Молитва в съкровените мигове на новолетието

В новогодишната нощ на размисъл за дните изминали има нещо тайнствено, което ни кара да бъдем по-други. Променя ни. Изважда ни от монотонния поток на сивото ежедневие. В тия мигове ни докосва полъхът на вечността…

В смяната на годините чувстваме как старото остава в сянката на миналото, а новото упование стои на прага с усмивката на надеждата. В потока на изминалите години благодарим на Бога за дара на годишните времена. Те са отблясък от Божията вечна Премъдрост и ни помагат в стремителния бяг на преходността да преценяваме отминали дни и дела.

Настъпва Новолетието…

В неудържимия бяг на дните, невъзвратимо отминаващи, потръпва понякога сърцето от болка. Разбираме, че нещо е отлетяло завинаги: щастие и скърби, неизпълнени стремежи или сбъднати мечти принадлежат вече на отминали мигновения, а ние все още ги носим в себе си като наша участ. А в същото време частица от съдбата ни, изтъкана от горести, радости и копнежи е преминала като миг навеки от лицето на тоя свят. И нейната следа е тъй краткотрайна!

Настъпва Новолетието…

В проекцията на бъдещето ние вплитаме светли надежди, че нещо Ново ще дойде, ще изпълни съкровени мечти и желания, така старателно пазени да не изгаснат сред суетността в борбата ни за съществуване. В тези мигновения – пред бездната на времето – долавяме шепота на вечността.

Човекът е на път. На път в безкрайната смяна на миговете, сред развълнувания океан на вечността… ”Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” /Евр. 13:14/. А нашият календар – това е нашето човешко разпределение на времето. В него са подредени седмиците и месеците, нашата почивка, нашите празници и нашето всекидневие, всички наши спомени и паметни събития през живота ни за на тази Земя. Това са часове, при които ние сме вниквали в чудото на всеки миг, за да не загубим истинската си човечност, да не пропилеем радостта от истинското общение, да не се превърнем в бездушни роботи. Това са часове, когато в преходността на всичко земно сърцата са били разкрити за вечността, за гласа на непостижимия Бог. Календарът на светата ни Църква отново има достойното си място в домовете ни и в нашия живот. Той ни напомня за Господни и Богородични празници, за просияли в святост хора, за именните и рождените дни, за радостни и скръбни събития. Вникнали в неговия дълбок и тайнствен смисъл ние можем да схващаме правилно живота чрез ценностите, постигани в часове на труд и молитва, на себепознание и в творчески пориви на духа.

Така незримо преминава волята Божия през земната ни участ, за да го изпълни с непреходно съдържание, защото Иисус Христос е Същият вчера, днес и във вечността (ср.Евр.13:8).

Господи, благослови идващото Новолетие – всеки негов ден,всяка негова нощ и ни дай Твоето благословение, за да живеем според Твоето спасително слово в прослава на Твоето свято име и на Твоята свята Църква – сега и във всички векове!

Настъпва Новолетието…

За вярващия в Бога човек, осъзнал преходността на собственото си съществуване на тази земя, несъкрушимото упование в утвърждаването на ликуващата светлина на битието над небитието, във всеутвърждаващата мощ на живота и безсмъртието над вледеняващата сянка на смъртта, извира от упованието в божествения Младенец от Витлеем, в Богочовека Иисус Христос. Той е Син на живия Бог /Мат. 16:16/, единороден от Отца /Йоан 1:14/, роден преди всяка твар /Кол. 1:15/, в Него е животът, светлината на човеците /Йоан 1:4 / – животът във вечността. Той ни засвидетелства истината, че Бог е любов, че любовта е оная чудодейна сила, която носи безсмъртие и спасение.

Господи, частицата време, която Ти си ни дал на тая Земя, е дар тъй скъпоценен и тъй неудържимо преходен!… Отминаващите години, изпълнили с горести или с щастие дните отлитащи, часовете на преживените дни ни принадлежат и ние съществуваме във времето…

Вседържителю, дай ни сила в преходността на миговете бързотечни да намерим спасителния брод към Тебе, към Твоята любов и истина, за да дадем искрица светлина и радост на хората, които срещаме и отминаваме в земния си път!

