Къде е Христос?
Мисля, че при Губерман има една забавна история за руски писател, който посетил Америка. Случило се така, че му откраднали всичките пари. Отчаян, писателят се скитал из улиците на някакъв град и изведнъж видял надпис на руски език: ”Литературно дружество ”Лев Толстой”. Зарадвал се, влязъл вътре, поискал среща с председателя на дружеството и го помолил да му дадат назаем пари за билет. Председателят отказал. Писателят молел със сълзи на очи, но всичко било напразно. Накрая той тръгнал да си върви и промърморил горчиво: ”Ех, господине, Лев Николаевич не би одобрил вашия отказ”. Председателят се намръщил, погледнал го изпод вежди и попитал: ”Какъв е този Лев Николаевич?”
Спомних си тази история във връзка с един любопитен факт. Общувайки с православни, понякога се сблъскваш с едно странно явление. При тях сякаш липсва интерес към нашия Господ Иисус Христос.
Как се проявява това? Беседваш например с някого за новините, за политика, за някакви общи познати – разговорът си върви. Но само да споменеш Христос и Неговото учение, и изведнъж настава странна пауза, която като че ли нямате с какво да запълните. Нещо повече, мнозина даже се срамуват да говорят на подобни теми, става им неудобно, сякаш това е нещо неприлично. И аз си мисля в такива моменти: каква ли щеше да е реакцията на апостолите, ако знаеха, че един ден ще се появят християни, срамуващи се да говорят за Христа и изобщо на духовни теми помежду си? Християни, които нямат какво да кажат за Господа, но могат да разсъждават с часове за футбол и политика?
Или пък следният феномен – вярващи хора, които са чели всякакви благочестиви книжки и статии, но само не и Библията. Други притежават вкъщи цяла галерия икони – и свети Николай, и света Матрона, и преподобния Сергий, – а ликът на Христос липсва или пък се оказва натикан нейде в най-тъмното ъгълче, като при това иконата на Спасителя е най-малка по размери. Трети казват: еди-кой си старец ми каза да направя това и това. Питаш ги: ами Христос какво ни е заповядал да вършим в подобни ситуации? Мълчание.
Децата в училище следват учителя и се ръководят от неговия пример. Спортистите гледат на своя треньор като на образец и му подражават. Музикантите слушат с часове как свири маестрото и се опитват да го копират. По същия начин и християните трябва винаги, всеки ден и всеки час да мислят за Христос и да се стараят да Го следват. Христос е Онзи, Когото следваме, Когото слушаме, Комуто вярваме. Само Той е наш Учител и Наставник в собствения смисъл на тази дума. Светите отци, духовниците, свещениците само коментират и обясняват заповедите Христови. Но дори и най-благодатният духовник не може да ни накара да обичаме Христос, ако ние самите не се стремим да Го обикнем.
Ако някой много обича автомобилните състезания, той ще събира информация за този вид спорт, ще чете за него, ще мисли за него, ще говори за него с приятелите си. Ако някой е решил да посвети живота си на джаза, ще знае всичко за джаза. Християнинът трябва да се интересува горещо от Христос. Ученик на Иисус е онзи, който постоянно чете за Него, мисли за Него, говори за Него, който се моли на Него и проповядва навсякъде и на всички Неговите свети думи. Христос е главната любов на християнина и смисълът на неговия живот, и ако тази любов не изгаря сърцето му, значи то е болно от равнодушие и маловерие.
Може ли да се състои духовният ни живот, ако той не е изграден христоцентрично? Нашата православна литература, предлагайки ни различни препоръки за духовния живот, съветва преди всичко да четем Евангелието, концентрирайки се върху личността на Иисус Христос. Размишлявайки за Богочовека, всеки християнин трябва да усети разликата между това, към което е призован, и това, което е в действителност. Богочовекът е огледало, в което всеки ден трябва да се оглежда християнинът. В образа на съвършения Човек ние трябва да се вглеждаме, за да определим целта на нашето духовно развитие и живот, да осъзнаем нашите пороци и несъвършенства, и да разберем как да ги лекуваме. Ако не знаем какви трябва да бъдем – което ни показва Богочовекът – то няма и да разберем за какво да се каем.
Струва си да се спрем малко повече върху темата ”покаяние”. Отците ни казват, че покаянието е началото и краят на духовния живот. Да се покаеш според светоотеческото разбиране значи да откриеш собствената си трагедия – ужасния разрив между онова, което трябва да бъдеш, и онова, което си в действителност. Какви сме – знаем много добре. Но как да разберем какво да променим в себе си и към какво да се стремим? Църквата отговаря: погледнете Иисус Христос. Той е новият Адам, Родоначалникът на обновеното човечество, идеалът за човек. Онзи, към Когото трябва да растем по причастие към Неговата благодат.
Покаянието е положително, а не отрицателно понятие. То се гради върху любовта към Бога, а не върху издирването на своите грехове. В центъра на християнския живот стои Христос, а не аз и моите съгрешения. В тайнството Покаяние ние се движим първо към Бога, а след това вече към вътрешния си човек. Покаянието има за цел не само пречистването, но и изпълването – изпълване с Христос и Неговата благодат. Ако на каещия се не е интересен Христос и Неговото Евангелие, то това не е покаяние, а духовна болест. Все едно да идем на лекар само за да му разправим за нашите болежки и да си тръгнем без лечение. Грехът е преграда по пътя към Христос, която трябва да махнем не за друго, а за да се доближим до Господа, – в противен случай покаянието ще се изроди в самоизяждане и комплекс за малоценност.
В центъра на църковното събрание стои Христос и съзнанието на православния човек е преди всичко христоцентрично. Теза, която е банална и тавтологична – нали християнството е именно религия на Христос, – но ние някак се изхитряваме да забравим това, което знаят дори невярващите. Значи, трябва с напомняне да будим нашия чист разум (2 Петр. 3:1) и не допускаме отклонение наляво или надясно, защото инак ще загубим от очи целта на нашия живот – Иисус Христос. Познанието на славата Божия е възможно само в лицето на Иисуса Христа (вж. 2 Кор. 4:6). В лицето, за което св. Теофан Затворник пише: ”Кои съвършенства Божии не се отразяват в този лик?! Виждаме тук и благост безпределна, и правда безкрайна, и премъдрост немислима, и всемогъщество неизмеримо”.
Христос ни остави пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2: 21), учи първовърховният Петър. Нека с търпение изминем предстоящия ни път, имайки пред очи началника и извършителя на вярата Иисус (Евр. 12: 1-2), призовава апостол Павел. Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал (1 Йоан. 2:6), пише Йоан Богослов. Ликът на нашия Господ Иисус Христос трябва да бъде в центъра на нашия живот. Той не е само наш Изкупител и Спасител, но и пример за подражание; идеал за човек, в който се срещат и се реализират всички човешки добродетели; камертон, по който трябва да настройваме своя живот. От главното израстват и всички подробности, а главното в християнството е Христос и Неговото Царство. Бог да ни даде да не забравяме това и да се научим да обичаме Христос – а всичко останало ще ни се придаде, както Сам Той ни е обещал. | pravoslavie.ru
Снимка: А. Горяинов, pravoslavie.ru
Превод: Андрей Романов
