата Европа. Аз съм люлката на цивилизацията. На мен априори всичко ми е позволено. Всичко! Ще оставя децата ми да живеят както си искат. Нека раждат своите деца без да имат брак. Нека спят: мъже с мъже. Жени с жени. Нека да се женят: мъже за мъже; и жени за жени. Сексуалната свобода е важна. Узаконих аборта. Узаконих също и свободата всеки да умира, когато пожелае. Евтаназията е много важна. Скоро ще узаконя и педофилията. Ще узаконя всичко в името на свободата и толерантността. Животът е твърде кратък, за да не позволя на децата ми да постъпват както желаят. Това са моите деца. Децата на най-добрата и най-сводната майка на света – старата Европа“.
Така говореше Старата госпожа и се подсмихваше, когато неколцина от децата й се опитваха да й обяснят, че някога духовната атрофия и хедонизмът заличиха от лицето на земята Рим и Византия. И, че същите тези неща убиват и ще убият и нея.
Тази метафора не е проява на лош вкус. Точно обратното. Тя е като полезен шамар, с помощта на който всеки здравомислещ човек може да се опита да изкара от летаргията тази ленива и оглупяла Госпожа, чието преяждане, обездвижване и най-вече липсата на вяра я разболяха почти неизлечимо. Европа днес наистина е като болна от рак.
Но, слава Богу, ракът й бе открит навреме. Налагаше се да бъде отстранен, за да се запази тялото. Старото тяло на Европа обаче бе твърде изнежено, а и красиво, за да бъде оперирано. Затова метастазите се разпространиха. И започнаха да се появяват тъмни и страшни петна по кожата й. Тя обаче бе оглупяла. И само махна с ръка. А после заяви, че нея не я е страх. Не ме е страх! Така каза. Даже го извика. Но всъщност умираше от страх. Умираше от страх, защото знаеше диагнозата и виждаше петната.
Болестта на Европа е страшна, но още ситуацията не е изгубена. Стига тя да пожелае, все още може да се справи с нея. Но, за това е нужна воля. Нужна е диета, упражнения и операция. Европа обаче обича мазните храни, леността и се страхува от операции. Тя предпочита лекарствата. Предпочита магическите хапчета, които тя самата е измислила и продава на всички. Пие тези хапчета, продава ги и се самозалъгва, че ракът ще спре да изяжда старото й тяло. Опитва се да си повярва, че ракът някак си ще бъде победен от само себе си. Че тя ще успее да го интегрира, да го приобщи и да го излекува. Че ще успее да му обясни, че трябва да живее в мир и разбирателство с нея. Че не е хуманно той да я изяжда, защото тя е добра и демократична. Тя не го мрази. Даже напротив – тя го обича. Европа обича болестта си. Обича ракът, който я яде. Така ще му обясни тя и той няма начин да не я послуша. Така си мисли „мъдрата“ Госпожа. Така се самозалъгва бавноподвижната, похотлива и мързелива старица. Тя е стройна, изправена, с опънато от множество пластични операции лице, оградена е от лукс и излишество, но е болна от рак. А нейните деца се носят отпуснати, като майка си по течението, изобщо не подозиращи, че наоколо има мрежи, акули и други хищници.
Една малка част от нейните деца обаче (наистина незначителна част) се опитват да обяснят на майка си, че ракът трябва да се изреже час по скоро. Че най-сигурно той се лекува не с хапчета, а с операция. Майката обаче самодоволно им обяснява, че нея не я страх. Че тя все още е силна и уверена. И е… толерантна към болестта си.
„Но… това е началото на края – казват будните й деца, – спомни си за Рим и Константинопол, мамо.“
„Началото на края ли? Където има демокрация и толерантност не може да има никакъв край, мили мои – авторитетно отговаря тя и докосва с лека досада метастазите си.“
Още помня, очите на онова мое съседче. Оттогава изминаха много години. Онези очи обаче сякаш все още са пред мен. Те бяха тъжни, ядосани и уплашени.
„Ех – казваше той тогава, – ако можех аз сам щях да изрежа този лош рак, само и само мама да е жива“.