Създателю наш, животът ни е малка свещ, която изгаря във времето… Помогни ни пламъкът й да не угасва, но да трепти на Твоя светилник и ни приобщи към Твоето Царство във вечността!

Нашето съществуване на малката синя планета, Земята, зареяна в тайнствена космическа необятност, не означава движение от битие към небитие.

Настъпва Новолетието …

Пред звездния лик на необозримата Вселена и неспирния ритъм на вечността човекът противопоставя дълбоко избликналия си порив към живота, към безсмъртието… А той, човекът, е като полски цвят, когото вятърът отнася в неизвестността /Пс. 102:15-16/, но Той е и връзката между Небето и Земята. Защото “що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му” /Пс. 8:5-7/. Човекът стои здраво вкоренен в Майката – Земя, за да черпи живителните сили на собственото си съществуване. Но той не е само биологично същество. “Езичниците говореха: човекът е микрокосмос, състоящ се от елементите на материалната вселена. Но с това гръмко наименование, въздавайки хвала на човешката природа, те не забелязаха, че почетоха човека със свойствата на комара или на мишката, защото и в тях се съдържат същите елементи /стихии/…Затова какво има в това да се почита човекът като образ и подобие на този свят, когато и небето прехожда и земята се изменя и всичко, което се съдържа в тях, е преходно? В какво тогава се състои величието на човека според църковното учение? Не в подобието със сътворения свят, но в това да бъде по образа на естеството на неговия Създател” /св. Василий Велики/. “В човека има нещо сродно с Бога” /св. Григорий Нисийски/. “Онова, което се нарича тяло, не е нищо повече от онтологична повърхност; а зад нея, в отвъдността на тази обвивка, се намира мистичната глъбина на нашето съществуване” /отец Павел Флоренски/.

Бог-Творец създаде човека по Свой образ и подобие, т. е. съ-творец, и го призова към свободно творчество, без да поставя граници на съзидателната сила на мислещия дух. И в творческия подвиг на човека за усъвършенстване на творението, а не за неговото разрушаване, се разкрива отговорът на “венеца на творението” в изпълнение съкровената воля на Твореца. Човекът е част от битието, но такава част, която конституира и себе си и света и чиято дейност има космогонично значение. В тази своя целеустременост той винаги е на път в откриване на все по-нови измерения на своята богочовечност.

Господи, Боже наш, Ти, вечна тайна в живота ни! В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра чудните следи на Творческия Логос и великолепието на Твоята неизмерима слава. Със съзидателната сила на мислещия дух, Ти възхождаш чрез нас, които като Твой образ и подобие проникваме посредством нашето познание в тайнствените недра на битието.

Така в стремежа да се приобщим към Бога ние все повече разбираме значението на богоприсъствието в богоозарените слова на бл. Августин: “С чувство на дълбока потребност да се възвърна към самия себе си аз се вглъбих в своя вътрешен свят… и видях с очите на душата си вечната и неизменна светлина. Това не бяха обикновените слънчеви лъчи, достъпни за всеки. Те бяха по-силни от сиянието на слънцето… Тази светлина беше по-висша от мен самия и аз бях по-ниско стоящ от нея, защото чрез нея съм сътворен. Който знае Истината, той пребивава в тази Светлина, и който е в Светлината, той познава вечността… Господи, за Тебе копнея ден и нощ! И когато за първи път Те познах, Ти ме прие и аз разбрах, че съществува действителност, достъпна за духовния взор, за мене /сетивно/ виждащия, който без Тебе няма битие. Ти ме призова: “Аз съм вечно Съществуващият” /Изх. 3:14/. И аз почувствах, тъй както само човешкото сърце може да усети това, и в мене не остана никакво място за съмнение – по-скоро бих се усъмнил в собственото си съществуване, – че има истина, “която се вижда още от създание – мира чрез разглеждане на творенията” /Рим. 1:20/.

Настъпва Новолетието…

Това е също така времето на великото очакване, на съкровените надежди. През него не престава да тупти огненото сърце на Майката – Земя. В животворната си гръд тя е приютила семената на нови плодове. Притаена, тя очаква времето, когато в могъщия си порив преобразеният живот ще ликува в цялата си пълнота. И това не е само някаква натуралистична символика. Така е и в човешките сърца, в които незримо възрастват семената, тайнствено съгрявани от силата на Духа Свети, на Духа Утешител. В устремеността към божествения Първообраз у човеците се разкрива образът и идеалът на истинската човечност в Иисус Христос Богочовека. Чрез единството на божествената и човешката природа в Личността на въплътения Син Божи е създадена възможността за възвисяване към идеалите на духовно-нравственото съвършенство и спасението, положена е основата на богочовечността. Така възхождането на истинската човечност означава и възхождане на божественото начало чрез човека по безкрайния път на богоподобието. По този път обаче човекът не върви като самотен странник. Той се спасява общността на Църквата заедно с човеците, с които живее,с които изпитва радости и скърби и създава благата на живота. Неговият път към Бога и вечността е пътят на любовта в жертвено служение на човека и обществото за осъществяване на най-светлите идеали на човечеството. Като доусъвършенствува света, в който живее, човекът усъвършенствува и самия себе си. И който се труди да създава рай на Земята, той е достоен и за наследството на вечния живот, за безсмъртието в нетленната светлина на новия Иерусалим (Откр.22:5). 

Нали Ти, Господи, Сам си казал, че Царството Небесно е подобно на зърно /Мат. 13:31/. Нали сърцата ни трябва да бъдат оная добра почва, която донася плод /Мат. 13:8/, а кълновете на правдата, мира и радостта /ср. Рим. 14:17/ възрастват сред живителните струи на Твоята благодат!
 Ето, ние стоим тук, на нашата Земя, разтърсвана от милиарди многолики човешки съдби, просветваща сред тревожни отблясъци от електричество и атом, и нашите ръце са протегнати към живота, светлината и радостта. В нестихващата борба ние упорито се стремим да увековечим още тук, на тая Земя частица светлина и истина, частица правда, частица красота, за да направим този свят по-добър, по-красив и по-съвършен. Защото Твоето Царство, Господи, не само се очаква, но и създава като богочовешко дело. Запази и благослови добрите плодове на труда ни и чистите пориви на нашата радост от живота!

Това е Твоето творение, Господи, и ние, Твой образ и подобие, не сме създадени за тление, но за безсмъртие в Твоите обятия, Отче!

”Не преизподнята Тебе слави, не смъртта Тебе възхваля… живият, само живият ще Те прослави” /Ис. 38:18-19/. 
А тя, песента на Всевишния, тържествуващата песен,великата песен Господня, звучи в сърцата човешки. Сплотява континенти и религии, култури и раси, внася единство, мир и хармония. Възвисява се към небесата и води смъртните към безсмъртие…
 Послушай нейните звуци!
 Господнята песен вдъхновено пулсира в сърцето на човека – творец. 
Тя е в обичта на майката – почувствувай я в очите й добри и човечни!
 Прозри я в душата на духовно възвисения, на търсещия истинския смисъл на живота в съкровеното дихание на битието! 
Открий я в огнения взор и на бореца, в който тя искри като отрицание на неправдата!

Изпитай я в чара на духовната и свята красота и в пламъка на вярата, че човеците един ден ще бъдат единни и могъщи в порива си към Доброто, Истината, Красотата!

Долови я в химна на надеждата, че Христос пребъдва сред нас не за горести и мъки, не за апокалиптични бедствия и за ридания, а за любов, за правда и за безгранична святост, за да станем в Него едно Тяло Христово! С усмивка блага Спасителят благославя всички нас – и труда ни, и радостта ни, утвърдени чрез Словото на Светлината още в творческия ден – Ден Първи…

Приобщени към Този, Който възвестява: “Аз съм пътят и истината, и животът” /Йоан 14:6/, в упованието на вярата, надеждата и любовта, ние очакваме изпълнението на великата тайна на бъдещето: “И Духът и Невястата казват: дойди! и който чува да каже: дойди!…Който свидетелства за това, казва: да, ида скоро!
 Амин, да, дойди, Господи Иисусе!” /Откр. 22:17, 20/.